Червена мъгла

15

Беше вече горещо, когато изгря слънцето. В осем сутринта умирам от жега с черните си работни дрехи и черни боти. Седя на една пейка пред хотела и пия леденото кафе, което си купих от близкия „Старбъкс“.

Камбаната на общината бие и мелодичните й звуци отекват из града. Забелязвам един шофьор на такси, който ме наблюдава внимателно. Груб и загорял, с рошава брада, той ми напомня на образите, които съм виждала по снимки от Гражданската война. Предполагам, че не се е отдалечил много от родното място на предците си и все още има много общо с тях, както и доста други хора, които съм виждала в градчета и села, откъснати от външния свят.

Припомням си думите на Катлийн Лоулър за генетиката. Независимо какво се опитваме да постигнем в живота, все пак сме това, което биологията ни е предопределила. Обяснението й е фаталистично, но не съвсем погрешно. Докато размишлявам върху забележките й за предопределеността и ДНК, решавам, че не е имала предвид само себе си. Говорела е и за дъщеря си. Катлийн ме предупреждаваше, вероятно дори се опитваше да ме изплаши — за Дон Кинкейд, с която лъже, че нямала връзка, макар различни източници да твърдят, че това не е вярно. Катлийн знае повече, отколкото споделя. Има си тайни, които може би са свързани с факта, че Тара Грим я е преместила в изолационното горе-долу по същото време, когато дойдох на посещение в затвора. Смятам, че Джейми Бъргър е причинила истински неприятности.

Тя не знае с какво си има работа, защото не е рационално мотивирана и не е наясно със самата себе си. Егоистичните й доводи може би се дължат на сблъсъците й с нюйоркската полиция и политиците, но това, което я подтиква най-силно, е свързано с племенницата ми. Това не е добре за никого, и определено не сме в безопасност. Нито Бентън, нито Марино, нито Луси, нито аз. А най-малко Джейми, макар че тя не го осъзнава и не искаше да повярва, когато й го казах. Изпаднала е в страхотна самозаблуда, а покрай нея и аз. Сещам се какво ми казваше старият Дийнър едно време в Ричмънд: „Трябва да живееш там, където се събуждаш, дори ако някой друг е сънувал, че си там.“

Тази сутрин, когато се събудих след прекалено кратък сън, осъзнах, че не мога да си позволя да се колебая в решенията си. Залогът е прекалено голям, а нямам доверие в анализите на Джейми, нито пък вяра в подхода й. Но ще направя всичко възможно да помогна. Замесена съм не защото си предложих услугите доброволно. Бях привлечена, едва ли не отвлечена, но това вече е без значение. Нуждата ми да се задействам не е продиктувана от Лола Дагет, Дон Кинкейд или майка й, Катлийн Лоулър.

Нито пък от убийствата отпреди девет години или скорошните в Масачузетс, макар че случаите и замесените в тях са изключително важни. Това, което надделява над всичко, е това, че Джейми намесва най-близките ми хора. Смятам, че е изложила на риск Луси, Марино и Бентън. Заплашва отношенията ни, които винаги са били сложни и объркани. Мрежата ни е стабилна само когато всеки от нас е стабилен.

Хората, с които си играе Джейми, са семейството ми. Истинското ми семейство. Не броя майка си и сестра си. Не мога да разчитам на тях и, честно казано, не бих искала те да се грижат за мен, дори и в най-добрите им дни, които не са много. Имаше време, когато с радост разширих кръга си, включвайки Джейми, но няма да й позволя да ни откачи от котвите ни и да промени отношенията ни. Тя изостави Луси студено и несправедливо, а сега изглежда твърдо решена да промени кариерата на Марино и личността му. Накратко, тя успя да събуди отново ревността му към Бентън да намекне, че съпругът ми ме е предал и не го е грижа за безопасността и щастието ми.

Дори ако нямаше стари убийства, свързани със скорошните, чийто общ знаменател е Савана, пак нямаше да си тръгна веднага. Продължих резервацията си и запазих стая за Луси, която отлетя заедно с Бентън с хеликоптера рано сутринта. Казах им, че имам нужда от помощта им. Обикновено не ги моля за услуги, но сега искам да дойдат тук. Белият бус на Марино завива по хотелския път. Все още е шумен, но поне не подскача. Надигам се от пейката. Тръгвам към таксиметровия шофьор с рошавата брада и му се усмихвам, докато изхвърлям чашата от кафето в боклука.

