Четвъртата власт

11. ТАЙМС

5 юни 1945

Установяване на контрол над Германия: Предварителна среща на съюзническото командване

Когато за пръв път отиде в „Телеграф“, капитан Армстронг се изненада колко мръсни са малките сутеренни офиси на редакцията. Посрещна го мъж, който се представи като Арно Шулц, главен редактор.

Шулц беше нисък - най-много метър и шейсет, имаше навъсени сиви очи и късо подстригана коса. Довоенният му костюм трябва да бе ушит, когато беше тежал пет-шест килограма повече. Яката и маншетите на ризата му бяха оръфани и носеше тънка лъскава вратовръзка.

Армстронг му се усмихна.

- Двамата с вас имаме нещо общо - каза той.

Шулц нервно пристъпваше от крак на крак в присъствието на този висок британски офицер.

- Какво?

- И двамата сме евреи - отвърна Армстронг.

- Изобщо не бих си го помислил - искрено се изненада редакторът.

Капитанът не успя да скрие доволната си усмивка.

- Нека сме наясно още от самото начало - каза той. -Възнамерявам да ви окажа пълна подкрепа, за да се погрижим „Телеграф“ да продължи да излиза. Имам една-единствена дългосрочна цел: да надхвърлим тиража на „Берлинер“.

Шулц го погледна скептично.

- В момента продават два пъти повече броеве дневно от нас. Така беше и преди войната. Имат много по-добри преси, повече хора и преимуществото, че са в американския сектор. Струва ми се, че целта ви не е реалистична, капитане.

- В такъв случай просто ще променим това положение? - каза Армстронг. - Отсега нататък трябва да гледате на мен като на собственик на вестника. Аз, от своя страна, ще ви оставя да вършите редакторската работа. Защо не започнете, като ми разкажете за проблемите си?

- С какво да започна? - погледна Шулц новия си шеф. - Пресите ни са стари. Много от частите им са изхабени и няма начин да намерим резервни.

- Съставете списък на всичко, което ви е нужно, и ще се погрижа да го получите.

Редакторът не изглеждаше убеден. Той избърса очилата си с носна кърпичка, която извади от джоба на сакото си.

- Освен това имаме постоянен проблем с електричеството. Едва успявам да задействам машините, когато токът спира, и поне два пъти седмично изобщо не отпечатваме вестника.

- Ще се погрижа това повече да не се случва - обеща Армстронг, без да има представа как ще го уреди. - Нещо друго?

- Цензурата - отвърна Шулц. - Цензорът проверява всяка дума от материалите ми и когато излязат, те неминуемо са остарели с два-три дни. А и след като зачеркне най-интересните моменти, не остава много, което да си струва да се прочете.

- Ясно - каза Армстронг. - Отсега нататък аз ще преглеждам статиите. Ще поговоря и с цензора. В бъдеще няма да имате такива проблеми. Това ли е всичко?

- Не, капитане. Най-големият ми проблем се появява, когато електричеството не прекъсва цяла седмица.

- Не разбирам - учуди се Армстронг.

- Тогава винаги ми свършва хартията.

- Какъв е в момента тиражът?

- Сто, най-много сто и двайсет хиляди броя дневно.

- Ами на „Берлинер“?

- Някъде около двеста и петдесет хиляди.

- Ще се погрижа да получавате достатъчно хартия, за да отпечатвате по двеста и петдесет хиляди броя ежедневно. Дайте ми време до края на месеца.

Когато се върна зад бюрото си, Армстронг помоли Сали да напечата списък с всички искания на Шулц. После го прочете и й каза да го размножи в десет екземпляра, след

което да организира среща на целия екип. Един час по-късно всички се събраха в кабинета му.

Сали им раздаде копия от списъка и Армстронг спомена по няколко думи за всеки проблем.

- Искам всичко от списъка, при това бързо. Когато се справим с тази задача, ще получите по три дни отпуска. Дотогава ще работим денонощно, включително през уикендите. Ясен ли съм?

Неколцина кимнаха, но никой не се обади.

Девет дни по-късно Шарлот пристигна в Берлин и Армстронг прати Бенсън на гарата да я посрещне.

- Къде е съпругът ми? - попита тя, докато товареха куфарите й в джипа.

- Има важна среща, от която не може да отсъства, госпожо Армстронг. Каза, че ще се прибере късно.

Когато Дик се прибра в апартамента, Шарлот беше разопаковала багажа си и му бе приготвила вечеря. Тя се хвърли в прегръдките му.

