Червена мъгла

26

Отдръпвам се от прозореца. Скованата, неестествена поза на Джейми не се е променила.

Биологичното й съществуване приключи, а плътта и кръвта й са започнали да се разпадат като декори, съборени след представлението. Няма я. И нищо не може да поправи това. Сега трябва да се занимаваме с останалото, а аз знам как да се справя и съм силно мотивирана да помогна. Но има сериозни усложнения.

— Няма да докосвам нищо, освен ако не ми бъде наредено — казвам на полицай Харли. — Доктор Дънгейт тъкмо пристигна, но вие трябва да останете тук. А ако отида в друга част на апартамента, ще трябва да сте с мен — напомням му отново. — Налага се през цялото време да бъда придружавана от вас или следовател Чанг, а вие трябва да можете да се закълнете в това.

— Да, госпожо — отговаря той, вторачен в мен, сякаш не може да разбере напълно какво бих могла да направя, което да изисква от него да ме наблюдава или пък да се заклева.

— Бях тук снощи. Не в тази стая, но в апартамента. Вероятно аз съм последният човек, който я е видял жива.

— Това е проблемът при нашата работа — отговаря той и се обляга на вратата, а коланът му изстъргва по дървото. — Никога не знаеш с кого ще се сблъскаш. Случвало ми се е да пристигна на местопрестъпление и да се окаже, че познавам жертвата. Наскоро се оказа, че един тип, убит на мотора си, е мой бивш съученик. Странна работа.

Импулсът ми е да разместя трупа, да го покрия, да наглася Джейми в поза, в която да не е изкривена неудобно, а ръцете и главата й да не висят от леглото. Лицето и вратът й са тъмночервени, горните й зъби са оголени, едното й око е затворено, а другото прилича на цепка. Смъртта се подиграва с красотата на Джейми Бъргър, изкривявайки я гротескно, и не искам Луси да я види, дори на снимка. Забелязвам отново преобърнатата чаша и празното зарядно устройство на телефона. Смъквам се на пода, за да огледам, и откривам слушалката на няколко сантиметра под леглото, сякаш Джейми се е опитвала да я вземе и я съборила от шкафчето. Не я вземам. Не докосвам нищо.

— Бях във всекидневната и кухнята от девет часа снощи до около един сутринта — казвам на полицай Харли. — Ходих веднъж и в тоалетната за гости. Докоснах доста неща, докато бях тук. Документи, предмети в кухнята. Ще уведомя следовател Чанг.

— Значи дойдохте от Бостън, за да се видите с нея?

— Не. Дойдох в Савана по друга причина. Тя поиска да се видим, докато съм тук.

Не възнамерявам да навлизам в подробности и да давам повече обяснение на униформения полицай, който няма да разследва случая.

— Историята е дълга и сложна. Ще я разкажа подробно на следователя по случая. А междувременно вие трябва да останете тук, за да има свидетел на това, което правя или не правя тук.

— Разбира се. Или може да изчакате отвън, ако предпо…

— Вече съм в апартамента и възнамерявам да помогна, ако мога — отговарям решително.

При обичайни обстоятелства вече щях да съм си тръгнала, но отказвам дори да помисля за онова, което човек с моята професия би направил, за да се предпази. Пренебрегвам мисълта, че не бива да се компрометирам още повече. Никой съдебен лекар не би искал да е в моето положение, но ако мога да помогна да се разбере какво се е случило с Джейми, ще го направя. Морално задължена съм. А и не става дума само за нея. Вече не мога да я спася. Тревожа се и за други хора.

Убийствата с отрова са редки и страшни, защото жертвата невинаги е строго определена и може да не е човекът, който умира. Бари Лу Ривърс очевидно не се е интересувала кой е ял поръсените й с арсеник сандвичи. Каквато и да е била жестоката й цел, не е имала определена жертва и всеки може да си е купил сандвич от нея. Отровата не оставя отпечатъци и ДНК. Няма форма и размер като куршума или ножа и рядко оставя следа, която може да се измери, като рана. Работила съм само по няколко убийства с отрова и те бяха изтощителни и ужасяващи. Да спреш престъпника бе състезание с времето.

Чанг се връща и разполага куфарчето си с материали на пода. Дава ми ръкавици, сякаш сме партньори. Вземам два чифта. Пъхвам ръце в джобовете си, когато чувам стъпки в коридора.