— Добро утро — поздравявам го. Той ме поглежда втренчено и пита:

— Извинете, къде работите?

Оглежда ме отгоре до долу, облегнат на синьото си такси, паркирано под същата палма, където Марино остави скапания си бус преди около седем часа.

— Занимавам се с военномедицински изследвания.

Давам на таксиджията същия безсмислен отговор, както на още няколко души тази сутрин, които се чудеха защо съм с черен панталон с безброй джобове, черна военна риза с емблемата на центъра, избродирана в златно, и боти.

Сакът, който намерих в стаята си, когато се прибрах в два сутринта, съдържаше всичко необходимо за работа, но не и дрехи, подходящи за цивилизования свят, особено за субтропически климат. Разпознавам методите на Марино. Всъщност, изобщо не се съмнявам, че лично е събрал багажа ми, вземайки вещи от гардероба и банята в офиса ми, а също и от съблекалнята в моргата. Продължавам да мисля за последните няколко месеца и най-вече за двете седмици, откакто изчезна Марино. Спомням си колко бях озадачена, когато някои неща изчезнаха. Мислех, че имам повече униформени ризи. Бях убедена, че имам и повече работни панталони. Можех да се закълна, че имам два чифта ботуши, а не само един. Съдържанието на сака ме навежда на мисълта, че според Марино аз ще прекарам голяма част от времето си тук, в моргата и с него.

Ако Брайс ми беше събрал багажа — а това е обичайната практика, когато трябва спешно да напусна града, той щеше да включи и чанта за костюми със сака, блузи и панталони, опаковани с хартия, за да не се измачкат. Щеше да подбере обувки, чорапи, дрехи за тренировка и тоалетни принадлежности. При това, изборът му щеше да е по-добър дори от моя, а и вероятно щеше да се отбие в дома ми. Брайс няма да се поколебае да вземе всичко необходимо, включително и бельо, от което не се интересува лично, ако не се броят коментарите му за различни етикети и марки и кои препарати за пране и омекотители предпочита. Но нямаше да ме изпрати в Джорджия през лятото с три комплекта работни дрехи за студено време, три чифта мъжки бели чорапи, боти, дезодорант и препарат против насекоми.

— Не знам дали вече си закусила — казва Марино, когато отварям вратата на буса.

Веднага забелязвам, че е много по-чист от вчера. Долавям ухание на лимонов дезодорант за коли и миризма на масло, пържоли и яйца.

— Открих ресторант „Боджангълс“, на няколко километра оттук, близо до военното летище, което ми даде добро оправдание да направя тестов пробег. Бусът е като чисто нов.

— С изключение на климатика.

Закопчавам предпазния колан и забелязвам издутия плик на пода между седалките, когато свалям прозореца до долу.

— Трябва да купя нов компресор за него, но майната му. Имам предвид, че направо няма да повярваш каква сделка ми предложиха за буса, а и човек свиква без климатик. Също като едно време. Когато бях малък, повечето коли бяха без климатик.

— Да, нямаха и предпазни колани, въздушни възглавници и джипиеси — отвръщам.

— Купих ти сандвич с яйце, но има и няколко с пържоли и сирене, ако си гладна — казва той. — А в хладилната чанта има вода. В „Боджангълс“ нямат зехтин, така че ще се наложи да се примириш с маслото, макар да знам как се отнасяш към него.

— Обичам масло и затова го избягвам.

— Господи! Не знам какво, по дяволите, е това желание за мазнини. Но аз просто му се отдавам. Научих да не се боря с някои неща. Ако не се бориш с тях, и те не се борят с теб.

— Маслото се бори с мен, когато се опитам да си закопчая панталона — отбелязвам. — Сигурно не си спал цяла нощ. Кога намери време да поправиш буса и дори да го почистиш?

— Нали ти казах, намерих автомонтьор. Той ме прие в сервиза в пет сутринта. Сменихме алтернатора, балансирахме гумите, почистихме акумулатора, затегнахме жиците, дори смених чистачките и почистих — отговаря Марино, докато минаваме покрай ресторанти и магазини от гранит, тухли и гипс по оживената улица, обградена от дъбове, магнолии и розови храсти.

