Червена мъгла

Два дни по-късно

Камбаната на общината бие бавно и тържествено в Деня на независимостта, през който няма да има фойерверки за някои от нас. Понеделник е, и макар че планът беше да тръгнем рано за дългия полет към къщи, вече е обед.

Докато кацнем във военновъздушната база на запад от Бостън, вече ще бъде осем или девет вечерта. Закъснението ни се дължи не на времето, а на ветровете в настроението на Марино, които непрестанно променят посоката си. Настоява да върне буса в Чарлстън, където иска да кацнем на път за Бостън, в случай че реши да се прибере у дома с нас. Но можел и да остане на юг, за да лови риба и да размишлява, да си потърси рибарска лодка на старо или да отиде на почивка. Било трудно да се каже дали ще се върне в Масачузетс. Докато се чуди какво да прави със себе си, той намира и други начини да се разтакава.

Имал нужда от още кафе. Можело да изтича да купи още няколко сандвича с пържола и яйце, каквито нямало на север. Трябвало да отиде на фитнес. И да върне взетия под наем мотор в магазина, за да помогне на Луси. Тя преживя достатъчно при разпитите от ченгетата и ФБР, цялата бюрокрация, която върви със стрелбата, както каза той. Достатъчно зле е да убиеш някого и да разбереш, че той не е изваждал оръжие, а портфейл, шофьорска книжка или инхалатор. Дори негодникът да си е заслужил съдбата, предпочиташ да не се случва по този начин, защото винаги някой ще се усъмни в преценката ти, а това те стресира повече от смъртта, ако си честен със себе си. Не искал Луси да се качва на мотора сега и започвал да се тревожи, че тя не бива да лети, защото била в тежко състояние.

Луси е съвсем добре. Марино обаче не е. Тичаше по задачи като луд, а когато най-после бе готов за двучасовото шофиране до Чарлстън, реши, че искал всички купени от мен неща, които и без друго не можели да се поберат в хеликоптера. Не възнамерявах да влача тенджери, тигани, консерви и печка до Бостън, но той настоя да ги вземе. Още не бил успял да обзаведе новото си жилище в Чарлстън, обясни ни той, докато тъпчеше всичко в кашони, които беше взел от магазина за алкохол. Прибра дори отворените чипсове и ядки и сешоара, който не му трябва, защото е плешив, както и туристическа ютия и дъска за гладене, абсолютно ненужни за дрехите му от синтетични материали.

Взе подправки и няколко почти празни буркана с маслини, кисели краставички и компоти, соленки, салфетки, пластмасови прибори, алуминиево фолио и купчина сгънати пазарски торби. После обиколи всички стаи и събра всички тоалетни принадлежности.

— Приличаш на онези маниаци по телевизията — казах му. — Ровят из боклуците на другите и никога не изхвърлят нищо. Това е нова страст.

— Страх — обажда се Бентън, който седи с лаптопа в скута си. — Страхува се, че може да изхвърли нещо, от което после ще му потрябва.

— Е, ще му изпратя ново съобщение. Не желая да слушам извинения и оправдания. Той ще се прибере с нас у дома. Не искам да е сам тук, когато не разсъждава трезво и е обзет от нова страст. Ще кацнем в Чарлстън, и ако се наложи, ще отида до апартамента му и ще го извлека оттам.

— Не са му останали много страсти — отбелязва Бентън, докато преглежда файловете си. — Никакъв алкохол, нито цигари. Не иска да надебелее, затова не може да се обърне към храната и се хвърля да трупа боклуци. Сексът е по-добра страст. Сравнително евтина и не изисква складиране.

Той отваря един имейл. От мястото си виждам, че е от ФБР, вероятно от агента на име Фил, с когото Бентън говори по телефона преди известно време.

Сутринта в хотелския ни апартамент бе доста оживена. От изгрев-слънце с Бентън се подготвяме за прибирането у дома и размишляваме върху информацията, която продължава да се трупа със скоростта на светлината. Не съм свикнала разследванията да се водят като война, с многобройни атаки по различни фронтове, извършвани от различни клонове на армията и полицията, провеждани със зашеметяваща сила и бързина. Но пък повечето случаи, по които работя, не представляват заплаха за националната сигурност.

