Червена мъгла

21

В огледалото от полирана стомана, от което Катлийн Лоулър се оплакваше вчера следобед, когато бях при нея, отражението на следовател Сами Чанг се оттегля зад мен и спира до вратата на килията.

— Ще стоя тук, за да ви направя място — уведомява ме той.

Клозетът и мивката са комбинирани в отливка от неръждаема стомана. Няма подвижни части освен бутоните за пускане на водата. Не виждам нищо, по което да личи, че Катлийн Лоулър е повръщала, преди да умре, но усещам лека електрическа миризма.

— Мирише ли ти на нещо странно? — питам Чанг.

— Май не.

— Нещо електрическо, но не точно. Неприятна и странна миризма.

— Не съм я усетил. Не е от телевизора — казва той и посочва малкия телевизор в прозрачна пластмасова кутия.

— Не вярвам да е от него — отговарям. Забелязвам в мивката петна от вода и някаква странна тебеширена утайка.

Навеждам се към мивката и миризмата се усилва.

— Остра миризма, като от късо съединение. Например прегрял сешоар — опитвам се да опиша мириса. — Нещо като батерия.

— Батерия? — намръщва се той. — Не видях батерии. Нито сешоар.

Той се приближава до мивката, навежда се и казва:

— Да, май има нещо. Обонянието ми не е много добро.

— Мисля, че е добра идея да вземем проба от онова, което е в мивката — казвам. — Във вашата лаборатория има всичко необходимо, нали? Трябва да разгледаме морфологията при силно увеличение, за да видим дали става дума за някакъв разтвор и да разберем какъв е. Метали или друг материал. Дали е химикал или медикамент, нещо, което не може да бъде открито чрез спектроскопия. Не знам какви други детектори има сканиращият микроскоп на ФБР, но ако е възможно, бих искала да открием молекулярните отпечатъци от това, каквото и да е то.

— Обмисляме да се снабдим с един от онези мобилни инфрачервени спектроскопи, които се използват за откриване на опасни материали.

— Чудесна идея, особено в наши дни, когато съществува възможността да се сблъскаш с експлозиви, оръжия за масово поразяване, нервнопаралитични газове и опасни прахообразни вещества. Също така е добра идея да убедиш шефа на лабораторията ви да направи анализа колкото може по-бързо. Веднага. Могат да свършат работата за часове, ако я сложат начело на списъка си със задачи. Не ми харесват описаните симптоми.

Говоря тихо и подбирам думите внимателно, защото не знам кой ме слуша.

Но не се съмнявам, че някой ме слуша.

— Мога да бъда адски убедителен — ухилва се Чанг.

Той е дребен и слаб, с къса черна коса, безизразно лице и почти монотонен глас, но очите му са дружелюбни.

— Добре — отговарям. — Точно това ни трябва.

— Смяташ ли, че може да е повръщала там?

— Не усещам мирис на повръщано — отговарям. — Но това не означава, че не й се е гадело, както казва съседката й Елинора. Болки в стомаха.

Най-очевидното предположение за диференциалната диагноза ще бъде направено от хора, които не са квалифицирани и определено не са обективни. При Катлийн Лоулър съществувал риск от внезапен инфаркт, предизвикан от физически упражнения при условия, рисковани за жена на нейната възраст, която никога не се е грижила добре за себе си. Била облечена в униформа от изкуствен материал с дълъг панталон и дълги ръкави, а навън е около четирийсет градуса, с влажност поне шестдесет процента. Стресът влошава всичко, а Катлийн определено изглеждаше стресирана и разстроена от преместването й в „Браво“. Не бих се учудила, ако открием, че е страдала от сърдечно заболяване поради нездравословно хранене и злоупотреба с наркотици и алкохол.

— Ами боклукът? — питам Чанг. — Забелязах бели чували за боклук пред някои от вратите, но не виждам такъв тук. Празен или пълен.

— Добър въпрос — кимва той и ме поглежда в очите.

Ако тук е имало чувал или някакъв боклук, когато пристигнахме, вече го нямаше.

— Може ли да огледам наоколо? — питам го. — Няма да докосвам нищо без твое разрешение.

— Аз вече приключих тук, освен ако искаш да взема някакви проби, така че действай спокойно.

Той тръгва към мивката, а облечените му в ръкавици ръце отварят найлонов плик със стерилни апликатори.

— Ще те уведомя, когато стигна до нещо интересно — казвам, защото по закон местопрестъплението е негово.

Трупът и свързаните с него биологични улики принадлежат на Колин Дънгейт, а аз съм само гост, външен експерт, който се нуждае от разрешение. Освен ако даден случай не е в юрисдикцията на военните съдебни лекари, с други думи — Министерството на отбраната, нямам власт извън Масачузетс. Ще питам, преди да направя и най-дребното нещо.

