Червена мъгла

16

Колин Дънгейт има прошарена червена коса с войнишка подстрижка. Късите му мустаци приличат на ръжда по горната му устна. Стегнат и слаб, без грам тлъстина, и също като много други съдебни лекари, които познавам, притежава чувство за хумор, граничещо понякога с глупостта.

Той ме повежда по коридорите. Минаваме покрай скелет, облечен в костюм за Марди Гра, под закачени украшения — кокали, прилепи, паяци и призраци, които се въртят бавно под хладния въздух от климатика. Мобилният на Колин звъни със зловеща музика, придружена от смях на вещица. Обажда се жена му, която не можела да намери ключа за катинара на колелото на дъщеря им. Той й предлага да го среже с ножица за метал. Телефонът звъни пак с мелодия от „Стар Трек“, определена за следовател от ФБР — Сами Чанг, който уведомява Колин, че разчиства мястото на автомобилна катастрофа на магистрала „Хари Труман“, а трупът е на път към моргата.

— А когато ти звъня аз? — питам и се чудя коя ли мелодия ще бъде за мен.

— Ти никога не ми се обаждаш — отговаря той. — Чакай да помисля. Може би нещо на „Грейтфул Дед“. „Никога не се доверявай на жена“ е идеална. Ходих на няколко техни концерта в славното минало. Вече няма такава музика. Дори не съм сигурен, че вече има такива хора като навремето.

Оставям Марино в стаята за почивка да пие кафе и да флиртува с една токсиколожка — Сузи, която има татуировка на бицепса, ухилен череп с крила. Колин иска да поговори с мен насаме. Досега се държи адски дружелюбно, въпреки причината за посещението ми.

— Мога ли да ти предложа кафе или вода с витамини?

Влизаме в ъгловия му кабинет с изглед към товарната платформа зад сградата, където тъкмо спря голям камион.

— Кокосовата вода е идеална за това време. Богата е на калий. Винаги държа запаси в хладилника си. А и някои бутилирани води съдържат електролити, които също помагат в жегата. Какво искаш?

Джорджийският му акцент не е така провлечен, като на повечето южняци. В сравнение с тях той говори невероятно бързо и енергично. Отпивам от шишето с топла вода, което извадих от хладилната чанта на Марино. Може и да си въобразявам, но отново ми се струва, че усещам миризма на умряла риба.

— От доста време не съм била във Флорида или Чарлстън през лятото — казвам. — А и в буса на Марино няма климатик.

— Не знам защо си облечена така, като нищо може да прегрееш — отбелязва той и оглежда черното ми облекло. — Аз обикновено си карам с хирургическите дрехи.

И сега е облечен с такива — памучни, с цвят на мента.

— Приятно прохладни са. Не нося черно през този сезон, освен ако не съм в ужасно настроение.

— Дълга история, за която едва ли имаш време. Всъщност, една студена вода ще ми дойде добре.

— Искаш ли да чуеш нещо изненадващо за климатиците в колите? — пита той. Отваря малкия хладилник зад стола си, изважда две шишета вода и ми подава едното. — Не всички имат климатик. Моят ландроувър например. Модел 1983, който реставрирах напълно, след като се видяхме последния път.

Колин се настанява зад отрупаното си с документи бюро.

— Нов алуминиев под, нови седалки, нови прозорци. Свалих рамката на покрива и я боядисах в черно. Направих какво ли не, само не си дадох труда да инсталирам климатик. А когато шофирам, се чувствам като млад глупак, току-що завършил медицинската академия. Прозорците са широко отворени и се потиш като луд.

— А и не всеки иска да се вози при теб.

— Да, това е допълнително предимство.

