Червена мъгла

20

Вземаме материалите за обработка на местопрестъпления и екипировката за лична безопасност от ландроувъра и тръгваме по циментовата пътека покрай цветните лехи. Мейкън и директорката ни чакат на контролно-пропускателния пункт.

Тара Грим ни поздравява.

Настроението й днес подхожда на името й. Не се усмихва, тъмните й очи са недружелюбни, когато се спират върху мен, а устните й са стиснати. В контраст с елегантната й черна рокля от предишния ден, днес е облечена в пастелносиня пола и сако, ярка блуза на цветя и ниски обувки.

— Предполагам, че сте с доктор Дънгейт — казва ми тя.

Долавям разочарование и враждебност.

— Мислех, че сте се върнали в Бостън.

Предполагала е, че съм далеч на север, или поне съм тръгнала нататък. По изражението й разбирам, че бързо обмисля положението, сякаш присъствието ми тук може да промени по някакъв начин това, което ще се случи после.

— Това е моят главен следовател — представям й Марино.

— А вие по каква причина сте в Савана? — пита го тя, без дори да се опита да прояви любезност.

— Риболов.

— И какво ловите? — пита тя.

— Най-вече морски врани11 — отговаря Марино.

Дори да забелязва двусмислената шега, Тара не се издава.

— Е, благодарни сме ви за времето и вниманието — казва тя на Колин. Мейкън и още двама униформени надзиратели проверяват екипировката и оборудването ни.

Когато се насочват към защитните ни костюми, Колин ги спира.

— Не, не може да ги докосвате — казва той. — Освен ако не искате вашата ДНК да е върху всичко. А предполагам, че не искате, тъй като не знаем със сигурност от какво е починала тази жена.

— Просто ги пуснете да влязат — категорично нарежда Тара Грим с железния тон на военен командир. — Ела с мен — заповядва тя на Мейкън, — и ще ги придружим до „Браво“.

— Сами Чанг от ФБР би трябвало да е там — казва Колин.

— Да, мисля, че така се казва агентът от ФБР, който оглежда килията й. Е, как искате да действаме? — обръща се тя към Колин с напълно различен глас, сякаш аз въобще не присъствам там и мисията ни е незначителна работа.

— Какво имате предвид?

Първата стоманена врата се отваря и затваря шумно зад нас. После и втората. Мейкън е на три метра пред нас и говори по радиостанцията с контролната зала.

— Можем да уредим транспорта й до моргата — предлага Тара Грим.

— Предпочитам аз да се погрижа за това, за да опростим нещата — отговаря Колин. — Един от бусовете ни е на път насам.

Коридорът, по който ни води директорката, създава илюзията за лабиринт. Всеки ъгъл, заключена врата и свързващ коридор се отразяват в огромните кръгли огледала, монтирани високо на стените. Всичко е от сив бетон и зелена стомана. Излизаме пак навън в горещия следобед. Жените със сиви униформи се мотаят бавно и безмълвно из двора като сенки. Движат се на групи между сградите, скубят бурени от пътеките и се струпват край мимозите. На тревата лежат три хрътки и дишат тежко.

Затворничките ни наблюдават безизразно. Убедена съм, че новината за смъртта на Катлийн Лоулър вече се е разнесла из целия затвор. Известната жена от общността им, която била преместена в „Браво“, защото имало опасения, че една или повече от затворничките може да й навредят. И издържала в максимално обезопасеното отделение едва две седмици.

— Не ги държим дълго на открито — казва Тара Грим. Мейкън отваря вратата към „Браво“ и разбирам, че говори за кучетата. — Заради времето стоят вътре през по-голямата част от деня, освен когато им се налага да отидат по нужда.

Представям си какво изпитание е в затвора, когато някоя от спасените хрътки даде сигнал, че се налага да излезе.

— Разбира се, те са свикнали с жегата и са приспособени към нея, с дългите си муцуни и слаби тела. Нямат подкожна тлъстина, а и можете да си представите каква жега е на пистата. Тук си живеят чудесно, но все пак трябва да внимаваме — продължава тя, сякаш се страхува да не я обвиня в малтретиране на животните.