- Прекрасно е, че си в Берлин, скъпа - каза той. -Съжалявам, че не успях да те посрещна на гарата. - Армстронг я пусна и се вгледа в очите й. - Нагърбил съм се с работа за шестима. Надявам се да ми влезеш в положението.

- Разбира се - отвърна Шарлот. - На вечеря искам да ми разкажеш всичко за новата си работа.

Дик почти не престана да говори от момента, в който седна на масата, докато не оставиха неизмитите съдове и не си легнаха. На следващата сутрин той за пръв път закъсня за работа.

На хората му им трябваха деветнайсет дни, за да открият всичко от списъка, на него му отне още осем, за да го реквизира с помощта на могъща смесица от чар, агресивност и подкупи. Когато в службата се появи неразпечатан сандък с шест нови пишещи машини „Ремингтън“, без да са ги поръчвали, Армстронг просто каза на лейтенант Уейкъм да си затвори очите.

Когато се сблъскаше с някакво препятствие, Дик само споменаваше думите „полковник Оукшот“ и „контролна комисия“. Това почти винаги караше навъсените служители да му дадат необходимото, макар и неохотно.

Питър Уейкъм докладва, че поради претоварване на електрическата мрежа техният сектор бил прекъсван поне за три на всеки дванайсет часа. Системата официално се намирала под командването на някакъв американски капитан на име Макс Саквил, който заявил, че нямал време да се срещне с него.

- Остави това на мен - отвърна Армстронг.

Но скоро установи, че Саквил не се трогва нито от чар, пито от агресивност, нито от подкуп, отчасти защото американецът, изглежда, разполагаше с достатъчно и от трите и смяташе, че върховната власт е тяхна. Затова пък откри, че капитанът си има слабост, която си позволяваше всяка събота вечер. След няколко часа търпеливо слушане как Саквил спечелил „Пурпурно сърце“ при Анцио Дик беше поканен на покер.

През следващите три седмици Армстронг нарочно губеше по петдесетина долара всяка събота вечер - записваше ги в различни графи за разходи на следващия понеделник сутрин. По този начин се погрижи никога да не прекъсват електрическото захранване на британския сектор между три часа следобед и полунощ, освен в събота, когато „Телеграф“ не излизаше.

Списъкът с исканията на Арно Шулц бе удовлетворен след двайсет и шест дни. Дотогава тиражът на вестника стана сто и четирийсет хиляди броя. С разпространението му беше натоварен лейтенант Уейкъм и „Телеграф“ винаги се появяваше на улицата в ранните утринни часове. Когато Дик го информира за тиража, полковник Оукшот се зарадва на успехите на своя любимец и се съгласи екипът му да получи тридневна отпуска.

Никой не остана по-доволен от тази новина от Шарлот. От пристигането й в Берлин Дик рядко се прибираше вкъщи преди полунощ и често излизаше преди жена му да се събуди. Но този петък следобед се появи пред блока им, седнал зад волана на чужд мерцедес, и след като натовариха очуканите си куфари в багажника, двамата заминаха за Лион, където прекараха четири дълги дни при нейните родители.

Шарлот се безпокоеше, че съпругът й изглежда абсолютно неспособен да си почива повече от няколко минути, но се радваше, че в малката къща няма телефон. В събота вечер цялото семейство отиде да гледа Давид Нивен в „Съвършеният брак“. На другата сутрин Дик започна да си пуска мустаци.

В момента, в който се върна в германската столица, капитан Армстронг последва съвета на полковника и се зае да установи полезни връзки във всички сектори на града. Задачата му се улесняваше, когато хората научаваха, че контролира вестник, четен от милиони хора всеки ден (според негови данни).

Почти всички немци, с които се срещаше, заключаваха по поведението му, че трябва да е генерал - всички останали нито за миг не се съмняваха, че даже да не е, разполага с поддръжката на върховното командване. Той се погрижи в „Телеграф“ редовно да се споменават имената на някои щабни офицери и след това те рядко отхвърляха исканията му, колкото и да бяха дръзки. Възползва се от вестника, за да разшири и собствената си популярност и бързо стана известност в град на анонимни военни.

Три месеца след първата му среща с Арно Шулц „Телеграф“ излизаше шест дни седмично. Капитан Армстронг можеше да докладва на полковник Оукшот, че тиражът е надхвърлил двеста хиляди броя и че с това темпо скоро ще изпреварят „Берлинер“.