Премествам стола си по-близо. Вече ни дели само огромното кленово бюро, отрупано с гилзи и куршуми от всякакъв калибър, миниатюрни динозаври и космически кораби, животински кости, които подозирам, че са били объркани с човешки, модел на подводницата „Х. Л. Хънли“, изчезнала от пристанището на Чарлстън по време на Гражданската война и открита и извадена на повърхността преди десетина години. Не мога да изброя ексцентричните предмети, покриващи всички повърхности и стени. Не се съмнявам, че всеки има определена история и значение, а и подозирам, че някои са играчки от времето, когато децата му са били малки.

— Ей това тук е похвала от ЦРУ — казва той, когато забелязва, че се оглеждам наоколо, и ми показва красива стъклена кутия със златен медал от ЦРУ, закачена на стената вляво от мен. В грамотата, придружаваща медала, се изказва благодарност за изключително важния принос към разузнавателните усилия на ЦРУ, но не включва името на получателя, нито дори датата.

— Преди около пет години работих по един случай за тях — обяснява Колин. — Самолет, паднал в едно блато наблизо. Някакви важни клечки от разузнаването били в него. Нямах представа за това, докато не се появиха хора от ЦРУ и няколко военни съдебни лекари. Историята имаше нещо общо с базата за ядрени подводници в Кингс Бей — това е единственото, което имам право да кажа. Сигурен съм, че и ти нямаш свободата да кажеш нищо. Както и да е — беше голяма работа, шпионска история. По-късно ме поканиха в Лангли на церемония по награждаването. Беше много странно. Не знаех кой кой е и изобщо не казаха за кого е медалът, нито какво, по дяволите, съм направил, за да го заслужа, освен че не им се пречках и си държах устата затворена.

Зелените му очи ме, оглеждат внимателно, докато отпивам от студената вода.

— Не съм сигурен защо си се замесила в убийствата на семейство Джордан, Кей. — Най-после заговаря по същество. — Онзи ден ми се обади твоята приятелка, Бъргър, за да ме уведоми, че идваш да прегледаш случаите. Първата ми мисъл беше — казва той и отваря чекмеджето на бюрото си, — защо ти не ми се обади лично?

Предлага ми малка кутийка с бонбони за гърло.

— Опитвала ли си ги?

Вземам един, защото устата ми е пресъхнала.

— Най-хубавото нещо на света, ако трябва да даваш показания или да изнасяш речи. Много са популярни сред певците.

Той също си взема бонбон.

— Колин, не ти се обадих, защото до снощи не знаех, че ще се виждам с теб.

Той се намръщва, сякаш казаното от мен е абсурдно. Столът му изскърцва, когато се обляга назад, без да сваля очи от мен. Бонбонът издува бузата му.

— Дойдох в Савана, защото ходих в женския затвор да говоря с една затворничка на име Катлийн Лоулър — обяснявам неловко. Чудя се откъде да започна.

Той кимва.

— Бъргър ми каза. Спомена, че идваш тук, за да се видиш с една затворничка. И точно затова не разбрах защо не ми се обади лично. Поне да кажеш: „Здрасти, хайде да обядваме заедно.“

— Джейми ти е казала, че идвам — повтарям и се запитвам какво ли още е казала Джейми на Колин, а и на други хора, и каква част от него е скроена така, че да отговаря на целите й. — Съжалявам, че не ти се обадих, за да обядваме заедно. Но наистина смятах, че отивам само до затвора.

— Тя звъня тук доста пъти — казва Колин за Джейми. — Всички от рецепцията я познават, по дяволите.

Бонбонът се премята от едната му буза в другата, сякаш из устата му се движи малко животинче.

— Хубави са, нали? — пита той. — А и облекчават болките в гърлото. Опитвал съм много видове, но тези наистина вършат работа. Не съдържат консерванти, нито ментол. Всеобщата заблуда е, че ментолът лекува гърлото, но всъщност той причинява временна загуба на гласа — добавя Колин и се вторачва в тавана, сякаш е дегустатор, който опитва изискано вино. — Започнах да пея в бръснарски квартет9 — съобщава ми той, като че ли това обяснява всичко.

