Червена мъгла

24

Вземам два чифта ръкавици от кутията на плота, а Колин отваря чувала за трупове. Помагам му да преместим Катлийн Лоулър на стоманената маса. После той започва да събира празни формуляри и да ги защипва на металната рамка. Аз свалям гумените ластици от китките и глезените на Катлийн. Издърпвам пликовете, които бях поставила върху ръцете и левия й крак, сгъвам ги и ги прибирам за лабораторията. Откъсвам голямо парче бяла касапска хартия от рулото на плота и покривам масата за аутопсии до нашата.

Трупът на Катлийн е значително по-студен, но все още гъвкав и лесен за работа. Събличаме я и поставяме дрехите й на покритата с хартия маса. Бяла униформена риза с голям тъмносин печат „Затворничка“ на гърба. Бял панталон с копчета и сини инициали ЗЖД (Затвор за жени Джорджия) отстрани. Сутиен. Бикини. Намирам лупа на количката и включвам хирургическата лампа. Откривам място, изцапано с оранжево, сякаш Катлийн си е избърсала ръката в десния крачол на панталона. Вземам фотоапарат от рафта и поставям линия до петното.

— Не знам къде правят хранителните ви проби — казвам на Колин. — Това прилича на сирене, но трябва да сме сигурни. Имаше нещо оранжево и под нокътя на десния й палец. Може да е същото нещо, което е докоснала или яла, малко преди да умре.

— ФБР използва една частна лаборатория в Атланта, която анализира хранителни и козметични продукти отговаря той. — Чудя се дали затворничките могат да си купуват от магазина топено сирене.

— Определено е с жълто-оранжевия цвят на сирене чедър. Не видях в килията нищо за ядене, но това не означава, че не е имала нещо по-рано. Разбира се, щяхме да знаем повече, ако боклукът й не бе изчезнал. При Шаная Плеймс имаше ли лилави петна по лицето и очите, които да говорят за кръвоизливи?

— Не. Но това също не се среща винаги при самоубийствата със задушаване с пълна съдова компресия.

— Ако се съди по това как панталонът й е бил завързан около врата и краката, не съм сигурна, че бих очаквала пълната съдова компресия, свързана с увисване.

— Беше необичайно — съгласява се той.

— Вероятно инсценирано?

— Въобще не ми мина през ума тогава.

— И защо да ти мине? Съмнявам се, че и аз бих помислила подобно нещо.

— Няма да твърдя, че не може да е било инсценирано — продължава той. — Но бих очаквал следи от борба, от нещо, с което е била обездвижена. А нямаше дори една синина или драскотина.

— Чудя се дали е възможно вече да е била мъртва, когато е била завързана и поставена в позата, в която са я намерили.

— В момента и аз се чудя за безброй неща — мрачно признава Колин.

Измервам татуировката в долната дясна част на корема — фея с разперени крилца с размер петнайсет сантиметра. Ако се съди по силно изпънатия образ, Катлийн си е направила татуировката, когато е била доста по-слаба.

— А ако вече е била мъртва, когато са я положили на леглото — добавям, като продължавам да мисля за Шаная Плеймс, — въпросът е, от какво е умряла?

— От какво е умряла и защо няма следи от насилие или нещо необичайно? — пита Колин и наглася маската си, която покрива носа и устата му. — Нещо, което не е разкрито при аутопсията и токсикологичната проба.

— Има безброй отрови, които не се появяват при стандартна проба — промълвявам замислено. Обръщаме трупа настрани и оглеждаме гърба. — Нещо бързодействащо, причиняващо симптоми, които остават без внимание, защото свидетелите не са надеждни, или жертвата е изолирана и никой не я вижда, или пък всичко това накуп — казвам и измервам друга татуировка, този път — еднорог. — И най-важното — нещо, при което не можеш да оцелееш. Човекът не остава жив, за да разкаже. Няма провалени опити, които някой да докладва.

— Поне не са ни известни такива — съгласява се Колин. — Но няма откъде да знаем. Ако някой се разболее тежко в затвора и оцелее, няма да научим. Не ни съобщават за почти настъпили смъртни случаи.

Той притиска пръсти към ръката и долната част на крака и си отбелязва лекото обезцветяване. Отваря клепачите, измерва зениците с линия и заявява:

— Еднакво разширени, шест милиметра. На теория при опиатите стеснените зеници се виждат и след смъртта. Никога не ми се е случвало. Други наркотици причиняват разширение, но мъртвите зеници и без друго са разширени.

Той прави бърз разрез със скалпела от ключица до ключица и надолу по дължината на тялото.