Ключовете по дългата верига, закачена към колана на Мейкън, се залюляват, когато той отключва вратата към „Браво“ и влизаме в унилия сив свят. По'ти усещам засиленото внимание, когато минаваме покрай стъклената кула на второ ниво, откъдето надзирателите наблюдават и контролират вътрешните врати. Вместо да завием наляво към стаите за посещения, където бях вчера, ни отвеждат надясно, покрай кухнята от неръждаема стомана, която е напълно безлюдна, а после покрай пералното помещение с редици гигантски перални.

През поредната тежка врата влизаме в открита празна зона с маси и столове; чиито крака са завинтени към бетонния под. На едно ниво нагоре има пътека за пазачите, а зад нея са килиите с подсилена охрана, със зелени метални врати с миниатюрни прозорчета, от които надничат лица. Затворничките ни наблюдават напрегнато и едновременно започват да ритат металните врати. Трясъците отекват зловещо, сякаш се затръшват вратите на ада.

— Мили боже — изсумтява Марино.

Тара Грим стои съвсем спокойно и гледа нагоре. Очите й се отместват от пътеката и се спират на една килия точно над вратата, през която току-що минахме. Лицето, което гледа оттам, е бледо и не се вижда добре от мястото ми. Виждам дълга кестенява коса, див поглед и стиснати устни. Жената вдига ръка към стъклото и показва среден пръст на директорката.

— Лола — казва Тара Грим, приковала очи в тези на Лола Дагет, и добавя саркастично: — Милата, безобидна и невинна Лола. Е, вече се видяхте. Погрешно осъдената Лола, за която някой смята, че трябва да се завърне в обществото.

Продължаваме напред покрай една врата, чието прозорче е закрито, и количка с книги от библиотеката, паркирана до недовършен пъзел с изглед от Лас Вегас на метална маса. Мейкън отключва друга врата. В мига, когато влизаме вътре, ритането спира и се възцарява пълна тишина. Напред има по шест врати от двете страни, отделени от останалата част от „Браво“. От стоманените им брави висят бели чували за боклук. Зад прозорците се виждат млади и стари лица. Напрегнатата енергия в тях ми напомня за животни, готови да нападнат, за нещо диво, обзето от страх. Искат да излязат. Искат да разберат какво е станало. Долавям страх и гняв.

Мейкън ни повежда към една килия в далечния край, единствената с празен прозорец и леко открехната врата. Марино раздава защитните облекла, а ние разполагаме оборудването на пода. В килията на Катлийн Лоулър следователят от ФБР, Сами Чанг, разглежда тетрадка, която очевидно е взел измежду книгите и другите тетрадки, подредени на две сиви метални лавици. Облечените му в ръкавици пръсти прелистват страниците. Облечен е от глава до пети в бели предпазни дрехи „Тайвек“, които Марино презрително нарича „излишества“, тъй като е от ера, когато следователите си слагаха само гумени ръкавици и малко ментолов мехлем в носа.

Тъмните очи на Чанг се преместват от Марино към мен. После той поглежда Колин и казва:

— Снимах почти всичко тук. Не съм сигурен какво друго можем да направим заради достъпа.

Той намеква, че надзирателите и останалият персонал на затвора имат достъп до килията на Катлийн, а и безброй други затворнички са били задържани тук през годините. Вземането на отпечатъци и останалите рутинни криминологични процедури вероятно няма да бъдат полезни, защото мястото е замърсено. Смъртта в затвора прилича на битовите убийства. И двете са усложнени от отпечатъци и ДНК, които не означават нищо, ако убиецът е имал достъп до дома или мястото, където е настъпила смъртта.

Чанг внимава какво говори. Не иска да каже направо, че ако някой от затворническия персонал е виновен за смъртта на Катлийн Лоулър, вероятно няма да открием това, обработвайки килията й. Няма да заяви пред Мейкън и Тара Грим, че основната му цел, откакто е дошъл тук, е била да обезопаси килията на Катлийн и да се увери, че никой, включително и те двамата, няма да подправи потенциалните улики. Разбира се, по времето, когато Чанг е пристигнал тук, вече е било прекалено късно да се запази каквото и да било. Не знаем със сигурност колко време Катлийн е била мъртва в килията си, преди ФБР и Колин да бъдат уведомени.