— Телефонът е под леглото — посочвам на Чанг.

В този момент влиза Колин, облечен с карирана риза и светлосив панталон. Тъмносиньото му яке и очилата са мокри от дъжда. Носи същата кутия, която беше донесъл и в затвора. Оставя я на пода и ме пита:

— Какво знаем?

— Няма очевидни рани, но не съм я преглеждала и не трябва да го правя. Изглежда, че се е опитвала да вземе телефона и е съборила чашата си — отговарям. — Уиски. Пиеше уиски, когато си тръгнах оттук снощи. Телефонът е под леглото.

— Тя сама ли си наля уискито? — пита Чанг, навежда се и дръпва завивките с облечената си в ръкавица ръка.

— Да. Както и виното.

— Просто искам да знам чии отпечатъци и ДНК може да са по различните предмети.

— Момчета, няма нужда да стоите вече тук — казва Колин на полицай Харли. — Благодаря ви за помощта, но колкото по-малко хора има тук, толкова по-добре. Не яжте и не пийте нищо тук и внимавайте какво докосвате. Имаме няколко жертви, вероятната причина е някаква отрова, но не знаем каква.

Полицай Харли отговаря:

— Значи не смятате, че става дума за наркотици? Не забелязах хапчета или нещо друго, но не съм отварял шкафове и чекмеджета. Не огледах наоколо, защото бях с нея през цялото време. — Уведомява ги, че ме е държал под око. — Мога да проверя банята, например. Мога да погледна в шкафчето.

— Както казах, не знаем с какво си имаме работа — отговаря Колин. — Може да са наркотици. Може да е нещо друго. Може да е проклет куршум от лед. Наистина не знаем какво е — повтаря Колин и оглежда стаята. — И колкото по-малко хора, толкова по-добре.

— Не съществуват куршуми от лед…

— Особено пък в тази жега — отбелязва Колин.

— Можем да се справим оттук нататък — казва Чанг на полицая. — Но ще е добре да останете отвън и да обезопасите района. Не искаме никой да влиза тук. Не знаем кой още има ключ.

— Когато с Марино вечеряхме с нея снощи, имаше доставка на суши — започвам да разказвам на Колин и Чанг. Оставам до прозореца, за да не преча на снимките и на Колин, който отваря пластмасовата си кутия и се подготвя да прегледа трупа. — Няма да е зле да проверим в ресторант „Савана Суши“. Ако ви притеснява присъствието ми тук… Причината е очевидна. Бях с Катлийн Лоулър вчера следобед, а тази сутрин са я открили мъртва. Бях с Джейми снощи до един часа, а сега и тя е мъртва.

— Е, освен ако не си готова да признаеш нещо — казва Колин, докато си слага ръкавиците, — дори не ми е минало през ума, че ти си причината хората да умрат. И определено се радвам, че ти си добре. Както и Сами, Марино и аз самият. По принцип бих предположил, че след като я познаваш и си била с нея снощи, не е добра идея да присъстваш на огледа. Но си тук. И можеш да помогнеш. От теб зависи дали предпочиташ да си тръгнеш.

— Най-голямата ми тревога е да не би да има и други жертви — отговарям. — Особено ако си имаме работа с отрова. Знаеш, че за това се тревожа.

— Аз също.

— И ти може да забележиш нещо необичайно — обажда се Чанг. — Ще ни помогнеш, ако огледаш заедно с мен.

Светкавицата на фотоапарата му проблясва, когато снима телефона под леглото.

Помощта, която иска от мен, е нещо съвсем различно, и знам какво прави. Действа правилно. Сами Чанг си спечели уважението ми и не го подценявам, нито пък мнението му, а и не го обвинявам. Всъщност, очаквах го. Той е добър следовател, умен, наблюдателен и идеално обучен, а работата му е да е обективен и непреклонен. Независимо какво мисли за мен ще бъде глупаво от негова страна да не получи всяка възможна трошица информация. Ще прояви небрежност, ако не ме наблюдава внимателно, и няма друг избор освен да е подозрително настроен, макар това въобще да не личи в отношението му към мен.

— Засега не забелязвам нищо, което да показва, че някой друг освен Джейми е бил тук, след като с Марино си тръгнахме — казвам.

— Има ли нещо между тях двамата? — пита Чанг.