Засега информацията е поверителна и я държат далеч от новините. ФБР и Министерството на отбраната продължават неуморните си усилия, за да се уверят, че нищо, докосвано от Робърта Прайс, не е попаднало в складовете на армията, на самолетоносач, претъпкан с войници, на подводница, въоръжена с ядрени ракети, в ръцете на момчетата на бойното поле. Анализите на ДНК и отпечатъците бяха потвърдени. Факт е, че Робърта Прайс и Дон Кинкейд са еднояйчни близначки, двете страни на едно и също зло, клонинги, както ги наричат някои следователи. Сестри, израснали поотделно, но по-късно събрани отново и създали катализатор, сътворил ужасяващи технологии и причинил многобройни смъртни случаи.

— Страхът — казвам. — Заради него Марино търчи като луд из града. Вижда смърт всеки ден, но когато това става в случаите, по които работиш, започваш да се самозалъгваш, че можеш някак да контролираш положението или го разбираш достатъчно добре.

— Пушенето на цигара пред аптека „Монк“ му дойде в повече — отбелязва Бентън. В същия момент телефонът му иззвънява.

— След онова, което видя в хранилището? Предполагам, че е така — съгласявам се. — Определено знае какво е можело да се случи.

— Мога да ти предложа уместен подход — казва Бентън на този, който се обажда. — Основан е на факта, че това е човек, който се чувства напълно оправдан. Направила е услуга на света, като е очистила лоши хора.

Разбирам, че говори за Тара Грим, която бе арестувана, но още не е обвинена. ФБР сключват сделки и са готови да преговарят с нея в замяна на информация за останалите в затвора, като надзирателя Мейкън, които са я подпомагали при наказването на определени затворнички, в сътрудничество с една умна отровителка, която се нуждаела от упражнения.

— Трябва да се позовеш на нейната истина — дава Бентън съвети по телефона. — А тя е, че не е извършила нищо нередно. Дала на Бари Лу Ривърс последна цигара, чийто филтър бил напоен с… Да, аз бих го казал направо, но намекни, че разбираш защо това не е нередно според нея. Да, добра идея. Ще бъде екзекутирана и бездруго ще умре — милостив край в сравнение с онова, което тя е причинила на хората, редовно тровени с арсеник. Да, правилно. Не е милостиво да изпушиш цигара, напоена с ботулинова отрова. Ужасен начин да умреш, но не споменавай тази част.

Бентън довършва кафето си, като слуша внимателно и наблюдава реката.

— Придържай се към това, което тя иска да вярва за себе си. Точно така — ти също мразиш лошите хора и можеш да разбереш изкушението на човек, готов да вземе правосъдието в собствените си ръце… Това е теорията. Може би Тара Грим, която е разумно да наричаш „директор Грим“, ще потвърди властта си… Да, винаги става дума за власт. Може би тя ще ти признае, че е било цигара или последна вечеря — каквото и да е, но само е искала да се увери, че Бари Лу Ривърс и другите са си получили заслуженото. Причинили са им това, което те са причинили на жертвите си. Зъб за зъб, с още нещо в добавка. Леко завъртане на ножа за всеки случай.

— Не знам какво ще накара Марино да стигне до прозрение — казвам, когато Бентън затваря телефона. Защото, колкото и ужасно да се чувства Марино заради случилото се с Джейми, в природата му е да се чувства по-зле заради онова, което можеше да стане с него.

— Той не е много силен в прозренията — отбелязва Бентън. — Поел е глупав риск. Също като да пиеш, да се качиш в кола и да подкараш по магистрала, където стават много катастрофи. Надявам се, че Фил ще изпълни онова, което го посъветвах.

Фил е един от многото агенти, с когото се запознах през последните два дни.

— При човек като нея трябва да говориш за вярата му в онова, което е извършил. Да подхранваш нарцисизма й. Правила е услуги на света.

— Да, има хора, които си вярват. Например Хитлер.

— Само дето Тара Грим не беше толкова очебийна — казва Бентън. — Представяше се за достойна личност, ръководеща идеален затвор, който може да служи за модел. Предложения за работа и официални лица, посещаващи затвора.