— Накратко, трябваше да съм в Савана по друга причина и снощи бях уведомена, че имам среща с теб в службата ти. Предполагам, че не си сътрудничил на Джейми по желания от нея начин. Казах й, че си малко упорит, но не и селянин.

— Ами, селянин съм си — ухилва се Колин. — Но май разбирам защо не си ми се обадила лично. И така е по-добре, защото се чувствах малко пренебрегнат. Може и да е тъпо, но е така. Не очаквах някой друг да ми определи среща с теб. Но независимо от личното отношение, мисля, че нещата стоят по друг начин. Джейми Бъргър е актриса и за сценария й подхожда аз да съм предубеден селски съдебен лекар в Савана, който й прави номера, защото държи Лола Дагет да бъде екзекутирана. Нали разбираш — избий ги всичките, и Господ да се разправя с тях. Всички на юг от линията Мейсън-Диксън разсъждават така. Е, поне според някои хора.

— Джейми твърди, че не си отишъл да я поздравиш, когато дошла тук. Бил си я пренебрегнал.

— Да, определено не я поздравих, защото говорех по телефона с една нещастна жена, която не можеше да повярва, че мъжът й се е самоубил — обяснява той и присвива очи, очевидно възмутен. — Че пистолетът му не е гръмнал случайно, когато е излязъл да пие бира. Това, че я прегърнал, бил в необичайно добро настроение и й казал, че я обича, преди да излезе, не означавало, че възнамерява да се самоубие. Съжалявах страшно много, че докладът ми от аутопсията и смъртният акт ще попречат на жената да получи застраховката му. Тъкмо обяснявах всички тези гадости на горката жена, когато Бъргър се появи тук, издокарана като за Уолстрийт. Застана на прага ми, докато жената плачеше безутешно по телефона. Разбира се, че няма да затворя, за да предложа кафе на някаква нахална нюйоркска адвокатка.

— Май не я харесваш особено — отбелязвам сухо.

— Приготвих ти документацията за семейство Джордан, включително и снимки от местопрестъплението, които може да са ти полезни. Ще те оставя да ги разгледаш и да си съставиш собствено мнение, а после може да обсъдим всичко, което искаш.

— Според някои хора ти си убеден, че Лола Дагет е извършила убийствата, и то съвсем сама. Доколкото си спомням, когато представи случая на конференцията в Ел Ей, изглеждаше твърдо убеден в мнението си.

— Аз съм на страната на истината, Кей. Също като теб.

— Трябва да призная — струва ми се необичайно, че ДНК, която се предполага, че е от кръвта и кожата под ноктите на Бренда Джордан, не отговаря на тази на Лола Дагет. Нито на някой от членовете на семейството. С други думи, ДНК профил на непознат човек.

— Предполага се, Кей. Предполага се.

— От ДНК пробата може да се направи изводът, че е възможно участието на повече от един престъпник.

— Не тълкувам лабораторните резултати, нито пък решавам какво означават.

— Просто съм любопитна дали имаш мнение по въпроса, Колин.

— Ръцете на Бренда Джордан бяха много окървавени — казва той. — Да, очерта се непознат ДНК профил, когато взех пробите изпод ноктите й и направих аутопсиите. Но не знам какво означава това. Възможно е тази ДНК да е от друг източник. Нейната собствена кръв бе под ноктите й. ДНК на брат й бе под ноктите й.

— На брат й?

— Бил в съседното легло. Възможно е кръвта му да е била пренесена по тялото и ръцете на Бренда, когато убиецът я е нападнал, след като първо убил Джош. Или пък убиецът е намушкал първо Бренда. Може би е решил, че тя вече е мъртва, и се е захванал с брат й. А тя е била жива и се опитала да избяга. Не знам какво точно е станало, и вероятно никога няма да разбера. Както ти казах, не тълкувам лабораторни резултати и не решавам какво означават те.

