Червена мъгла

25

Две патрулни коли и белият джип на Сами Чанг са паркирани пред осеметажната тухлена кооперация, но няма проблясващи полицейски лампи, нито следи от трагедия или бедствие. Не чувам сирени — само звука от двигателя на буса и новите му чистачки. Вътре е горещо и задушно, прозорците са затворени, а дъждът е адски силен и се чувствам, все едно съм в кола, която минава през автомивка. Трещят гръмотевици, а старият град е потънал в мъгла.

Чанг и двамата полицаи са се скрили от дъжда под навеса на кооперацията, пред същата врата, която се отвори вчера пред мен, когато жената с колелото се появи като фантом от нищото. С Луси, Бентън и Марино изскачаме от буса. Оглеждам се наоколо за линейка, но не виждам и не чувам такава. Не съм доволна, защото настоявах. Исках спасителен екип за всеки случай. За да спестим време, ако въобще е останало време, а и какво да се спасява. Дъждът плющи по тухлената пътека. Звучи като въодушевено ръкопляскане.

— Полиция! Има ли някой? Полиция! — извиква един от полицаите и натиска бутона на домофона. — Не отговаря.

Той отстъпва назад и се оглежда.

— Трябва да открием друг вход — добавя той и поглежда тъмното небе и плътната завеса от дъжд. — И както винаги, си забравих дъждобрана в колата.

— Няма да продължи дълго. Ще е спрял, когато пак излезем навън — обажда се другото ченге.

— Е, надявам се поне да няма градушка. Едната ми кола вече е съсипана. Изглежда, сякаш са я удряли с остро дамско токче.

— Какво прави тук прокурорка от Ню Йорк? На почивка ли е? В тази кооперация има доста постоянни жители, но заминават през лятото и дават жилищата си под наем. Тя с краткосрочен договор ли е?

— Някой повика ли линейка? — питам високо. Вятърът разлюлява гигантските дъбове, а мъхът по тях се мята като мръсни парцали. — Добре е линейката да е тук — добавям.

Двамата полицаи и Чанг наблюдават как се приближаваме към тях със скоростта на бурята, която вече е почти над нас.

— Чудя се дали тук има офис, който се дава под наем — обажда се един от полицаите. — Те ще имат ключ.

— Не мисля, че в тази кооперация има подобен офис.

— В повечето стари сгради няма — намесва се Чанг.

— Можем да опитаме при някои от съседите…

Марино си проправя път към вратата, като едва не избутва ченгетата, и изважда ключ.

— Хей, по-спокойно! Ти пък кой си?

Разсеяно осъзнавам, че Чанг обяснява кои сме и защо сме тук. Марино отключва вратата. Аз приглаждам мократа си коса и дочувам: „… ФБР… Бостън… главен съдебен лекар… доктор Дънгейт…“. Отправяме се към асансьора. Луси върви плътно зад мен, ръката й е на гърба ми. Усещам какво се крие в докосването й. Чувствам отчаянието и страха й. Притискаше се към мен по същия начин, когато беше малка и се страхуваше да се отдели от мен в тълпата, да не би да я изоставя.

Казах й, че всичко ще е наред, но не го вярвам. Напомням й, че все още не знаем нищо, но не храня надежди. Джейми не отговаря на мобилния си, нито на домашния телефон, на имейлите и съобщенията си. Не сме я чували, откакто с Марино си тръгнахме към един сутринта. Но пък може и да има логично обяснение. Уверявам я, че макар да вземаме всички предпазни мерки, не е нужно да предполагаме най-лошото.

Но аз вече съм приела най-лошото. Чувството ми е болезнено познато като стар приятел, мрачен другар, който ме съпътства като потискащ припев през целия ми живот. А реакцията ми е зловещо предчувствие за нещо, настаняващо се тежко в тъмнината, в бездънната черна бездна. Така се чувствам точно преди да вляза някъде, където смъртта ме очаква тихо и спокойно. Не знам какво се върти в главата на Луси. Не е същото предчувствие като моето, а нещо объркващо, противоречиво и опасно.

През двайсетте минути, докато пътувахме насам, тя беше логична и овладяна, но сега е бледа като тежко болна и изглежда едновременно ужасена и ядосана. Забелязвам емоциите в зелените й очи и долавям терзанията й в забележката, която направи по време на пътуването. Каза, че за последен път говорила с Джейми преди шест месеца и я обвинила, че я е въвлякла в нещо нередно по егоистични причини. Попитах в какво я е въвлякла Джейми.