Марино е с работно облекло, но е проявил повече разум при избора за самия себе си, отколкото за мен. Лятната униформа на центъра — бежов панталон с джобове и бежова тениска от тънък памук. Носи и маратонки от велур и найлонова мрежа. Бейзболна шапка предпазва голото му теме и изгорелия му нос. Има и тъмни очила и крем против изгаряне, който проблясва в бяло в бръчките на врата му.

— Благодаря, че се сети да ми донесеш работни дрехи — казвам му. — Чудя се кога успя да ги приготвиш.

— Преди да тръгна.

— Това ми е ясно.

— Трябваше да ти донеса бежовите панталони. Сигурно ти е ужасно горещо. Не знам как не се сетих.

— Вероятно си взел това, което си намерил. А и в Масачузетс бе доста студено за летни униформи. Бежовите ми панталони са в гардероба вкъщи. Ако беше попитал Брайс…

— Да, знам. Но не исках да замесвам и него. Колкото повече е замесен в нещо, толкова по-трудно му е да си държи устата затворена. А и е склонен да преувеличава всичко. Щеше Да превърне събирането на багажа ти в модно ревю и да ме изпрати тук с цял сандък дрехи.

— Събрал си ми багажа, преди да тръгнеш — повтарям. — И кога точно беше това?

— Взех няколко неща последния път, когато бях в службата. Не помня точно. Четиринайсети или петнайсети. Не бях сигурен какво ще стане, когато дойда тук.

Марино завива по магистрала 17 и се отправя на юг. Въздухът, който влиза през отворения прозорец, е нагорещен като във фурна.

— Мисля, че си бил съвсем сигурен какво ще стане — възразявам. — Защо просто не поговорим откровено?

Отварям жабката, вземам салфетки, разстилам ги в скута си и изваждам закуската от плика между седалките.

— Добре е да признаеш, че когато реши да си вземеш отпуск в последния момент, вече си знаел, че идваш тук, за да помагаш на Джейми — казвам. — Също така си знаел, че скоро ще те последвам, макар и без да знам защо, и ще пристигна само с дрехите на гърба си.

— Опитах се да ти обясня защо не трябваше да знаеш предварително.

— Да, опита се. И съм сигурна, че си убеден в логиката си. Но аз не съм. Всъщност, дори не бих я нарекла твоя логика, а на Джейми.

— Не разбирам как може да не ти пука, че ФБР те шпионира.

— Не вярвам. А ако е така, сигурно ужасно са се отегчили. Е, кой от сандвичите да ти отворя? — питам, като оглеждам жълтите опаковки, омазани с масло.

— Всичките са еднакви, освен твоя.

— Добре, мисля, че мога да открия моя, тъй като е доста по-лек от останалите.

Разстилам няколко салфетки и в скута на Марино.

— Бих искала да съм по-наясно. И не за ФБР, а за теб.

— Не се ядосвай отново.

— Искам яснота, а не спор или скандал. Беше ли наел вече апартамента си в Чарлстън, преди Джейми да се обади в затвора преди два месеца, а ти да вземеш влака за Ню Йорк, за да се срещнеш тайно с нея?

— Мислех по въпроса.

— Не попитах дали си мислил.

Изваждам от обвивката сандвич с яйце, пържола и сирене. Марино го взема с огромната си ръка, една трета от него изчезва в устата му, а в скута му падат няколко трохи.

— Проучвах как стоят нещата — казва той, докато дъвче. — Преглеждах какви са наемите в района на Чарлстън, но всичко беше най-вече мечта, преди да говоря с Джейми. Тя ми разказа за работата си по случая на Лола Дагет и спомена, че бих могъл да й помагам. Реших, че това е страхотно, все едно така ми е било писано. В същия район, където търсех апартамент под наем. Има логика, когато осъзнаеш, че на повечето места с добър риболов и мотори също така има и смъртна присъда. Както и да е, реших, че Джейми е права и може би е разумно да стана частен следовател.

— Това е нейно предложение, разбира се.

— Ами тя е адски умна, а и има логика. Нали разбираш, мога да си определям работното време, да решавам къде искам да бъда, да печеля малко повече — казва Марино и отхапва от сандвича. — Помислих си — сега или никога. Ако не опитам да обърна нещата в своя полза, вероятно няма да ме поканят втори път.