— Да, видях всички награди по стените й.

— В деня, когато ти беше там — добавя той, — група посетители от мъжкия затвор в Калифорния разгледали затвора и решили да я наемат за тяхната първа жена директорка.

— Ще е страхотна ирония, ако тя се озове в „Браво“. Може би в някогашната килия на Лола Дагет — отговарям.

— Ще предам желанието ти — сухо отвръща Бентън. — Както и предложението на Луси Гейб Мълъри да е този, който може да изключи животоподдържащите системи на Дон Кинкейд като близък роднина.

— Не знам какво ще стане.

Разбира се, Гейб Мълъри няма да е онзи, който ще вземе решение дали да приключи живота на Дон Кинкейд.

Очевидно той никога не е чувал за нея. Само си спомняше името й смътно от новинарските репортажи за убийствата в Масачузетс. Знаел, че жена му, Робърта Прайс, била отгледана от семейство в Атланта, с което понякога се виждали по празниците, но нямал представа, че е имала сестра.

— Предполагам, че тя ще бъде прехвърлена в друга болница — отбелязвам. — Държавна. И ще я държат на изкуствено дишане, докато умре.

— Повече грижи, отколкото са получили жертвите й.

— Обикновено става така. Чувствам се зле, че не послушах Марино, когато ми посочи повишените нива на адреналин и въглероден окис, както и че пушенето в затвора е забранено. Защо тогава пробите на Бари Лу Ривърс бяха такива? Не му обърнах внимание, защото тогава не ме интересуваше. Бях съсредоточена върху нещо друго. Може би ако му призная това, няма да е толкова строг със себе си заради това, че не е обърнал внимание, когато се е отбил в аптека „Монк“ и си е изпросил цигара.

— Може и би и ти няма да си прекалено строга към мен по същата причина — казва Бентън, вдига очи и ги приковава в моите. — Съобщи ми нещо важно, а аз мислех за друго.

— Ще направя по още едно кафе — решавам.

— Защо не? Може да ни се отрази добре. Съжалявам, че не бях мил.

— Вече го каза.

Надигам се от стола и виждам в реката товарен кораб, теглен от пилотни лодки.

— Не е нужно да си мил, когато работим. Просто ме приемай сериозно. Само това искам.

— Винаги те приемам сериозно. Но в онзи момент приемах други неща по-сериозно.

— Джейми, а после той си изпросва цигара, която можеше да го убие: Да, разбираемо е, че е травматизиран — казвам, защото не искам да обсъждам повече извиненията на Бентън, а кухничката внезапно ми се струва гола и тъжна, сякаш вече сме се изнесли. — Той ще трябва да осъзнае всичко това, или ще направи нещо друго не много умно, например да се пропие отново или да напусне работа и да прекара остатъка от дните си в риболов заедно със своя приятел — капитана.

Слагам филтър в хотелската кафеварка, защото Марино прибра новата „Кюриг“ която купих.

— Пушене пред аптеката, където работи отровителка — продължавам. — Не че някой вече беше напълно сигурен в това, но той бе разпитвал за нея. Мислил е по въпроса.

— Какво му каза? Да не яде и да не пие нищо, освен ако ние не сме го купили — напомня ми Бентън.

— Също като уплахата с тайленола. Когато разбереш какво е възможно, вече не искаш да се довериш на нищо. Или пък започваш да отричаш. След всичко, което видяхме, отрицанието е моят избор.

Отивам в кухнята и мислите ми се връщат към старото хранилище зад красивата къща, където Робърта Прайс е помогнала при убийствата на цяло семейство, когато е била едва на двайсет и две години.

— Или пък никога вече няма да ям и да пия нищо — добавям.

Не знам дали някога е използвала оръжието, което намерихме — сгъваем нож от неръждаема стомана с острие, дълго седем сантиметра и половина, съвпадащо с раните при убийствата на семейство Джордан. Предполагам, че намушкването на хора е било специалитетът на сестра й — Дон Кинкейд, а Робърта е предпочитала да убива отдалеч. Подозирам, че ножът е бил запазен като сувенир през всичките изминали години, прибран в кутия от палисандрово дърво под земята в специално проектирано помещение със страхотна вентилация и климатик.