- Отлично се справяш, Дик - просто отвърна полковникът. Не беше сигурен какво точно върши Армстронг, но бе забелязал, че разходите на младия капитан надхвърлят двайсет лири седмично.

Макар че й разказа за похвалата на Оукшот, Шарлот усещаше, че работата вече започва да му омръзва. „Телеграф“ продаваше почти също толкова броеве, колкото „Берлинер“ и висшите офицери в трите западни сектора винаги бяха готови да посрещнат капитан Армстронг в кабинетите си. В крайна сметка, само трябваше да му прошепнеш в ухото някаква история и на следващия ден тя се появяваше във вестника. В резултат той винаги разполагаше със запас от хавански пури, Шарлот и Сали никога не страдаха от недостиг на чорапи, Питър Уейкъм можеше да си позволява любимия си джин „Гордънс“ и момчетата от екипа имаха достатъчно водка и цигари, за да открият черен пазар.

Но Дик се дразнеше от факта, че собствената му кариера не постига никакъв напредък. Макар често да му намекваха за повишение, като че ли повече нямаше какво да очаква в град, пълен с майори и полковници, повечето от които само си клатеха краката в очакване да ги върнат в родината.

Той започна да обсъжда с Шарлот възможността да се върнат в Англия, особено след като новоизбраният лейбъристки премиер Клемънт Атли призова войниците колкото може по-скоро да се приберат във Великобритания, защото ги очаквали предостатъчно работни места. Въпреки приятния живот в Берлин идеята очевидно й допадна и тя насърчи мъжа си да поиска преждевременно уволнение. На следващия ден капитан Армстронг помоли за среща с полковника.

- Убеден ли си, че наистина го искаш? - попита Оукшот.

- Да, господин полковник - отвърна Дик. - След като вече всичко върви гладко, Шулц спокойно може да се оправя с вестника и без мен.

Няколко часа по-късно Армстронг за пръв път чу името Клаус Лаубер и отложи плановете си.

Когато сутринта капитанът посети печатницата, Шулц го посрещна с новината, че са продали повече броеве от „Берлинер“ и че според него трябвало да обмислят издаването на неделен вестник.

- Не виждам причина да не го направите - малко отегчено отвърна Дик.

- Иска ми се само да можехме да върнем цените отпреди войната - въздъхна редакторът. - При тези продажби щяхме да получим чудесни печалби. Зная, че ви е трудно да повярвате, капитан Армстронг, но по онова време ме смятаха за проспериращ човек.

- Може би пак ще станете такъв - рече Армстронг. -При това по-рано, отколкото си мислите. И тъкмо се канеше да му съобщи, че възнамерява да му предаде цялото ръководство и да се върне в Англия, когато немецът каза:

- Вече не съм сигурен, че е възможно.

- Защо? - попита Армстронг. - Вестникът е ваш и всички знаят, че ограниченията върху притежаването на акции от страна на германски граждани скоро ще бъдат вдигнати.

- Може би, капитан Армстронг, но за съжаление аз вече нямам акции от компанията.

Дик се стъписа.

- Наистина ли? Какво ви накара да ги продадете?

- Не съм ги продал - отвърна Шулц. - Направо ги подарих.

- Не ви разбирам.

- Всъщност е съвсем просто. Малко след идването си на власт Хитлер издаде закон, забраняващ на евреи да притежават вестници и бях принуден да прехвърля акциите си.

- Тогава кой е собственик на „Телеграф“? - попита Дик.

- Един мой стар приятел, казва се Клаус Лаубер - отговори Шулц. - Работеше в министерството на строителството. Преди много години се запознахме в местния шахматен клуб и играехме всеки вторник и петък - още нещо, което ми забраниха след идването на Хитлер.

- Но щом Лаубер ви е толкова близък приятел, сега би трябвало да ви продаде обратно акциите.

- Предполагам, че е възможно. В крайна сметка той плати за тях съвсем номинална цена, като се уговорихме, че след войната ще ми ги върне.

- И съм убеден, че ще удържи на думата си - каза Армстронг.

- И аз съм сигурен, но през войната изгубихме връзка. Не съм го виждал от декември четирийсет и втора, когато го взеха в армията.

- Но сигурно знаете къде живее - рече капитанът.

- Семейството му напусна Берлин малко след началото на бомбардировките и тогава за последен път чух за него. Бог знае къде е сега - с въздишка прибави Шулц.

Дик реши, че не се нуждае от повече информация и смени темата:

- Е, какво става със статията за откриването на новото летище?