— Джейми обясни ли ти подробно какво й се е случило в Ню Йорк? Защо е напуснала прокуратурата? — питам.

— Предполагам, че ти е казала онова, което ти каза и Луси.

— Ти каза, че тя не е споменавала Луси пред теб.

Отварям собствения си сандвич с яйце, макар че обикновено не ям такава храна и определено не споделям страстта на Марино към пърженото. Но внезапно усещам, че умирам от глад.

— Ами, не точно — отговаря той.

Вече сме на шосе „Ветерани“ и минаваме през дълги отсечки през красиви гори. Небето е синьо, с лек бял оттенък, който предвещава поредния горещ ден.

— Спомена само, че сигурността на Центъра за борба с престъпността в реално време била компрометирана и тя била обвинена за това. Никой не я обвинил директно, но намекнали какво странно съвпадение е че тя твърди, че от полицията подправят статистиките, в същото време, когато някой прониква в компютърната им система, а тя случайно има връзка с прочута хакерка.

— Луси ми разказа друго — отвръщам. — Тя каза, че не става дума за Центъра за борба с престъпността в реално време. Бил само един участък, където понижавали кражбите до дребни престъпления, а обирите — до оплаквания за имуществени щети.

— И това е достатъчно лошо.

— Не знам в какво точно е проникнала Луси, нито как, но наистина е лошо. И съжалявам, че описват Луси като прочута хакерка. Ако хората наистина мислят така за нея.

— Е, мамка му, док, тя винаги ще го прави — напомня ми Марино. — Ако може да проникне някъде, ще го направи. А няма много места, където не може да проникне. Знам, че и ти го знаеш. Защо да се преструваме, че това ще се промени някога? Вероятно и аз щях да съм същият, ако бях като нея — да правя каквото е нужно, за да получа онова, което искам, защото мога.

Поглеждам през отворения прозорец към жълтеникавокафявите блата и потоци. Горещият въздух вони на развалени яйца.

— Но Луси всъщност не се интересува какво си мислят хората за нея — добавя Марино и смачква опаковката.

— Тя се опитва да изглежда, все едно не й пука. Тревожи се за повече неща, отколкото можеш да предположиш. Включително Джейми — казвам и отхапвам от сандвича. — Знам, че ще съжалявам, но храната наистина е вкусна.

— Май трябва да изям още един, в случай че не успеем да обядваме.

— Изглеждаш, сякаш си свалил няколко килограма, но не мога да си представя как.

— Ям само когато тялото ми е гладно, а не аз — отговаря той. — Нужни ми бяха години, за да го разбера. Чакам, докато огладнея на клетъчно ниво, ако разбираш какво имам предвид.

— Нямам представа — ухилвам се и му подавам друг сандвич.

— Наистина върши работа. Целта е да не мислиш. Когато се нуждаеш от храна, клетките ти те уведомяват, и тогава ядеш. Вече не мисля за режим на хранене. Не планирам да ям това или онова, нито пък смятам, че трябва да ям в определен час на деня. Оставям клетките ми да си вършат работата. Свалих седем кила за пет седмици и се чудя дали да не напиша книга по въпроса. „Не мисли, че си дебел, просто яж“. Не казвам на хората да не мислят, че са дебели. Съветвам ги въобще да не мислят по въпроса. Вярвам, че хората биха я харесали. Вероятно мога да я продиктувам на някого, който да я набере.

— Притеснявам се, че отново пушиш.

— Не знам защо, по дяволите, продължаваш да твърдиш така.

— Някой е пушил в буса.

— Мисля, че тук не мирише зле.

— Но вчера миришеше.

— Няколко мои приятелчета за риболов. Има нещо в това да шофираш с отворени прозорци, когато е горещо като в ада. Хората имат желание да запалят цигара.

— Доста уклончив отговор.

— Какво ти става с тия проклети цигари? Да не си станала активист срещу пушенето?

— Помниш какво се случи с Роуз. — Напомням му за мъчителната смърт на секретарката ми Роуз от рак на белите дробове.

— Роуз не пушеше. Дори не беше палила цигара през живота си. Нямаше лоши навици, и все пак я хвана рак. Може би точно по тази причина. Реших, че ако се стараеш прекалено много, всичко се влошава. Така че какъв смисъл има да се лишаваш от всичко, за да умреш в добро здраве и прекалено рано? Иска ми се Роуз още да беше с нас. Не е същото. По дяволите, мразя да ми липсват приятелите. Все още влизам в кабинета ти и мисля, че тя ще е там с вехтата си пишеща машина. Някои хора не би трябвало да умират. А онези, които трябва да умрат, са вечно наоколо.