— В защитаването на хора и спасяването им чрез превръщането на лъжите в истини, защото самата тя го прави със себе си. Само така се чувства удобно — каза Луси. — Имам чувството, че Джейми е успяла да се изкатери на висока планина от истина, само за да падне от другата й страна. Предупредих я, защото беше повече от очевидно. Казах й, че прави точно това, но тя продължи.

Чувам как Бентън казва на Марино:

— Давай напред.

— Продължи до следващото опасно ниво — каза Луси, докато вървяхме през бурята и гласът й потрепери леко. — Защо трябваше да го прави? Защо!

— Имала ли е някакви проблеми? — пита Марино един от полицаите. — Лични проблеми, финансови затруднения, нещо подобно?

— Не.

— Обзалагам се, че просто е отишла някъде, може би да разгледа забележителностите, и не е споделила с никого.

— Не е типично за нея — намесва се Луси. — В никакъв случай.

— Може би си е забравила телефона или батерията й се е изтощила. Знаеш ли колко често се случва това?

— Джейми не ходи да зяпа шибани забележителности — изсумтява Луси.

Марино избърсва мокрото си лице с ръкава си. Очите му се стрелкат нервно наоколо. Личи си, че е изключително разстроен, макар да го крие с нетърпението и грубостта си. Вратата на асансьора се отваря и всички се натъпкваме вътре, с изключение на Бентън и Луси. Ченгетата продължават да ни предлагат различни сценарии, за да заличат нарастващата ни тревога.

— Вероятно е добре. Постоянно се случва. Някой, който не живее в града, ти идва на гости, а после не го чуваш известно време и започваш да се тревожиш.

Ченгетата са патрулни полицаи и за тях това е обикновена проверка — може би по-драматична от обичайното, с повече хора, при това официални лица, но все пак проверка. Много често се случва, особено по това време на годината — в разгара на туристическия сезон. Някой се обажда на 911 и настоява да проверят негов приятел или роднина, който не си вдига телефона и не се е обаждал от известно време. В деветдесет и девет процента от случаите няма абсолютно никакво основание за тревога. А и в другия един процент няма нищо трагично. Рядко се оказва, че човекът е мъртъв.

— Влизам с теб — казва ми Луси.

— Трябва да вляза първа.

— И аз идвам.

— Не веднага.

— Трябва — настоява Луси. Бентън я прегръща.

Той ще попречи на Луси да се втурне нагоре по стълбите и да се опита да нахлуе в апартамента.

— Ще ти се обадя веднага щом вляза — обещавам на племенницата си. Вратата на асансьора се затваря.

Асансьорът от излъскано старо дърво и полиран месинг се понася нагоре. Обяснявам на полицаите, че никой не се е чувал с Джейми Бъргър, а тя не е дошла в Савана, за да гледа забележителности. Не е тук на почивка. Може да няма нищо сериозно и се надявам да е така. Но е нетипично за нея, а и я очаквахме в службата на доктор Дънгейт днес, но тя не се появи и не се обади. Добавям, че е трябвало да повикат линейка и е най-добре да го направят сега. Още докато говоря, осъзнавам, че се повтарям, а двамата полицаи, доста млади, си имат собствена теория, за това какво става.

Очевидно смятат, че Марино живее с жената, която не си вдига телефона и не се обажда на никого. Защо иначе да има ключ оттук? Вероятно става дума за семейна разправия, за която никой не желае да говори. Обяснявам им, че Джейми е известна прокурорка от Ню Йорк, макар и бивша, и, че имаме причини да се тревожим за безопасността й.

— Кога я видяхте за последен път? — пита Марино едно от ченгетата.

— Снощи.

— И нямаше нищо необичайно?

— Да.

— Всички се разбираха чудесно?

— Да.

— Не сте се карали?

— Не.

— Може би дребен спор?

— Не.

— Незначителна разправия?

— Нищо подобно.

— Има необичайни обстоятелства — намесва се Чанг в мига, когато асансьорът спира, и не му остава достатъчно време за обяснения.