- Наш фотограф вече е там и мислех да пратя репортер да интервюира... - Редакторът продължи да говори, но мислите на Армстронг се отнесоха в друга посока. Веднага щом се върна на бюрото си, той помоли Сали да телефонира в съюзническата контролна комисия и да провери кой е собственик на „Телеграф“.

- Винаги съм смятала, че е Арно - учуди се тя.

- И аз - призна капитанът, - само че очевидно не е. След идването на Хитлер на власт бил принуден да продаде акциите си на Клаус Лаубер. Така че ме интересува следното: първо, дали Лаубер все още притежава акциите, второ, дали е оцелял и трето, къде е в момента. И не казвай на никого за това. Включително на лейтенант Уейкъм.

На секретарката й трябваха три дни, за да потвърди, ме майор Клаус Ото Лаубер все още е регистриран в съюзническата контролна комисия като собственик на „Телеграф“.

- Но дали е останал жив? - попита Армстронг.

- Да - отвърна Сали. - Нещо повече, в момента се намира в Уелс.

- В Уелс ли? - повтори Дик. - Как така?

- През последните три години майор Лаубер е бил във ноеннопленнически лагер край Бридженд. Служил в африканския корпус на Ромел и попадал в плен.

- Успя ли да откриеш нещо друго?

- Като че ли това е всичко. Всъщност майорът не е имал голяма възможност да участва във войната.

- Добра работа, Сали. Но имам нужда от още подробности: дата и място на раждане, образование, колко време е работил в министерството на строителството, всичко до деня па пристигането му в Бридженд. Използвай всичките ни връзки и ако се наложи, си създай нови. Сега отивам при Оукшот. Имаш ли да ми съобщиш нещо друго?

- Един млад журналист от „Оксфорд Мейл“ иска да се срещне с вас. Чака ви близо час.

- Определи му среща за утре.

- Но той ви писа и вие се съгласихте да го приемете.

- Определи му среща за утре - повтори Армстронг.

Сали вече познаваше този му глас и след като отпрати господин Таунсенд, остави всичко друго и се зае с проучване на съвсем обикновения живот на майор Клаус Лаубер.

Когато Дик излезе от службата, редник Бенсън го откара при полковника в отсрещния край на сектора.

- Искането ти е изключително странно - отбеляза Оукшот, след като той му изложи идеята си.

- Струва ми се, ще установите, господин полковник, че в дългосрочен план това само ще спомогне за заздравяването на връзките между окупационните сили и берлинските граждани.

- Е, Дик, наясно съм, че разбираш тези неща по-добре от мен, но в случая нямам ни най-малка представа как ще реагира началството.

- Бихте могли да им посочите следното, господин полковник. Ако покажем на немците, че британците се отнасят справедливо със своите военнопленници - техни съпрузи, синове и бащи - това ще е от огромна полза за нас, особено в сравнение с отношението на нацистите към евреите.

- Ще направя всичко възможно - обеща Оукшот. - Колко лагера искаш да посетиш?

- Като начало, само един - отвърна Армстронг. - По-късно може би още два-три, ако първият ми опит не се окаже успешен. - Той се усмихна. - Надявам се, че по този начин началството няма да има основание за паника.

- Имаш ли предвид нещо конкретно? - попита полковникът.

- Получих разузнавателна информация, че идеалният лагер за този случай се намира само на няколко километра от Бридженд.

На Оукшот му трябваше малко повече време да уреди искането на капитан Армстронг, отколкото на Сали - да открие необходимите данни за Клаус Лаубер. Дик многократно препрочете бележките й в търсене на подходящ подход.

Клаус Лаубер. Роден в Дрезден през 1896 година Участвал в Първата световна война, в която получил капитански чин. След примирието постъпил на работа в министерството на строителството в Берлин. Макар че бил запасен офицер, през декември 1942 година го мобилизирали с чин майор. Прехвърлили го в Северна Африка като командир на част, която строяла мостове, а малко по-късно започнала да ги разрушава. През март 1943 година го пленили и го пратили в бриджендския лагер. В досието на Лаубер изобщо не се споменаваше, че притежава акции от „Телеграф“.

Когато за кой ли път прочете тази информация, Армстронг зададе на Сали нов въпрос. Тя провери в справочника на берлинските офицери и му даде три имена.

- Някой да е служил в Кралския или северностафордширския полк? - попита капитанът.

- Не - отвърна секретарката, - но един от тях е от пехотната бригада, с която се храним в един и същ стол.