— Наскоро ти поставиха диагноза клетъчен карцином и ти премахнаха няколко образувания. Последното, което ти трябва, е пак да пропушиш.

— Пушенето не причинява рак на кожата — отвръща той.

— Но увеличава шансовете.

— Добре. От време на време си изпросвам по някоя цигара, когато някой приятел запали. Не е кой знае какво.

— „Вече не пуша цигари. Само си ги прося“. Може да напишеш още някоя книга. Хората вероятно ще купят и нея.

— Проблемите, за които се тревожи Луси, никога няма да бъдат доказани — връща се той на старата тема, защото не иска да го поучавам. — Никой не е бил обвинен и няма да бъде. Джейми напусна прокуратурата, а хората като Фарбман искаха точно това. Той сигурно си мисли, че е спечелил от лотарията.

— Джейми определено не смята така, макар да го отрича.

— Изглежда ми щастлива от това, което върши сега.

— Не вярвам.

— Просто не й харесва начинът, по който е станало — била е принудена. Ти как би се почувствала, ако някой ти съсипе кариерата след всичко, което си направила, за да стигнеш дотам?

— Иска ми се да вярвам, че не бих подмамила някого, когото уж обичам, да направи нещо унищожително, защото искам да се измъкна от връзката ни — отговарям.

— Да, но скъсването с Луси няма нищо общо с това, че Джейми е напуснала прокуратурата.

— Напротив, има. Джейми просто е искала да създаде отново себе си. Не е харесвала онова, което вижда, и го е унищожила, за да започне отначало. Но това не върши работа. Никога. Не можеш да се изградиш отново въз основа на лъжа. Ти си й помогнал с охранителната система. Но май вече носи и пистолет, нали?

— Дадох й няколко урока по стрелба.

— Чия беше идеята?

— Нейна.

— Повечето нюйоркчани не носят оръжие. Не е част от културата им. Защо тя внезапно реши, че й трябва пистолет?

— Може би защото е тук, където не й е мястото. А и, честно казано, всичко, свързано с Дон Кинкейд, е страшно. Мисля, че сега работата й я е поизплашила. А и е свикнала с оръжията покрай Луси, която винаги е въоръжена. Няма да се учудя, ако дори се къпе с пистолет. Може би Джейми е свикнала с оръжията, защото е живяла с тях.

— Аха, както е свикнала да има ООД „Ана Копър“, регистрирано като презрителна шега, защото Луси е била засегната? Граучо Маркс инвестирал солидна сума в „Анаконда Копър“ — миньорска компания, фалирала по време на Голямата депресия и обвинявана в замърсяване на околната среда. Не схващаш какво става тук, нали?

— Не знам. Може би.

— Инвестираш в нещо, което изглежда изключително ценно, но се оказва отровно и губиш всичко. Едва не те унищожава.

— Слушала ли си някога старите му радиопрограми? „Обзаложи се срещу живота си“. Нали знаеш какъв цвят е Белият дом? Кой е погребан в гроба на Грант? Беше адски смешен. Не би трябвало да се тревожиш за историите на Джейми.

— Би трябвало, а и ти също. Едно е да предложиш помощ в даден случай, а друго — да бъдеш въвлечен в нечий план, особено отмъстителен, личен и порочен. Джейми има стимул да създаде отново себе си. А има и други фактори. Мисля, че знаеш за какво говоря.

Марино рови из плика от „Боджангълс“ и изважда още няколко салфетки, докато минаваме по моста над река Литъл Огичи.

— Само се надявам, че ще внимаваш — продължавам да го поучавам. — Няма да се меся, ако решиш да се консултираш с други хора и си смениш работата, но трябва да действаш изключително предпазливо, когато става дума за Джейми. Разбираш ли защо може да ти е трудно да си напълно обективен към нея?

Той си избърсва устата и ръцете. В момента минаваме над река Форест, където са закотвени рибарски лодки. На ниския дървен кей са се струпали чайки.

— Опасно е, когато хората са водени от силни мотиви, с които не са наясно. Това е всичко, което трябва да ти кажа.