В ремонтираното хранилище, достъпно през една врата в пода на кабинета, скрита с килим, имаше зашеметяващ инвентар от цигари и храни, готови за ядене, автоинжекции и други продукти, подбрани от Робърта Прайс. Тя е правила редовни поръчки от компании в Китай, които продават ботулинова отрова тип А без много въпроси. Екипът за работа с опасни материали откри стари пликове и пощенски марки, не само онези с плажните чадъри, но и много други, които е поръчвала по интернет.

Повечето предмети са били предназначени за затворничките. Листовете и марките са желани от хората, които са заключени в килиите си и отчаяно искат да си кореспондират със света. Вероятно никога няма да научим колко души е убила, избирайки ужасяваща смърт, сходна с остър пристъп на астма, от каквато страдали и тя, и близначката й. Били разделени като бебета и никоя от тях не знаела за съществуването на другата. Докато малко след единайсети септември Дон решила да разбере кои са биологичните й родители, което довело до откритието, че има и близначка.

През декември 2001 г. сестрите се срещнали за първи път в Савана. И двете страдали от нещо, което Бентън определя като тежко личностно разстройство. Социопати, садистки, жестоки и невероятно умни, и двете направили сходен избор в живота. Дон Кинкейд говорила с вербовчик от военновъздушните сили, където искала да се запише след колежа. Интересувала се от киберсигурност и медицинско инженерство. А на хиляди километри от нея близначката й проучвала научните тренировъчни програми във флота.

Разделени в двата края на страната, Робърта и Дон били отхвърлени заради астмата и се записали да учат магистратура. Дон следвала материалознание в Бъркли, а Робърта — в колежа по фармация в Атина, Джорджия. През 2001 г. започнала работа в аптека „Рексал“, близо до дома на семейство Джордан. През уикендите и по празниците раздавала метадон в пансиона за наркомани, където се запознала с Лола Дагет — наркоманка, възстановяваща се от пристрастеността си към хероина.

Последните показания, дадени от Лола пред следователите, съвпадат с онова, което бе разказала на Джейми. Лола нямала представа какво е станало сутринта на шести януари, когато Робърта трябвало да раздава метадон в медицинската клиника на центъра, която случайно се намирала на същия етаж като стаята на Лола. Стаите не се заключвали.

Наркоманка със силно ограничени умствени способности и проблеми с управлението на гнева си е била лесна мишена за натопяване. Невъзможно е да възстановим какво точно се е случило, но смятаме, че Робърта е влязла в стаята на Лола в даден момент, взела е панталона от рипсено кадифе, пуловера и якето от гардероба й и тя или Дон са ги носили по време на убийствата. После влязла в стаята на Лола, докато тя спяла, оставила кървавите дрехи на пода в банята и в осем сутринта вече раздавала метадон в клиниката.

— Смъртта е лично и самотно начинание и никой не е готов за нея, независимо в какво убеждаваме себе си и останалите — споделям с Бентън, когато се връщам с кафето. — За Марино е по-лесно да се съсредоточи върху онова, което според него не е наред с Луси. Или да се отдаде на манията да тъпче шкафовете си с продукти.

— В момента е на етапа на пазаренето.

— Предполагам, че е така. Ако зареди кухнята си, има достатъчно храна и припаси, няма да умре — отговарям. — Ако изпълня А и Б, В няма да се случи. Той се разболя от рак на кожата и внезапно реши да стане частен консултант и да напусне работата при мен. Може би и това е било пазарене. Ако направи сериозна промяна в живота си, това означава, че все още има бъдеще.

— Мисля, че Джейми е била по-важният фактор — казва Бентън и проверява имейла си, докато говори. — А не ракът на кожата. Тя винаги е имала способността да накара Марино да я слуша. Най-хубавото още не му се е случило. Предстои нещо вълшебно. Работата му с нея е потвърдила самозаблудата му, че не се нуждае от теб, Кей. Че не е прекарал половината си живот, следвайки те от място на място.

— Лошо ще е, ако не мога да го накарам да разбере истината — размишлявам. Чувам, че се звъни. — А още по-лошо е, ако той смята, че е похабил половината си живот заради мен.