Няма да споменаваме Катлийн Лоулър, нито да съобщаваме, че може би е била отровена. Не възнамерявам да давам информация за Лола Дагет или убийствата „Менса“, нито да споделям, че Дон Кинкейд, която беше в държавна болница за психичноболни, е практически мъртва и сигурно също е била отровена. Няма да коментирам, че снощи една жена на колело се появи и достави суши, което Джейми май не беше поръчвала. Не искам да говоря и да обяснявам, нито да размишлявам и да си представям. Нервна съм, и в същото време вече знам какво ни очаква. Излизаме от асансьора и забързваме по коридора. Марино отключва тежката дъбова врата.

— Джейми? — прогърмява мощният му глас. Веднага забелязвам, че алармата й не е включена. — Мамка му! — изръмжава той, когато вижда същата зловеща подробност. Загарялото му лице се зачервява и изпотява. — Тя винаги включва алармата. Дори когато е тук. Хей! Джейми! Тук ли си? Мамка му!

Кухнята изглежда точно като снощи, с изключение на един флакон с хапчета против киселини, който го нямаше, когато миех чиниите и прибирах храната. Голямата кафява чанта на Джейми не е на облегалката на стола, където я закачи, когато се появи с храната от „Броутън и Бул“. Чантата й е на коженото канапе във всекидневната, а съдържанието й е разпиляно по масичката за кафе. Не спираме да погледнем дали нещо липсва и какво е търсила. С Чанг следваме Марино по коридора, който води към спалнята.

През отворената врата виждам широко легло с табли и смачкани зелено-кафяви завивки. Джейми е с виненочервен халат, който е разтворен и усукан. Лежи по корем. Краката й са обърнати настрани, ръцете и главата й висят от леглото. Позата й не говори за човек, който е умрял насън, а е сходна с тази на Катлийн Лоулър, сякаш последният им миг е бил болезнена агония. Лампите до леглото светят, а завесите са спуснати.

— Мамка му — изругава Марино. После промълвява: — Господи!

Приближавам се до нея и усещам миризмата на прегорели плодове и торф.

По нощното шкафче е разлято уиски. До локвичката има празна чаша, а наблизо — празна поставка за безжичен телефон.

Докосвам шията на Джейми, за да проверя за пулс. Но тя е студена и вкочаняването е напреднало. Вдигам очи към Чанг, а после — към едно от ченгетата, което влиза в стаята.

— Веднага ще се върна — казва Чанг. — Трябва да взема някои неща от колата.

Ченгето се вторачва в увисналия от леглото труп. Приближава се и изважда радиостанцията от колана си.

— Стой там и не докосвай нищо — нарежда му Марино с предупредителен поглед.

— Хей, успокой се.

— Нищо не разбираш — избухва Марино. — Няма никаква шибана причина за присъствието ти тук. Не знаеш нищо, така че се разкарай.

— Господине, трябва да се успокоите.

— „Господине“? Да не съм някой шибан рицар? Не ме наричай „господине“!

— По-кротко — казвам му. — Моля те.

— По дяволите! Не мога да повярвам. Мили боже! Какво е станало, по дяволите?

— Трябва да ограничим достъпа до нея колкото е възможно повече — казвам на полицая. — Не знаем с какво точно си имаме работа. — Той се отдръпва с няколко крачки и застава до вратата.

Марино се вторачва в трупа, после отмества очи. Лицето му е силно зачервено.

— Имате предвид, че може да е нещо заразно? — пита полицаят.

— Не знам, но е по-разумно да не се приближавате и да не докосвате нищо.

Оглеждам внимателно трупа, но не виждам нищо, което да ми подскаже нещо. А липсата на каквото и да било определено ми говори.

— Луси и Бентън не трябва да влизат тук — казвам на Марино. — Луси не трябва да вижда това.

— Мамка му! По дяволите!

— Можеш ли да излезеш навън и да се увериш, че тя няма да се опита да влезе? Вратата на апартамента трябва да е затворена и заключена.

— Господи! Какво може да е станало, по дяволите? — повтаря той с разтреперан глас, а очите му са зачервени и блестят диво.

— Моля те, иди да заключиш вратата — нареждам му отново. После се обръщам към полицая, който е с къса червена коса и тъмносини очи. — А вие кажете на партньора си да остане навън. Не можем да направим нищо и не трябва да докосваме нищо. Смъртта е подозрителна, и това е местопрестъпление. Мисля, че става въпрос за отрова, и трябва да спрем веднага, докато нищо друго не е пипано. Предпочитам да не сте тук, защото не знам с какво си имаме работа — повтарям. — Но вие трябва да останете тук с мен.