В стената срещу клозета са вградени две сиви метални лавици, на които са подредени книги, тетрадки и няколко пластмасови кутии — прозрачни, за да предотвратят укриване или контрабанда. Отварям ги и усещам аромата на кокосово масло, шампоан, ментолова вода за уста и паста за зъби. Пластмасова сапуниера със сапун „Айвъри“ и пластмасово шише с нещо, което прилича на гел за коса. Малък гребен, четка за коса без дръжка и ролки, вероятно от времето, когато Катлийн Лоулър е била с по-дълга коса.

Има романи, поезия и книги за самоусъвършенстване, прозрачни пластмасови кошници, пълни с писма и бележки. Не виждам следи от обиск — по нищо не личи, че надзирателите са ровили из вещите на Катлийн, но пък и не бих очаквала видими следи от претърсване. Ако някой е преглеждал вещите й преди идването на Чанг, целта не е била да се открие марихуана, нож или нещо друго, забранено в затвора. А нещо съвсем различно, което в момента не мога да схвана. Какво може да е търсил някой от персонала? Не знам, но няма логична причина някой да отнесе нейния чувал за боклук преди появата на ФБР. Лошото ми предчувствие се изостря.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да огледам.

— Разбира се. — Чанг взема проба от мивката. — Да, права си, има някаква миризма. Веществото е сиво. Млечносиво.

Той прибира апликаторите в пластмасова туба и надписва етикета на синята капачка.

Тетрадките са с редове и картонени корици, вероятно купени от затворническия магазин, където не се продават тетрадки със спирали, тъй като телта може да се използва за оръжие. Страниците съдържат поезия и проза, драсканици и рисунки, но повечето са запълнени с датирани бележки. Очевидно Катлийн си е водила дневник много редовно и подробно, но незабавно ми прави впечатление липсата на скорошни записки. Прелиствам тетрадките и разбирам, че е писала в дневника си всеки ден. Започнала преди около три години, когато се върнала в затвора заради убийство в пияно състояние. Но нямаше нищо след трети юни, когато попълнила последната страница на тетрадката с характерния си почерк.

Заради очите и ушите отвъд отворената врата на килията, не казвам нищо за това, което прочетох. Не отбелязвам, че липсва поне една тетрадка, вероятно дневник, може би дори повече от една, в която Катлийн е писала след трети юни, а най-важното — след преместването си в „Браво“. Не вярвам, че просто е спряла да пише, особено след като са я преместили в изолация.

Предполагам, че през последните две седмици е писала повече от преди, тъй като не е имала друго занимание двайсет и три часа в денонощието, освен да седи в миниатюрната си килия без гледка и с ужасен телевизионен образ, откъсната от останалите затворнички и от работата си в библиотеката, изгубила достъп до списанието и имейла си. Какво ли може да е писала, че някой да не иска ние да го прочетем? Но не питам. И не споменавам какво впечатление ми направи метафората за лемингите, поведени към морето.

Дали лемингите са останалите затворнички, и ако е така, кой ги е повел? Припомням си как Лола Дагет показа среден пръст на Тара Грим преди няколко минути. Може Лола да е подбудила затворничките да ритат по вратите. Изпълнена с враждебност и желание да се перчи, лишена от самоконтрол и с нисък коефициент на интелигентност, тя бе човек, от когото Катлийн се страхуваше. Но не Лола Дагет е причината за смъртта на Катлийн. Не Лола е причината затворничките в отделенията с по-лека охрана да започнат да отбягват Катлийн в трапезарията. Откъде затворничките в другите отделения биха могли да знаят какво мисли и казва Лола Дагет? Или че има проблем с някого? Тя е изолирана и заключена в килията си горе, както Катлийн е била в тази.

Подозирам, че Катлийн е имала предвид някой друг. Спомням си обяснението на Тара Грим за преместването й в изолация. Разчуло се, че Катлийн е изнасилила дете, и затова можела да пострада. Как се е разчуло? Кой е пуснал слуха? Информация, за която директорката може да обвини другите. Нещо по телевизията, което видяла друга затворничка. Не й повярвах, когато ми даде това обяснение вчера в кабинета си, не вярвам и сега.

Подозирам кой е провокирал затворничките да побеснеят за нещо толкова незначително като похвала в списание. В „Намеци“ не е било публикуват но нищо, което да не е било одобрено от Тара Грим. Тя е имала последната дума за рецептите без име, а затворничките се почувствали обидени и Катлийн била преместена. Може би в раздразненото си и параноично състояние тя е решила, че Лола Дагет стри зад загубата й на свобода, която сигурно й се е струвала като наказание. Или пък някой е внушил това на Катлийн. Някой надзирател, например Мейкън, може да я е уведомил и подвел да смята, че Лола отправя заплахи. А Лола може наистина да, е отправяла заплахи. Но това няма значение. Не тя е убила Катлийн Лоулър.