— Ще й направим проба за изнасилване. Ще я обработим за всяко проклето нещо, за което се сетим — решително казва Колин и започва да дърпа кожата назад, като натиска скалпела с десния си показалец.

— Кой шкаф? — питам. Той ми посочва с окървавения си пръст.

Намирам комплекта за вземане на физически улики и преглеждам трупа за изнасилване, вземам проба от всички отверстия, снимам и слагам етикети на всеки плик.

— Ще взема натривка от вътрешността на носа и устата й за токсикологичните проби — казвам на Колин. — Ще предам и коса.

Той сваля ребрата и ги пуска в пластмасова кофа до краката си. Помощникът му, Джордж, влиза и донася филмите. Закрепва ги към осветените рамки, а аз се приближавам да погледна.

— Стара фрактура на дясната тибия. Нищо ново. Типични артритни промени.

Местя се от кутия на кутия, оглеждайки яркобелите кости и сенчестите форми на вътрешните органи.

— Има солидно количество храна в стомаха. Не бих очаквала подобно нещо, ако е закусила в пет и четирийсет сутринта и е умряла по обед, около шест часа по-късно.

Връщам се до масата и вземам скалпел.

— Нещо, което кара храносмилането да спре. Последната вечеря на Бари Лу Ривърс била несмляна. А другите две? — Имам предвид Шаная Плеймс и Рия Абърнати.

— Имам само смътни спомени, но, да — несмляна храна. Със сигурност, в случая Бари Лу Ривърс. Реших, че причината е стрес — отговаря Колин. — Виждал съм го и преди при екзекуциите. Затворникът изяжда последната си вечеря, която остава несмляна заради страха и паниката. Не разбирам как въобще ядат. Ако ме очаква екзекуция, мисля, че не бих могъл да хапна нищо. Ще искам само бутилка бърбън и кутия с кубински пури.

Правя разрез в стомаха и изсипвам съдържанието му в една кутия.

— Е, определено не е яла онова, което ни казаха, че е било донесено в килията й рано сутринта.

— Няма яйца и овесени ядки? — пита Колин и поглежда съдържанието на стомаха, докато вдига черния дроб от купата на кантара и взема дълъг нож за аутопсии.

— Двеста и осемдесет милилитра, с парченца от нещо, което прилича на пиле, спагети и някакво оранжево вещество.

— Оранжев плод? Може би е имало портокал на таблата със закуската.

— Не е такова оранжево — отговарям. — Не виждам следи от плод. Прилича на сирене и е същия цвят като оранжевото вещество, което намерих под нокътя й и по панталона й. Откъде може да е взела пиле, спагети и сирене тази сутрин?

— Леко увеличение на черния дроб, но не е зле за човек като нея. Средно при една трета от алкохолиците черният дроб е нормален — отбелязва Колин и се захваща с белите дробове. — Знаеш ли какво те прави алкохолик? Пиеш повече от лекаря си. Значи са ни излъгали за това, което е яла тази сутрин. Пиле и спагети, а? Нямам представа.

Той сваля дроба от кантара и избърсва окървавените си ръце с кърпа.

— Ако са я убили по някакъв начин, не мислиш ли, че щяха да проявят достатъчно здрав разум, за да осъзнаят, че тя ще се озове тук и ще разберем какво е яла? — пита Колин и си записва теглото на дробовете.

— Не всички са толкова умни, особено ако тя наистина е яла между пет и половина й шест сутринта, когато поднасят закуската в „Браво“. — Поставям етикет на кутията за токсикологията. — Предположението може да е било, че храната е била смляна по времето на смъртта й. И при нормални обстоятелства щеше да бъде.

— Има леко запушване и оток — съобщава ми Колин, докато разрязва дроба. — Увеличение на алвеолните капиляри, пенеста розова течност в алвеолните пространства. Типично за респираторен блокаж.

— Типично и за сърдечен блокаж. Но нейното сърце е в учудващо добро състояние — отбелязвам и започвам да режа парчета от сърцето й на голямата дъска. — Изглежда малко бледо. Няма белези. Клапите, сърдечните връзки и папиларните мускули са без промяна — диктувам, докато режа. — Дебелината на вентрикуларната стена и диаметрите на камерите са нормални. Няма увреждания на миокарда.

— Определено не бих се сетил — усмихва се Колин, отново избърсва ръцете си и записва всичко. — Нищо, което да ни накара да мислим за инфаркт. Всички пътища водят към токсикологията.