Марино излиза от стаята и стъпките му отекват по дюшемето.

— Защо мислите, че това е местопрестъпление? — пита червенокосият полицай и се оглежда наоколо, но не помръдва от прага.

Няма желание да се доближи до трупа след всичко, което казах. А и никак не му се иска да стои в стаята.

— Освен чантата й в другата стая — добавя той. — Ако е пуснала в апартамента някого, който я е обрал, сигурно го е познавала. Как иначе би могъл да проникне в кооперацията?

— Не знаем дали някой е бил тук.

— Значи нещо в апартамента може да е отровно.

— Да.

— Или пък е свръхдоза и е търсела хапчета в чантата си — замислено казва ченгето, без да помръдне от вратата. — Може би трябва да огледам банята. — Той поглежда към открехнатата врата вляво от леглото, но не тръгва нататък.

— Най-разумно е да не го правите, а и трябва да останете с мен — казвам и набирам номера на Бентън.

— Имахме един смъртен случай миналата година. Жена, която взела свръхдоза силни болкоуспокояващи. Приличаше доста на това. Нищо не липсваше, само беше разхвърляно, защото е търсила, хапчета в чантата си и чекмеджетата. Лежеше мъртва на леглото, напряко върху завивките. Красиво момиче. Опитвала се да стане танцьорка, но се пристрастила към хапчетата.

Натискам бутона за обаждане и се втренчвам в банята, но не тръгвам към нея. През открехнатата врата нахлува светлина. Лампите до леглото светят, както и тази в банята. Джейми въобще не си е лягала снощи. Или пък е станала в някакъв момент.

— Казаха, че било нещастен случай, но според мен ставаше дума за самоубийство. Приятелят й тъкмо я зарязал. Имала си проблеми — продължава да дрънка ченгето.

— Луси не бива да влиза тук — казвам на Бентън в мига, когато отговаря, а той знае какво означава това и мълчи. Нямам представа какво би могъл да каже на Луси сега.

Тя ще научи истината, ако вече не я знае. Въпросът има само два възможни отговора. Джейми или е мъртва в дома си, или не е, а Луси вече е наясно. Сигурно се досеща още в този миг, докато Бентън слуша онова, което му разказвам. А той няма да направи нищо, за да разсее страховете й. Поглед, усмивка, жест, които да разсеят напрежението и да я успокоят. Убедена съм, че той не й предлага нищо, а стои неподвижно, вторачен в една точка, и ме слуша внимателно. Луси осъзнава най-страшното, но не знам какво да направя по въпроса, а и не мога да изляза навън при нея. Трябва да се занимавам със случилото се тук. Трябва да се занимавам с Джейми. А и с това, което предстои.

Поглеждам тялото й на леглото, разтворения халат, усукан около краката й. Под него е гола, а не мога да понеса мисълта, че червенокосият полицай до вратата или някой друг ще я види така. Но не трябва да я пипам. Не трябва да пипам абсолютно нищо. Стоя близо до прозореца. Не обикалям из стаята и не се приближавам до леглото.

— Моля те, остани с Луси, а аз ще се върна при вас веднага щом мога — казвам на Бентън. — Ако намериш начин да я върнеш в хотела, ще се видим там. Това може би е най-добрият план. За нея не е добре да стои тук, а ти не можеш да направиш абсолютно нищо. Не тук и не сега. Моля те, просто се погрижи за нея.

— Разбира се.

— Ще се видим в хотела.

— Добре.

Казвам му, че няма да е лошо да смени стаите. Искам апартамент с кухня, ако е възможно. Искам свързани стаи, защото имам чувството, че знам какво ще стане. Сигурна съм какво ще се наложи да правим, а най-вече, че трябва да сме заедно.

— Ще се оправя — обещава Бентън.

— Всички да сме заедно — повтарям. — Не подлежи на обсъждане. Може би ще успееш да вземеш кола под наем или служебна кола от ФБР. Имаме нужда от кола. Не можем да се возим в буса на Марино. Не знам колко време ще останем тук.

— Не съм сигурен за него — казва Бентън тихо, а тонът му не издава нищо.