— Не съм докосвал трупа — съобщава Чанг на Колин. — Беше си така, когато пристигнах тук в един часа следобед. Според информацията, с която разполагам, е била мъртва около час преди да дойда тук. Но графикът, на събитията, който ми дадоха, е доста неясен.

Катлийн Лоулър лежи върху смачкано сиво одеяло и мърляв чаршаф на тясно стоманено легло, закачено за стената като рафт, под прозорец, покрит с метална мрежа. Наполовина по гръб, наполовина настрани. Очите й са полуотворени, устата й е зейнала, а краката й висят от тънкия дюшек. Крачолите на белия униформен панталон са вдигнати над коленете, а бялата й риза е надиплена около гърдите, вероятно от усилията за реанимация. Или пък се е мятала в леглото, преди да умре, променяйки позата си в отчаян опит да облекчи болките.

— Правихте ли опити да я спасите? — питам Тара Грим.

— Разбира се. Положихме всички възможни усилия, но тя вече бе починала. Каквото и да е станало, било е адски бързо.

Тримата с Марино и Колин обличаме бели гащеризони. Забелязвам една затворничка, вторачена в нас през прозорчето на отсрещната килия. Жената има майчинско лице и къса посивяла къдрава коса. Тя отвръща на погледа ми и заговаря с висок, но приглушен глас иззад заключената стоманена врата:

— Бързо? Да бе, по дяволите! Крещях цели трийсет минути, преди да се появи някой! Трийсет шибани минути! Тя беше в килията си и се задушаваше. Чувах я. Крещях, но никой не дойде. А тя викаше: „Не мога да дишам, не мога да дишам! Ослепявам! Някой да ми помогне! Моля ви!“ Трийсет проклети минути! После утихна. Вече не ми отговаряше. Закрещях с пълна сила някой да дойде…

С три бързи крачки Тара Грим застава пред вратата на затворничката и почуква по стъклото.

— Успокой се, Елинора.

Тонът й ме навежда на мисълта, че Елинора съобщава тази информация за първи път. Тара Грим изглежда искрено изненадана и ядосана.

— Остави тези хора да си вършат работата, а ние ще те пуснем, за да им разкажеш какво точно си видяла — казва тя на жената.

— Най-малко трийсет минути! Защо беше нужно толкова време? Предполагам, че ако някой тук умира, това си е негова работа. Ако има пожар или наводнение, или се задавя с пилешка кост — толкова по-зле за мен — казва ми Елинора.

— Трябва да се успокоиш, Елинора. Скоро ще поговорим с теб и ще можеш да им кажеш какво си видяла.

— Да им кажа какво съм видяла? Не видях абсолютно нищо. Нямаше как да я видя. Вече казах и на теб и на всички тях, че не видях нищо.

— Точно така — снизходително потвърждава Тара Грим. — Първоначалните ти показания гласят, че не си видяла нищо. Да не искаш да ги промениш?

— Защото не можех! Не можех да видя нищо! Тя не стоеше до вратата, за да зяпа през прозореца. Не можех да я видя и беше ужасно да я слушам как се моли, страда и стене. Издаваше смразяващи звуци, като измъчвано животно. Човек може да си умира в килията, но кой ще дойде! Нямаме си паникбутони! Оставиха я да умре в килията си — казва ми тя. — Просто я оставиха да си умре там!

— Ще трябва да те преместим в обезопасена килия, ако не престанеш — предупреждава я Тара Грим.

Усещам, че не е съвсем сигурна как да действа. Не е очаквала този изблик. Сещам се, че Елинора е потайна като повечето затворнички. Държала се е добре, когато е била разпитвана първия път, за да й дадат шанс да постъпи точно така — да направи сцена при пристигането ни. Ако беше избухнала по-рано, подозирам, че вече щеше да е преместена в обезопасена килия — несъмнено евфемизъм за карцер или килия, където държат психичноболните.