— Трябва да отбележа, че наличието на ДНК от неизвестен донор на местопрестъплението би трябвало да накара полицията да обмисли участието на повече от един престъпник.

— Първо, местопрестъплението не беше достатъчно добре обезопасено и в къщата имаше доста хора, които не трябваше да са там.

— И хората, които не би трябвало да са там, са докосвали труповете?

— Е, не чак толкова, слава богу. Ченгетата знаят, че не трябва да допускат никого близо до труповете, защото побеснявам. Но важното е, че тогава просто никой не прие възможността, че е участвал и някой друг освен Лола Дагет.

— Защо?

— Тя била настанена в център за наркомани, за да се справи с дрогата и с пристъпите си на гняв. Часове след убийствата е намерена да пере дрехи, изцапани с кръвта на семейство Джордан. И беше местна. Спомням си как тогава се говореше, че може да е видяла доктор Джордан в новините. Да е разбрала, че има много пари и е преуспяващ лекар от старо саванско семейство, натрупало състоянието си от памучните плантации. Къщата им е на съвсем малко разстояние от центъра за наркомани, където е живяла повече от месец преди убийствата. Разполагала е с достатъчно време да събере информация, включително и да научи факта, че семейството невинаги си прави труда да включва алармата.

— Защото са имали много фалшиви тревоги.

— Хлапета — казва Колин. — Голям проблем с алармените системи е, че децата ги задействат случайно.

— Това прилича на догадка — отбелязвам. — Както и предположението, че кражбата не е била мотив.

— Няма доказателства за това, но кой знае? Всички от семейството са мъртви. Ако нещо е изчезнало, кой ще разбере?

— Къщата беше ли разхвърляна и претърсвана?

— Не. Но след като всички са мъртви, как да разберем дали нещо е било местено?

— Значи по онова време не си се интересувал от ДНК тестовете. Не искам да те притискам, но резултатите ме притесняват.

— Притискай ме колкото си искаш. Просто си върша работата. Не вземам страна — отговаря той. — Тази ДНК беше доста объркана. Както знаеш, невинаги е лесно да решиш от коя проба е резултатът. Дали непознатата ДНК е от кръв и кожни клетки, или от нещо друго? И кога е оставена? Възможно е да е от източник, който няма нищо общо със случая. Скорошен гост в къщата. Някой, с когото Бренда е имала контакт през деня. Знаеш какво казват. Не си слагай случая в джоба на лабораторната престилка. ДНК не означава нищо, ако не знаеш кога и как се е появила там. Всъщност, моята теория е, че колкото по-сложни стават тестовете, толкова по-малко означават. Това, че някой е дишал в дадена стая, не значи, че е убил някого. Но стига съм говорил по този въпрос. Не си дошла мак дотук, за да слушаш философските ми брътвежи.

— Но никой от ДНК профилите на местопрестъплението и тези, свързани с труповете, не е принадлежал на Лола Дагет.

— Вярно е. Не зависи от мен да реша кой е виновен и кой не. Дори не трябва да ме интересува. Просто съобщавам какво съм открил, а останалото решават съдията и съдебните заседатели — отговаря той. — Защо не погледнеш това, което ти приготвих, а после ще поговорим.

— Разбрах, че Джейми е обсъждала с теб и Бари Лу Ривърс. Чудя се дали може да разгледам и нейния случай, след като съм тук.

— Джейми Бъргър има копия. Подаде молба за тях поне преди два месеца.

— Ако не те затруднява много, предпочитам да видя оригиналите.

— Досието не е на хартиен носител, защото е ново. Нали знаеш, във ФБР — Джорджия решиха да пестят хартията. Мога да го отпечатам или да го видиш на компютъра.

— На компютъра е добре. Както ти е удобно.

— Странна работа, признавам — казва той. — Но не ме карай да тръгвам по пътя на жестокото и необичайното. Знам какво е тълкуването на Джейми Бъргър по този случай и каква спретната мозайка си сглобява. Имам предвид, че гледката не е никак приятна. Предназначена е да шокира и да отвращава. Все едно, че вече репетира за пресконференция и обмисля как да взриви публиката с представата, че осъдените са измъчвани до смърт в Джорджия.