Намеква ми, че ако Джейми е била убита, Марино може да си има проблеми с полицията. Може да го сметнат за заподозрян. Има ключове от външния вход и от апартамента й. Вероятно знае кода на алармената й система. Бил е близък с нея, а ченгетата вече го питаха дали двамата са се карали снощи. С други думи, всички предполагат, че е бил неин любовник.

— Очевидно, нямам представа какво се е случило — казвам на Бентън. — Имам подозрения, и то сериозни. Ще положа всички възможни усилия по случая.

Сега е мой ред да намеквам. Казвам заобиколно на Бентън, че според мен Джейми е била убита.

— Но не съм сигурна за него, нито за нас. — Намеквам, че и аз може да имам същите проблеми като Марино.

Той няма да е единственият заподозрян. Аз занесох сушито в апартамента снощи. Възможно е да съм доставила смъртта на Джейми в бял хартиен плик.

— Тук съм — добавям. — Ще направя всичко възможно да помогна.

— Добре — лаконично отговаря Бентън, защото Луси е с него и не може да каже нищо повече.

Затварям телефона. Не мога да изляза от спалнята, където са трупът на Джейми и полицаят от Савана, на чиято значка пише „Т. Дж. Харли“. Той си стои до вратата и оглежда безнадеждно трупа и стаята. Няма представа какво да търси и дали да остане с мен, както го помолих, или да се присъедини към партньора си и да повика детектив от отдел „Убийства“. Виждам в очите му хиляди трескави мисли.

— Какво ви кара да мислите, че смъртта е подозрителна, освен че някой е ровил в чантата й? — пита ме той.

— Не знаем дали друг човек е ровил в чантата й — отговарям. — Може би самата тя е търсила нещо.

— Какво друго, освен хапчета?

— Не знаем дали това е свръхдоза.

— Имала ли е навика да носи много пари в брой в портфейла си?

— Нямам представа какво има в портфейла й и колко пари в брой носи обикновено.

— Ако носи много, това може да е мотив.

— Не знаем дали нещо е било откраднато.

— Възможно ли е да е била удушена?

— Няма белези по врата, нито кръвоизливи по лицето — отговарям. — Нищо, което да ме навежда на тази мисъл. Но трябва да бъде прегледана внимателно. В този момент не знаем защо е мъртва.

— Какво знаете за отношенията й с приятеля й? — Ченгето има предвид Марино.

— Той работеше при нея, когато беше полицай в Ню Йорк, а напоследък й помагаше като консултант. Разбирам защо е разстроен.

— Нюйоркската полиция?

— Да, в следствения отдел. Марино беше в екипа по сексуалните престъпления заедно с нея.

— Значи може би е имало нещо между тях — решава ченгето.

— Първата ни задача е да разберем дали тя е поръчвала суши снощи — отговарям. — Вместо да приемаме очевидното, че вероятно е виновен човек, близък с нея, който е извършил нещо ужасно.

— Обикновено е така.

— Бих казала — често, но не и винаги.

— Наистина — убедено заявява той. — Първо трябва да погледнеш в задния си двор.

— Гледаш там, накъдето те отведат уликите.

— Шегувате се за сушито, нали?

— Не.

— А пък си помислих, че според вас е виновна суровата риба. Аз лично не докосвам суши. Особено сега. Нефтени петна, радиоактивна вода. Може би ще спра да ям риба. Дори сготвена.

— В боклука има кутии, плик и разписка от ресторанта. Остатъците са в хладилника — уведомявам го. — Моля вие и партньорът ви да не докосвате абсолютно нищо. Съветвам ви да не влизате в кухнята и да оставите следовател Чанг или доктор Дънгейт да се занимават с нея.

— Да, Сами е следователят, а не аз. Няма начин да се меся в работата на местопрестъплението. Не че не бих могъл да се справя. Дори смятам да кандидатствам във ФБР. Обръщам внимание на подробностите, а това е най-важното. Вече съм работил със Сами — свръхдозата, за която ви разказах — хвали се полицай Харли. После съобщава по радиостанцията си: — Може би има зараза. Не докосвай нищо в кухнята и боклука. Или където и да било другаде.

— Какво? — чува се гласът на партньора му.

— Не докосвай абсолютно нищо.

— Ясно.