Не очаквам Марино да разбере или да бъде убеден.

Джейми подхранва самочувствието му по начин, по който аз не мога, защото отказвам да го манипулирам. Не го лаская и очаровам, за да направи онова, което искам. Аз съм пряма и честна, а в повечето случаи това го дразни.

— Слушай — казва той. — Не съм глупав. Знам, че стават и други неща, а и Луси е усложнила всичко. Прекалено е откровена. Спомням си как нахлу в прокуратурата. Държеше се, сякаш станалото между тях не само не бе тайна, а нещо, с което да се хвали.

Точно пред нас е молът на Савана, където обядвах с морски деликатеси с Колин Дънгейт последния път, когато бях тук. Опитвам се да си припомня кога беше това. Може би преди три години, когато още бях в Чарлстън, а той се бореше с вълна от престъпления, предизвикани от расова омраза.

— Не е било нужно да се пази в тайна — отговарям. — Всъщност, ако двама души се обичат, това наистина е нещо, с което може да се похвалиш.

— Е, да бъдем честни — казва Марино. — Не всички разсъждават като теб. Те двете не са типичната двойка от приказките. Не са принц Уилям и Кейт. Не всеки би се зарадвал на връзката на Джейми и Луси. Това е само мое мнение, но мисля, че Джейми искаше да се измъкне, защото връзката й създаваше големи проблеми. Всички тези гадости в интернет, сякаш внезапно е била изгонена от някое реалити шоу. Прокурорката лесбийка, и какво ли още не. Беше грозна история и тя избяга, а сега съжалява, макар да не иска да го признае.

— Интересно ми е защо мислиш, че съжалява.

Движим се по тясно шосе с две платна, наречено „Мидъл Граунд“, което се вие през държавни парцели, обрасли с борове и храсти, без следа от човешко присъствие. ФБР — Джорджия поддържа лабораториите и съдебния си лекар колкото се може по-изолирани по определена причина.

— Мамка му. Мислиш ли, че е доволна от живота, който си е избрала? — пита Марино. — Имам предвид личния й живот.

— Предпочитам да чуя какво мислиш ти.

— След като двете се разделиха, Джейми започна да излиза с мъже, включително и онзи тип от Ен Би Си, Бейкър Томас.

— Тя ли ти каза?

— Все още имам приятели в нюйоркската полиция. Когато отидох да се срещна с Джейми преди няколко месеца, се видях с някои от тях и чух разни неща. Няма как да остане в тайна. Излиза с телевизионен кореспондент, който е смятан за един от най-желаните ергени в Ню Йорк. Макар че аз си имам теория за него. Не е случайно, че никога не е бил женен. Луси го виждала в Гринич Вилидж в барове, които Брайс би харесал.

Криминалната лаборатория за Крайбрежния район е сгушена сред дърветата и е заобиколена от висока ограда, със специални остриета отгоре, които да възпрепятстват катеренето. Стоманена порта обезопасява входа, а вляво от нея има камера, монтирана върху домофон.

— В колко часа трябва да се срещнем с Джейми? — питам.

— Тя мислеше, че е добре първо да ти даде възможност да прегледаш случаите.

— Говорил си с нея днес?

— Не още. Но такъв е планът.

— Разбирам. Първо проучвам случаите, а тя ще се появи, когато й е удобно, ако въобще си направи този труд.

— Зависи какво ще откриеш. Аз трябва да й се обадя. Мамка му, охраната на това място не е по-лоша от нашата.

— Престъпления от расова омраза — отбелязвам. — В продължение на години, още от времето, когато беше построена лабораторията. Колин вдигна доста шум за тях. Особено за един случай, който беше във всички новини, когато имахме офис в Чарлстън. Може би го помниш.

Марино приближава буса до домофона.

— Окръг Ланиър, Джорджия. Един афроамериканец — Роджър Мозбли, пенсиониран учител, сгоден за бяла жена — продължавам. — Шофирал към дома си късно една нощ. Когато отбил по алеята, двама бели мъже застанали пред колата му.

Марино протяга ръка през прозореца и натиска бутона на домофона, който избръмчава шумно.