Найлоновите терлици на Колин прошумоляват леко, когато влиза в килията на Катлийн Лоулър. Марино отваря кутиите с материали на излъскания циментов под. Проверява камерите, а аз се облягам на стената, за да сложа терлиците върху огромните си черни боти. Докато си слагам ръкавиците, усещам втренчения поглед на затворничката. Долавям силния й страх, почти истерия. Тара Грим отново почуква по прозорчето й, за да я накара да замълчи. Уплашеното лице на Елинора зад стъклото се сгърчва стреснато.

— Защо мислиш, че не е можела да диша? — пита Тара Грим на висок глас, за да я чуем ясно.

— Сигурна съм, че не можеше, защото тя каза така — отговаря Елинора иззад вратата. — Болеше я и се чувстваше адски слаба. Толкова бе изморена, че почти не можеше да помръдне. И извика: „Не мога да дишам! Не знам какво ми става!“

— Обикновено, когато някой не може да диша, той не може и да говори. Чудя се дали не си я разбрала погрешно. Ако не можеш да дишаш, не можеш и да крещиш, особено през стоманена врата — казва й Тара със същия висок глас.

— Каза, че не можела да говори! Трудно й било! Гърлото й било подуто! — възкликва Елинора.

— Е, ако кажеш на някого, че не можеш да говориш, значи си противоречиш, нали?

— Така каза! Кълна се в бога!

— Да кажеш, че не можеш да говориш, е все едно да тичаш, за да намериш помощ, когато не можеш дори да се изправиш.

— Кълна се в Господ и Исус Христос, че тя каза така!

— Няма логика — казва Тара Грим. — Трябва да се успокоиш, Елинора, и да говориш по-тихо. Когато ти задавам въпроси, трябва да отговориш, а не да крещиш и да правиш сцени.

— Казвам истината. Не съм виновна, че е ужасна — отговаря Елинора, още по-възбудена. — Молеше за помощ! Най-ужасното нещо, което съм чувала някога! „Не виждам! Не мога да говоря! Умирам! Ох, мамка му! Господи! Не мога да изтърпя това!“

— Стига, Елинора.

— Тя каза точно това. Стенеше и молеше. „Моля ви, помогнете ми!“ Беше обзета от ужас. „Ох, мамка му, не знам какво става! Моля ви, помогнете ми!“

Тара отново почуква по стъклото.

— Стига, Елинора.

— Тя го каза, а не аз. Каза: „Мамка му, помогнете ми! Сигурно съм пипнала нещо!“

— Чудя се дали може да е имала алергия към храна или насекоми — казва ми директорката. — Към оси, пчели — алергии, за които не е казвала на никого. Възможно ли е да е била ужилена, докато се е разхождала в двора? Наоколо има доста оси, когато е горещо и влажно като сега и всичко цъфти.

— Алергичните реакции към ужилвания от насекоми, към скариди, фъстъци или нещо друго, към което си алергичен, обикновено са светкавични — отговарям. — А смъртта на Катлийн като че ли не е била бърза. Минали са повече от няколко минути.

— Беше й зле поне час и половина — вика Елинора. — Защо се забавиха толкова?

— Вие чухте ли я да повръща? — поглеждам Елинора през дебелото стъкло. — Звучеше ли, все едно повръща или има разстройство?

— Не знам дали е повръщала, но каза, че я болял стомахът. Не я чух да повръща. Не чух да пуска водата в клозета. Крещеше, че била отровена!

— Сега пък била отровена — казва Тара и завърта очи към мен, сякаш за да ми напомни кой е източникът на информация.

Изражението на Елинора е раздразнено, а очите й блестят диво.

— Тя каза: „Отровиха ме! Лола го направи! Лола го направи! Оная гадост, която ядох!“

— Стига, престани — казва Тара, а аз влизам в килията на Катлийн Лоулър. — Внимавай какви ги дрънкаш — чувам я да казва зад гърба ми. — Тук има важни хора.