Решавам да не казвам нищо повече за сушито и подозренията си. Няма да описвам времето, което прекарах с Джейми снощи. Ще го запазя за Чанг, Колин или някой друг. Познавам Марино и ще ми се наложи да давам показания пред детектив от саванския отдел „Убийства“, но не и пред полицай Т. Дж. Харли, който е симпатичен, но доста наивен и твърдо решен да си играе на детектив. Чанг ще уреди двамата с Марино да бъдем разпитани от подходящия човек, в зависимост от това кой ще поеме юрисдикцията, но вероятно ще е съвместно разследване. ФБР — Джорджия и местната полиция ще работят заедно. Ако смъртта на Джейми е свързана със случилото се в Масачузетс, особено предполагаемото отравяне на Дон Кинкейд, тогава случаите са прекосили щатските граници, ФБР ще се намеси в ставащото в Савана и вероятно ще поеме случая, както стана на север.

Дръпвам пердето и поглеждам надолу към улицата, където Чанг изважда оборудването от джипа си. Дъждът плющи неуморно по покрива, светкавици проблясват над ниските къщи и историческите сгради. Гръмотевиците звучат като далечна артилерийска канонада.

Знам какво щях да направя, ако Кеймбридж не беше на почти две хиляди километра оттук.

Щях да наредя да докарат камиона с мобилната ни апаратура за аутопсии в Савана още в този миг. Но разстоянието прави подобен план непрактичен, ако не е и невъзможен, защото Колин Дънгейт няма да чака два дни, за да направи аутопсията, а и не би трябвало да чака. Не искаме да чакаме. Не бива да чакаме. Трябва ни серум. Трябват ни проби от тъканите. Трябва ни стомашното съдържание. Разбира се, Центърът за контрол и превенция на заболяванията се намира в близката Атланта, но Колин вероятно няма да чака и техния камион. А и ние бяхме изложени на опасността и сме добре. Бях в затворническата килия на Катлийн Лоулър. Докосвах я, дишах въздуха и усещах миризмата на онова, което беше в мивката. Имах досег и с кръвта й и стомашното й съдържание, но не се чувствам зле. Марино, Колин и Чанг също са добре. Няма предупредителни знаци, че може да сме в опасност.

Каквото и да е убило Катлийн и Джейми и да е отровило Дон Кинкейд — ако предположим, че е същата отрова — то действа сравнително бързо. Спира храносмилането и възпрепятства дишането. Нещо, което парализира. В храна или напитка. Спомням си как изглеждаше Джейми, преди да си тръгна в един сутринта. Клепачите й бяха натежали. Говореше завалено, със затруднение. Зениците й бяха разширени. Предположих, че е изморена и пияна, но хапчетата против киселини на плота показват, че е имала проблеми със стомаха, както и Катлийн Лоулър, ако жената в отсрещната килия казваше истината.

— Те вече обработват всичките ни местопрестъпления, защото ги обучиха в центъра по антропология в Ноксвил, където е моргата за студенти… — казва полицай Харли.

Младежът говори неуморно, но аз почти не го слушам. Продължавам да гледам навън към разлюлените от вятъра дървета и фаровете на колите по улицата. После се появява ландроувърът.

— Всички следователи от ФБР — Джорджия са обучени там, което означава, че вероятно разполагаме с най-способните хора в целите Съединени щати — хвали се полицай Харли, сякаш изобщо не се притеснява от трупа на леглото и не осъзнава чудовищността на случилото се.

Полицаят не е познавал Джейми Бъргър. Няма представа коя е, кои сме ние и какво ни свързва. Усещам, че нещо се променя у мен, докато Колин паркира и загася фаровете. Обзема ме спокойствие и чувство за отдалеченост, както става винаги, когато ми се струпват много неприятности, но трябва да се справя делово с тях. Знам какво предстои и пъхвам ръце в джобовете на панталона си. Представям си силуета на Джейми зад прозореца на тази стая снощи.

С Марино седяхме в буса на улицата, а сянката й се движеше напред-назад, сякаш Джейми се разхождаше нервно. После се е съблякла. Дрехите й от снощи са на стола до скрина, като' че ли ги е метнала там небрежно — типично за човек, който е пиян, разстроен, бърза или не се чувства добре. Облякла е виненочервения халат, с който е щяла да умре, и ни е гледала през прозореца на всекидневната. Но ние не знаехме. Нямах представа какво е станало, както и за ролята, която вероятно бях изиграла.