— Пребили го до смърт с бутилки и бейзболна бухалка. Колин бе подложен на сериозен натиск да помогне на защитата да представи нещата така, все едно че сбиването уж било честно. Пътна ярост. Мозбли започнал разправията, макар че обвиняемите нямали рани, а той бил покрит с драскотини и синини, които доказвали, че са се опитвали да го извлекат от колата още докато коланът му бил закопчан.

— Бели нацистки задници — изсумтява Марино.

— Били отправени доста заплахи, защото Колин казал истината. Малко преди делото прозорците на лабораторията били простреляни. И след това издигнали оградата.

— Според мен Колин не е от хората, които биха искали някой да бъде екзекутиран за престъпление, което не е извършил — отбелязва Марино и отново натиска бутона.

— Ако беше такъв, офисът му нямаше да се нуждае от подобна охрана.

Не добавям, че Джейми Бъргър е преценила неправилно Колин Дънгейт и е разтълкувала погрешно поведението му. Не напомням отново на Марино, че адвокатката, с която мисли, че ще е чудесно да работи, има егоистични цели и не е честна.

От домофона прозвучава женски глас:

— Да, кого търсите?

— Доктор Скарпета и следовател Марино са тук, за да се срещнат с Колин Дънгейт — съобщава Марино, а аз проверявам телефона си за съобщения.

Бентън и Луси тъкмо кацнали в Милвил, Ню Джърси, за да заредят с гориво. Пътували бавно заради силния вятър от югозапад. Това съобщение беше от Луси. Следващото беше от Бентън и звучеше доста по-неприятно.

Металната врата се плъзва шумно по релсите си. Виждам сградата на лабораторията — едноетажна, но огромна. Отпреди са паркирани бели джипове с емблемата на ФБР — Джорджия по вратите и белият ландроувър с военно зелен брезентов покрив, който Колин Дънгейт шофира, откакто го познавам.

— Ще съобщиш ли на доктор Дънгейт за новите лабораторни резултати? — пита Марино, а аз мога да мисля само за съобщението на Бентън.

Знамената висят отпуснати на пилоните, тъй като не повява никакъв ветрец. Пътеката е оградена с червени храсти, каквито колибритата страшно обичат. Пръскачките отстрани работят неуморно и поливат храстите и тревата. Паркираме на място за посетители пред прозорците на първия етаж, които са бронирани, удароустойчиви, проектирани да устоят и на терористична атака. А аз мисля за това, че Дон Кинкейд е успяла да избяга от „Бътлър“ — държавната психиатрична болница за престъпници.

Ако това е вярно, още някой ще умре. Може би повече от един човек. Сигурна съм. Дон е невероятно умна. Садистка е и през целия си пагубен, хищнически живот е успявала да получи, каквото иска, без никой да може да я спре. Абсолютно никой, дори и аз. Забавих я, но определено не я спрях, а единствената причина да съм още жива е чист късмет. Водната пара от пръскачките докосва нежно лицето ми, а аз се сещам за пръските от кръвта на Дон. Спомням си вкуса на сол и желязо в устата ми, по зъбите и езика ми. Кървава мъгла по лицето ми, в очите ми, в косата ми. Тара Грим намекна, че Катлийн Лоулър може да излезе от затвора по-рано. Чудя се дали Дон Кинкейд планира да дойде тук.

— Ей! Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

Осъзнавам, че Марино говори на мен.

— Извинявай — отговарям и отварям задната врата на буса.

— Ще му съобщиш ли за ДНК? — пита той отново.

— Не, в никакъв случай. Не е моя работа. Предпочитам да разгледам случаите, все едно че не знам нищо. Смятам да подходя обективно — отговарям и изваждам бутилките вода от хладилната чанта. — Не знам кога за последен път си сложил лед в това нещо — добавям, — но ако искаш чай, вероятно ще можем да си направим.

— Е, поне са мокри — казва той и взема едното шише.

— Ей сега идвам. Трябва да се обадя по телефона.

Заставам под сянката на близкото дърво и се обаждам на Бентън с надеждата, че двамата с Луси още не са излетели.

— Радвам се, че сте още там — казвам развълнувано, когато той отговаря. — Съжалявам за вятъра. Извинявай, че те помолих да дойдеш в Савана и това се оказа такова изпитание.

— Вятърът е последната ми грижа. Просто ни забавя. Ти добре ли си?

— Не съм подходящо облечена за този климат.

— Седнах да пия кафе, докато Луси плаща за горивото. Господи, и в Ню Джърси е горещо като в ада.