— Не виждам нищо, което да говори за инфаркт. Можеш да провериш за хистологични следи — теорията, че сърдечните миоцити се разделят след инфаркт. Но ако не видя анатомични белези, винаги съм скептично настроена. А не виждам абсолютно нищо. Аортата има минимална атеросклероза — казвам и виждам, че вратите на залата се отварят. — Абсолютно нищо не показва, че е умряла от нещо, свързано със сърцето.

Чувам познати гласове, когато Джордж влиза вътре. Разпознавам спокойния баритон на Бентън и настроението ми се оправя при вида му. Облечен е в измачкан бежов панталон и зелена фланелка — слаб, стегнат и хубав. Сребристата му коса е пригладена назад, вероятно се е изпотил в буса без климатик. Няма значение, че сме в зала за аутопсии, която мирише на смърт, нито че престилката и ръкавиците ми са окървавени, а Катлийн Лоулър лежи с разрязано тяло и органите й са в кофа под масата.

Радвам се да видя Бентън, но причината да искам да е толкова близо не е присъствието ни в моргата по време на аутопсия. После се появява и Луси — слаба и елегантна, с черен авиаторски костюм. Рижата й коса е пусната, пада по раменете й и проблясва в златисто на светлината на лампите. И двамата остават там, където са — в другия край на залата.

— Трябва да останете там — казвам им за всеки случай и усещам по поведението на Бентън, че нещо не е наред. — Не знаем от какво е пострадала, но отравянето е на първо място в списъка ни. Къде е Марино?

— Не искаше да влезе. Вероятно по същата причина, поради която не искаш ние да се приближим — отговаря Бентън.

Да, със сигурност нещо не е наред.

Разбирам по лицето му и напрегнатата му поза. Очите му са приковани в моите и изглежда леко раздразнен, както е винаги, когато е много разтревожен.

— Дон Кинкейд е в кома — съобщава ми той.

В главата ми зазвучават тревожни камбани.

— Разбрах, когато кацнахме. Казват, че мозъкът й е вече мъртъв, но не са напълно сигурни. Знаеш как е. Никога не са сигурни, дори когато са. И независимо каква е причината, е доста подозрителна — добавя той.

Представям си лицето на Джейми Бъргър снощи, точно преди да си тръгна от апартамента й. Изглеждаше сънлива, а зениците й бяха разширени.

— Но всичко показва, че мозъкът й е останал без кислород прекалено дълго — продължава Бентън, а аз чувам затруднения и завален говор на Джейми от снощи. — Когато влезли в килията й, вече не дишала. Запазили я жива, но всъщност вече е мъртва.

Спомням си плика с храна, която занесох в апартамента на Джейми — даде ми я непознат човек, а аз я приех, без да мисля.

— Мислех, че е добре. Само астматичен пристъп — казвам.

— Тогава информацията беше ограничена, а и е поверителна — прекъсва ме Бентън. — Първата хипотеза била астматичен пристъп, но симптомите й бързо се засилили. Хората от персонала в „Бътлър“ й направили инжекция с епинефрин, защото подозирали, че има алергичен пристъп, но нещата не се подобрили. Не можела да говори и да диша. Смятат, че може би е била отровена.

Припомням си жената с каската, която подпираше колелото си на уличната лампа.

— Никой не може да си представи как е успяла да се добере до нещо отровно в „Бътлър“ — продължава Бентън.

Непознатата жена ми подаде плика със суши и си спомням смътно, че нещо ми се стори странно, но не му обърнах внимание, защото вчера много неща ми се струваха странни. Всичко, което се случи от мига, когато Бентън ме закара до летището в Бостън, до края на вечерта. Припомням си внимателно всичко. Джейми се прибра в апартамента си, след като с Марино бяхме говорили повече от час. Като че ли не беше сигурна, че е поръчала суши, но аз не се усъмних в нищо.

Оставям скалпела.

— Някой говорил ли е с Джейми днес? Защото аз не съм, а и не е звъняла тук.

Никой не отговаря.

— Трябваше да дойде в лабораторията. Оставих й съобщение, но тя не ми се обади — казвам, докато свалям престилката и шапката си. — Ами Марино? Някой знае ли дали е говорил с нея? Щеше да й се обажда.

— Опита се да й звънне, докато идвахме насам, но не му отговори — казва Луси и погледът й показва, че разбира защо питам.

Хвърлям мръсните дрехи в боклука и свалям ръкавиците.

— Обади се на 911 и се опитай да откриеш Сами Чанг. Кажи му къде да се срещне с нас — казвам на Колин. — Да изпратят линейка — добавям и му давам адреса.