— Освен работата? Доколкото знам, не, а и ми е трудно да си го представя. Той си взе две седмици отпуск от центъра, за да дойде тук и да й помогне със случая на Джордан. Двамата работеха заедно в апартамента й.

— А по-рано? Дали са имали някакви отношения извън чисто професионалните?

— Никак не ми се вярва — отговарям.

Колин наглася дигиталния термометър на нощното шкафче. Раздвижва скованата дясна ръка на трупа и пъхва под мишницата втори термометър.

— Защо е толкова трудно да си го представиш? — пита Чанг.

Разпитът започва. Мога да го спра. Мога да кажа, че няма да говоря без присъствието на адвоката си, Ленард Бразо. Но не го правя.

— Никога не е имало признаци, че отношенията на Джейми и Марино са били нещо повече от строго професионални — казвам на Чанг. — И определено не мога да си представя, че той има каквито и да било мотиви да й навреди.

— Да, но ти го познаваш. Трудно е да си обективен, когато познаваш хората. Сигурно не ти е лесно да помислиш нещо лошо за него.

Чанг е на моя страна. Играта на добро и лошо ченге, стара като света.

— Ако имах причина да мисля нещо лошо за него, щях да ти отговоря честно.

— Но не знаеш какво е ставало между тях двамата, когато са били насаме.

Той поглежда телефона, който извади изпод леглото, като докосва повърхността му колкото може по-малко.

— Това май ще е загуба на време — казва Чанг. — Вероятно единствено тя е пипала телефона. Но няма да е лошо да го прибера, просто за да сме сигурни. Съгласна ли си? Ти как би постъпила? — поглежда ме той.

— Бих го проверила за отпечатъци и ДНК. Бих взела допълнителни проби за химически анализ.

— Смяташ, че някой може да е отровил телефона й? — пита той с безизразно лице.

— Попита ме как бих постъпила аз. Химическите и биологически отрови могат да се предават трансдермално, през лигавиците и кожата. Но се съмнявам, че си имаме работа с подобно нещо. В противен случай щеше да има повече жертви. Включително и ние.

— Не си използвала този телефон в някакъв момент снощи, нали? — пита той, а пръстите му натискат бутона за менюто.

— Изобщо не съм влизала в тази част на апартамента.

Чанг проверява последния номер, набран от Джейми, и казва:

— Номер, започващ с 917, в един и половина през нощта.

— Ню Йорк — отговарям и отново усещам мириса на прегорели плодове от уискито.

— Изглежда, че това е било последното й обаждане, поне от този телефон — казва той и записва номера в бележника си.

Номерът е познат, и внезапно разбирам защо.

— Луси. Племенницата ми. Това беше номерът на мобилния й телефон, докато живееше в Ню Йорк — обяснявам, без да издавам чувствата си. — Когато се премести в Бостън, го смени. В началото на годината, може би беше през януари. Не съм сигурна, но този номер вече не е неин.

Джейми сигурно не е знаела, че Луси има нов телефон. Когато й е казала, че не иска да поддържат връзка, очевидно е говорела сериозно. До снощи.

— Имаш ли представа защо може да се е опитвала да се обади на Луси в един и половина през нощта?

— С Джейми говорихме за нея — отговарям. — За връзката им, и защо приключи. Вероятно се е настроила сантиментално. Не знам.

— Каква връзка?

— Бяха заедно няколко години.

— В какъв смисъл заедно?

— Партньори. Двойка.

Чанг прибира телефона в плик за улики.

— И в колко часа си тръгна снощи?

— Около един.

— Значи половин час по-късно тя звъни на стария номер на Луси, а после изпуска телефона и той се озовава под леглото й.

— Не знам.

— Това ме навежда на мисълта, че в този момент вече е имало някакъв проблем. Или е била доста пияна.

— Не знам — повтарям.

— Кога си идвала в този апартамент преди снощи?

— Казах ти, че снощи дойдох тук за пръв път — напомням му.

— Никога преди не си била тук. И никога досега не си влизала в тази стая, спалнята. Не си влизала тук вечерта или през нощта, преди да си тръгнеш, за да се обадиш по телефона или да отидеш в банята.

— Не съм.

— Ами Марино?

Чанг кляка до леглото и поглежда нагоре към мен, сякаш иска да ми вдъхне фалшиво чувство за надмощие.