— Не казах, че го е похабил. Знам, че аз не съм похабил нищо.

Отново се целуваме и прегръщаме. После отиваме до вратата. Колин стои там с количка за багаж, която не ни трябва, защото Луси вече натовари багажа на хеликоптера.

— Не знам какво ще правя сега — казва Колин, като бута празната количка към асансьора. — Свикнах да си около мен.

— Надявам се, че следващия път ще донесем нещо по-хубаво в града.

— Вие, северняците, никога не правите така. Превръщате църковните ни камбани в гюлета, изгаряте плантациите ни, взривявате влаковете ни… Ще направим малка отбивка и ще отидем до общинската болница, вместо до летището. Знам, че не е по-близо, но Луси не иска да се разправя с кулата и всички „хора в краставични костюми“.

— Военните — казва Бентън.

— А, да, пилотските костюми са зелени. Чудех се какво има предвид и си представях хора, облечени като краставици — продължава Колин. — Както и да е, предполагам, че положението там е доста напрегнато. Очевидно правят подробна проверка, а тя вече е била проверена и иска да изчезне оттам. Помоли ме да я уведомя, когато наближим. Не иска да чака в болницата и да се наложи да се мести, ако пристигнат медицинските хеликоптери. Това не е много вероятно в общинската болница, но все пак е по-добре да не рискуваме.

Качваме се в стъкления асансьор и той се плъзва надолу. Минава покрай балкони, украсени с лози, а аз си представям затворничките, които работят в двора и разхождат хрътките — призраци на предишните си личности, заключени на място, където тайно се раздава смърт. Представям си как Катлийн Лоулър и Джак Филдинг се виждат за първи път в ранчото за проблемни деца — връзка, която слага началото на серия събития, променили и унищожили живота на много хора, включително и тях самите.

— Ако купуваш билети за мачовете на „Беарс“ или „Ред Сокс“, може и да ви посетя някой ден — казва Колин.

— Ако някога решиш да напуснеш лабораторията…

Минаваме през фоайето и се отправяме към горещия джип.

— Не намеквах за работа — отговаря той, докато се качваме в ландроувъра.

— Винаги имаш отворена покана за центъра. Имаме чудесен бръснарски квартет, а това проклето нещо определено духа горещо — соча вентилатора. — Ще свърши отлична работа в снежна буря.

Обаждам се на Марино и по шума зад него разбирам, че още е в буса. Кара към Чарлстън или се отдалечава оттам — нямам представа какво си е наумил.

— Къде си? — питам.

— На около трийсет минути път на юг — отговаря той. Звучи тъжно.

— Ще кацнем в Чарлстън към два и държа да си там.

— Не знам…

— Аз знам, Марино. Ще вечеряме късно, ще отпразнуваме Четвърти юли на север с нещо вкусно за ядене и ще вземем кучетата от гледачката.

Старата болница се появява пред погледите ни. Общинската болница в Савана, основана малко след Гражданската война, където Катлийн Лоулър родила близначките си преди трийсет и две години, е сграда от червени тухли с бяла украса. Там осигуряват пълно обслужване, но спешното отделение не е достатъчно голямо. Хеликоптерите вече почти не кацат тук, обяснява Колин. Площадката за полети е малка, затревена, с оранжев ветропоказател, заобиколена от дървета, които се люлеят на вятъра, когато черният 407 прогърмява над нас и каца.

Сбогуваме се с Колин под трясъка на перките. Аз се настанявам на лявата предна седалка, а Бентън сяда отзад. Закопчаваме коланите и си слагаме слушалките.

— Доста тясна площадка — казвам на облечената в черно Луси, която оглежда инструментите си и се справя чудесно с любимите си задачи — победа над гравитацията и разчистване на пречки.

— На такива стари места никога не си правят труда да подкастрят дърветата — чувам гласа й в слушалките.

Издигаме се леко и болницата се озовава в краката ни.

Колин става все по-малък, докато се издигаме високо над дърветата. Профучаваме над сградите в стария град, а отвъд е реката. Следваме я до морето, отправяме се на североизток към Чарлстън, а после — към дома.