Не уведомявам Марино, че има нещо необичайно, когато той профучава покрай мен с белия си гащеризон и поставя до леглото дигитален термометър, за да измери температурата в килията. Подава втория термометър на Колин за температурата на трупа. Въпреки показанията на свидетелката, които определят времето на смъртта около дванайсет и петнайсет, ние ще я изчислим въз основа на следсмъртните промени. Хората допускат грешки. Объркват подробностите, когато са шокирани и травматизирани. Някои хора лъжат. Може би всички в женския затвор лъжат.

Продължавам да се оглеждам, без да се надявам особено, че тетрадката за юни ще се появи отнякъде. По сивите стени са залепени стихотворенията и разказите, за които Катлийн споменаваше в имейлите си. Стихотворението, озаглавено „Съдба“, което ми изпрати, е сложено над малкото стоманено бюро, завинтено за пода. Близо до стоманения стол, също завинтен за пода, има друга голяма прозрачна пластмасова кутия, пълна с бельо, спретнато сгъната униформа, пакетчета спагети и две меденки, които Катлийн сигурно си е купила от затворническия магазин. Тя ми каза, че не разполагала с пари, защото изгубила работата в библиотеката, но пък очевидно е купувала разни неща. Или пък просто не са купени наскоро. Сещам се, че е изолирана в „Браво“ само от две седмици. Натискам меденките с пръст. Не изглеждат засъхнали и твърди.

На дъното на пластмасовата кутия има екземпляри от „Намеци“, включително един от юнския брой, за който Катлийн споменава в дневника си. На корицата на списанието са представени включените в броя автори. Портрети в стила на Анди Уорхол на всяка жена, която е прочута за около месец, защото нещо, написано от нея, ще бъде прочетено от останалите затворнички и всеки друг, който види списанието. На задната корица има благодарности към персонала: художествения директор, дизайнерския екип и, разбира се, Катлийн Лоулър, а също и специални благодарности към Тара Грим за подкрепата, „човечността и знанията й“.

— Тя е още топла — съобщава ми Колин, клекнал до стоманеното легло, и вдига термометъра. — Температурата й е 34,7.

— Тук е 22,7 — обажда се Марино и си поглежда часовника. — В два и деветнайсет.

— Предполага се, че е мъртва от два часа и се е охладила с два градуса — отбелязвам. — Малко е бързо, но е в нормалните граници.

— Ами, облечена е, а тук е сравнително топло — съгласява се Колин. — Ще определим само приблизително.

Той намеква, че Катлийн е мъртва от поне трийсет минути или дори час повече, в сравнение с информацията, която ни дадоха.

— Вкочаняването на пръстите едва е започнало — добавя Колин и раздвижва пръстите на лявата ръка на Катлийн. — Посиняването още не е настъпило.

— Чудя се дали може да е прегряла навън, на мястото за разходка — казва Марино и оглежда писанията, залепени по стените. — Може да се е изтощила от жегата. Случва се, нали? Прибираш се на закрито, но вече имаш проблем.

— Ако е умряла от хипертермия, температурата й трябва да е по-висока — отговаря Колин и се изправя. — Щеше да е по-висока от нормалното дори след няколко часа, а вкочаняването щеше да се ускори и да не е пропорционално на посиняването. Освен това симптомите, описани от затворничката в отсрещната килия, не отговарят на продължително излагане на силна горещина. Инфаркт? Е, това е възможно. И определено може да се случи след изморителни упражнения в горещ ден.

— Тя само се е разхождала в клетката. А и си е почивала на всяка обиколка. — Марино повтаря онова, което вече ни казаха.

— Значението на думата „изморителен“ е различно за различните хора — казва Колин. — Човек, който води застоял живот в килия през повечето време? Излиза навън, адски горещо и влажно е и тя губи прекалено много течности. Количеството на кръвта намалява, а това причинява стрес на сърцето.

— Пила е вода, докато е била навън — напомня Марино.

— Но дали е пила достатъчно? Дали е пила достатъчно и в килията си? Съмнявам се. В обикновен ден човек губи около десет чаши вода. В изключително горещ и влажен ден може да изгубиш девет литра, ако се потиш достатъчно — казва Колин.

Той излиза от килията, а аз питам Чанг може ли да продължа да разглеждам нещата по рафтовете и бюрото. Той ми отговаря, че няма нищо против. Вземам една прозрачна кутия с писма и се сещам за писмата, които е писал Джак Филдинг, описвайки колко съм проклета и колко е ужасно да се работи с мен. Търся писма от него и Дон Кинкейд, но не намирам нищо.

Не намирам нищо от никого, който може да е важен, с изключение на едно писмо от мен. Вторачвам се невярващо в адреса на подателя и логото на центъра, отпечатано на един от белите пликове, които Брайс поръчва в огромни количества.

Пликът е отворен с нож, вероятно от пазач, преглеждащ всички входящи писма. Вътре е сгъната една от служебните ми бланки. Писмото е отпечатано на принтер и подписано уж от мен с черно мастило.