— Не знам да е влизал тук снощи — отговарям. — Но не бях с него през цялото време. Вече беше тук, когато пристигнах.

— Интересно е, че той има ключ от апартамента — отбелязва Чанг, става и слага етикет на плика за улики.

— Вероятно защото и двамата са използвали апартамента за офис. Но ще трябва да попиташ него за ключа.

Очаквам, че всеки момент Чанг може да ме изведе навън и да ме арестува.

— Струва ми се малко необичайно. Ти би ли му дала ключа от апартамента си? — пита той.

— Ако се налага, бих му поверила ключовете си. Разбирам, че моето мнение е без значение, затова ще се придържам към фактите — казвам, отговаряйки на предположението му, че не мога да съм обективна спрямо Марино. — Фактите са, че с изключение на сушито, Джейми донесе, храната. Поднесе вечерята и напитките във всекидневната. После, около десет и половина — единайсет, Марино ни остави насаме за известно време. Върна се и ме взе от улицата пред сградата към един часа. В този момент Джейми изглеждаше добре, макар и пийнала. Тя пи вино и уиски и говореше завалено. Възможно е да е имала симптоми, свързани с нещо друго освен алкохола. Разширени зеници. Затруднен говор. Клепачите й бяха отпуснати. Това стана около два и половина или три часа, след като изяде сушито.

— Разширените зеници не са в резултат на опиати, но може да са от друг наркотик — казва Колин и притиска пръсти към ръката и крака на Джейми, за да види обезцветяването. — Амфетамини, кокаин, успокоителни. И алкохол, разбира се. Случайно да си забелязала да взема нещо, докато беше с нея?

— Не я видях да взема нищо и нямам причина да мисля, че може да го е направила. Пиеше, докато бях тук. Няколко чаши вино и няколко чаши уиски.

— Какво стана, след като си тръгна? Какво прави? Къде беше? — пита Чанг.

Не съм задължена да отговарям. Би трябвало да му кажа, че с радост ще сътруднича при определени обстоятелства, по-точно в присъствието на адвоката ми. Но не съм такъв човек. Нямам какво да крия. Знам, че Марино не е извършил нищо лошо. Всички ние сме на една и съща страна. Обяснявам, че сме се отбили до квартала, където е живяло семейство Джордан и сме обсъждали случая, а после сме се върнали в хотела около два през нощта.

— Видя ли го да влиза в стаята си?

— Беше забравил нещо в буса и се върна да го вземе. Аз се качих горе сама.

— Е, това е любопитно. Той те изпраща до асансьора, а после се връща в буса.

— Имаше дежурен портиер, който ще може да каже дали Марино просто е взел продуктите от задната седалка, или е тръгнал нанякъде — отговарям решително. — А и бусът имаше сериозни повреди, заради които Марино го закара на сервиз тази сутрин.

— Може да е отишъл пеш. Хотелът е на около двайсет минути пещ оттук.

— Трябва да попитате него.

— Околната температура е 21,6 градуса. Температурата на трупа е 22,7 — заявява Колин и полага трупа на Джейми на леглото.

Ръцете и главата й не се подчиняват и той трябва да се потруди сериозно. Не е лесно да гледаш подобно нещо. Налагало ми се е да работя с вкочанени мъртъвци безброй пъти и дори не се замислям, когато ги принуждавам да променят странните си пози. Но сега не искам да гледам. Спомням си плика с храна, който предложих да отнеса в апартамента, и изпитвам вина.

Защо не разпитах жената, която се появи от сенките на тъмната улица снощи? Защо не се разтревожих, когато Джейми спомена, че не е поръчвала суши?

— Има ли нещо друго тук, което трябва да огледам? — пита ме Чанг.

Следователят продължава да ми задава въпроси, които нямат нищо общо с онова, което всъщност иска да научи.

— Преобърнатата чаша. И бих взела проба от онова на нощното шкафче, което прилича на разляно уиски. Но може да изчакаш, докато се занимаваме с останалата храна и това, което е в боклука. Всичко трябва да се обработи по един и същ начин. Всичко, което може да е яла и пила.

Държа ръцете си в джобовете. Започваме да обикаляме жилището. Казвам на Сами Чанг същото, което му казах и в затвора. Ще гледам и ще проучвам, стига той да одобри това, и няма да докосвам нищо без негово разрешение.

Започваме с банята.