— Не е обичайно осъден на смърт да умре внезапно в килията си преди екзекуцията — напомням му. — Особено след като този човек би трябвало да е под наблюдение всяка секунда.

— Честно казано, Кей, тя вероятно не е била наблюдавана всяка секунда. Предполагам, че й е станало зле след вечеря. Може би отначало са решили, че става дума за лошо храносмилане, а всъщност е имала класически симптоми на инфаркт. И докато надзирателите се разтревожат достатъчно, че да повикат медицинска помощ, вече е било твърде късно.

— Това се е случило почти по времето, когато е трябвало да бъде откарана в кабината за екзекуции — отговарям. — Имали са под ръка медицински персонал, включително лекаря, който е трябвало да помогне при екзекуцията. Може да се очаква, че лекар или поне някой от персонала, обучен за даване на първа помощ, е бил наблизо, за да реагира бързо.

— Това би било иронията на века. Палачът я съживява за достатъчно дълго време, че да я убие — ухилва се Колин, надига се иззад бюрото и ми подава кутийката с бонбони. — Вземи си още, ако искаш. Купувам ги в огромни количества.

— Предполагам, че нямаш нищо против и Марино да види тези материали.

— Колеги сте и му имаш доверие, следователно за мен няма проблем. Един от техниците ми ще е с теб през цялото време.

Колин трябва да изпрати някого в стаята при мен, не само за да предпази себе си, но и мен. Трябва да може да заяви под клетва, че не съм могла да подправя някой документ или файл или да отнеса нещо със себе си.

— Освен това се интересувам от дрехите, които ти и ФБР още пазите — добавям, докато вървим по коридора покрай кабинетите на другите съдебни лекари, лабораториите по антропология и хистология, стаите за почивка, тоалетните и залата за събрания вдясно.

— Предполагам, имаш предвид дрехите, които Лола Дагет е перяла в банята на центъра за наркомани, нали? Или тези, с които са били облечени жертвите по време на убийствата?

— Всичките — отговарям.

— Включително и предадените като доказателства по делото.

— Да.

— Мога да те заведа и до къщата, ако искаш.

— Видях я отвън.

— Вероятно може да се уреди да я разгледаш и отвътре. Не знам кой живее там сега, но едва ли ще се зарадва.

— Не се налага в момента, но ще ти кажа със сигурност, след като прегледам случаите.

— Мога да ти осигуря, микроскоп, ако искаш да видиш оригиналните проби. Всъщност, Манди може да се погрижи за това. Манди О’Тул, която ще бъде с теб. Или пък можем да направим и втори комплект проби, защото още пазя частиците от тъкани. Ако го направим обаче, ще създадем нови доказателства. Но ще получиш всичко, което би могло да отговори на въпросите ти.

— Нека първо да видя всичко.

— Дрехите се съхраняват на няколко места, но повечето са в лабораторията ни. Не обичам да изпускам нещата от погледа си.

— Убедена съм.

— Не знам дали вече се познавате — казва той.

Виждам жена със сини хирургически дрехи и бяла престилка върху тях, застанала до вратата на залата за конференции.

Манди О’Тул пристъпва напред и се ръкуваме. Преценявам, че е на около четирийсет години, висока и дългокрака като жребче. Дългата й черна коса е вързана на опашка. Привлекателна е по необичаен начин. Чертите й са несиметрични, а очите й — кобалтовосини. Колин ми махва и ме оставя насаме с нея в малка стая с маса от черешово дърво, заобиколена от осем черни кожени стола. Необичайно дебелите прозорци със солидни алуминиеви рамки гледат към паркинга, ограден с висока телена мрежа, и тъмнозелените борови гори, които се простират до хоризонта.