— Какво стана?

— Не разполагам с нищо официално и вероятно не трябваше да те тревожа, след като може и да няма проблем. Но знаем каква е Дон и на какво е способна. Успяла да убеди пазачите и останалите от персонала в „Бътлър“, че трябва да отиде в спешното отделение на болницата.

— За какво?

— Пристъп на астма.

— Ако не е страдала от астма преди, сигурна съм, че сега страда — отвръщам ядосано.

— Джак е имал астма, а тя може да се предава по наследство.

— Лъжи и манипулации. Отново.

— Откарали я с линейка около седем тази сутрин. Един мой човек в „Бътлър“, който не се занимава със случая й и няма пряка информация, чул за това и ми остави съобщение преди около половин час. Наистина се радвам, че си на хиляди километри от нея, но все пак внимавай. Тази история ме притеснява.

— Разбирам. Особено като се има предвид за кого говорим.

По гърба и гърдите ми се стича пот. Въздухът е неподвижен и плътен като пара.

— Тя все още е под наблюдение, нали? — питам.

— Приемам, че е така, но не знам подробностите.

— Приемаш?

— Кей, знам само, че са я закарали в болницата и че се е случило скоро. Така или иначе, не можем да нахлуем в болницата, за да я разпитаме, докато е обект на лекарски грижи. И тя има права.

— Разбира се, че има. Повече от нас, останалите.

— Тъй като познавам способностите и уменията й в манипулирането на хора, се тревожа, че това е измама — признава Бентън.

— Те въобще нямат представа с какво са се захванали — отбелязвам, говорейки за персонала на болницата в Масачузетс.

— Ако не друго, това може да е нов номер на адвокатите й с цел предизвикване на съчувствие. Или пък за да намекнат, че с нея са се отнасяли лошо. Или за да добавят още нещо към дивотиите, че ти си нанесла щети на психическото й равновесие и физическото й здраве. Астмата се влошава от стрес.

— Щетите, които аз съм причинила?

Сещам се за думите на Джейми снощи.

— Това са аргументите за изграждането на защитата й.

— Не знаех, че я защитаваш.

— Казвам само, че тя гради защитата си. Не съм казвал, че я защитавам. Звучиш, все едно си много разстроена.

Разтрепервам се вътрешно, когато си припомням обвинението на Марино — как собственият ми съпруг знаел, че ме разследват. Как можел да живее в една и съща къща с мен и да не ми каже? И защо ме е оставил да изляза сама онази нощ, сякаш не му пука за мен? Сякаш не означавам нищо за него. Сякаш не ме обича. Е, все пак говорят Марино и ревността му, напомням си.

— Ще говорим още, когато пристигна — казва Бентън. — Но ако не си знаела, че защитата на Дон ще те обвини за всичко, значи си единствената, която не го е знаела. Трябва да тръгвам. Ще ти звънна, когато кацнем.

Той ми казва, че ме обича, и затваря. Жегата е трептяща стена, която се издига от асфалта на фона на пръскачките. Водата плющи шумно по растенията. Тръгвам към входа на лабораторията и влизам във фоайето, обзаведено с удобни сини кресла и канапета, персийски килим в бежово и розово, палми в саксии и картини с дървета и градини по белите стени. Възрастна жена седи сама в ъгъла, втренчена навън през прозореца, в това елегантно място, където никой не иска да бъде, а аз се опитвам да звънна на Джейми Бъргър.

По дяволите обществените телефони и преструвките, че не сме говорили. Не ми пука кой слуша, а и бездруго не й вярвам. Включва се гласовата й поща.

— Джейми, Кей се обажда — казвам. — На север се е случило нещо ново и подозирам, че знаеш за това.

Долавям обвинението в тона си, сякаш случилото се е по нейна вина, което не е невъзможно.

Дон Кинкейд е планирала нещо, защото знае за ДНК пробата. Сигурна съм, че знае. А Джейми е наивна или просто не иска да види истината. Голям брой хора, които могат да причинят неприятности, вероятно също знаят. Не вярвам, че е тайна, както мисли Джейми. Поставила е началото на нещо ужасно опасно.

— Обади ми се, когато получиш съобщението — нареждам й решително. — Ако не вдигна, звънни в кабинета на Колин и помоли някого да ме намери.