- Добре - каза Армстронг. - В такъв случай ни трябва тъкмо той.

- Между другото - рече Сали, - какво да правя с младия журналист от „Оксфорд Мейл“?

Дик се замисли.

- Кажи му, че се е наложило да посетя американския сектор и че ще се опитам да го приема по някое време утре.

За Армстронг не беше обичайно да се храни в британския офицерски стол, защото неговото влияние му осигуряваше радушен прием във всяка берлинска трапезария. И най-нисшият офицер знаеше, че когато става дума за хранене, е най-добре да намериш някакво оправдание да си във френския сектор. Точно този вторник обаче капитан Армстронг се появи в стола няколко минути след шест и попита ефрейтора на бара дали познава капитан Стивън Холит.

- 0, да, господин капитан. Капитан Холит обикновено идва към шест и половина. Той работи в съдебното министерство. - Армстронг вече го знаеше.

Дик остана на бара пред чаша уиски, като наблюдаваше входа. Щом влезеше нов офицер, той въпросително поглеждаше към ефрейтора, който отрицателно поклащаше глава. Накрая се появи слаб, преждевременно оплешивяващ мъж, на когото дори най-малката униформа би изглеждала широка. Той се приближи до бара, поръча си „Том Колинс“ и барманът кимна на Армстронг, който се премести на столчето до него.

Представи се и бързо научи, че Холит нямал търпение да го демобилизират, за да се върне в Лондон и да продължи адвокатската си кариера.

- Ще се опитам да ускоря нещата - рече Армстронг, макар отлично да знаеше, че няма абсолютно никакво влияние в това министерство.

- Много любезно от твоя страна, приятелю - отвърна Холит. - Не се колебай да се обърнеш към мен, ако мога да ти помогна с нещо в замяна.

- Защо не хапнем по нещо? - предложи Дик, стана от стола и отведе юриста към тиха маса за двама в ъгъла.

След като поръчаха вечеря, придружена от бутилка вино от личните запаси на Армстронг, той насочи сътрапезника си към въпрос, по който се нуждаеше от съвет.

- Много добре разбирам проблемите, с които се сблъскват някои от тези немци - докато пълнеше чашата му, каза Дик - тъй като самият аз съм евреин.

- Този път наистина ме изненадахте - отвърна Холит. - Но очевидно, капитан Армстронг, вие сте човек, пълен изненади.

Дик внимателно го погледна, но не долови признаци на ирония.

- Навярно бихте могли да ми помогнете с един интересен случай, на който се натъкнах неотдавна - започна той.

- С удоволствие - каза Холит.

- Много мило от ваша страна - без да докосва чашата си, рече Армстронг. - Чудех се какви права има немски евреин, който преди войната е продал акциите си от компания на неевреин. Може ли да си ги върне сега?

Адвокатът се замисли за миг и този път наистина изглеждаше малко озадачен.

- Само ако човекът, който ги е купил, е достатъчно почтен, за да му ги продаде обратно. Иначе нищо не може да се направи. Нюрнбергските закони от хиляда деветстотин трийсет и пета, ако не греша.

- Това не ми се струва справедливо - отбеляза Армстронг.

- Така е - отвърна Холит и отново отпи от виното си.

- Но навремето законът е бил такъв и в момента няма гражданска инстанция, която да го отмени. Трябва да кажа, че това бордо наистина е великолепно. Къде го намерихте?

- Един мой добър приятел от френския сектор има огромни запаси. Ако искате, ще ви пратя десетина бутилки.

На другата сутрин полковник Оукшот получи разрешение да командирова капитан Армстронг на посещение във военнопленнически лагер във Великобритания по всяко време следващия месец.

- Но наредиха лагерът да е Бридженд - прибави той.

- Ясно - отвърна Армстронг.

- И ясно дадоха да се разбере - като четеше бележките си, продължи полковникът - че нямаш право да разпиташ повече от трима военнопленници, като никои от тях не трябва да е с чин над полковник.

- Струва ми се, че ще успея да се вместя в тези граници.

- Да се надяваме, че ще си струва, Дик. Все още имам известни съмнения.

- Надявам се да грешите, господин полковник.

Когато се върна в кабинета си, Армстронг помоли Сали да уреди пътуването му.

- Кога искате да заминете? - попита тя.

- Утре.

- Ама и аз съм една - вечно задавам глупави въпроси - рече секретарката.

Сали му запази полет до Лондон за следващия ден. Освен това поръча да го посрещнат на летището и да го откарат до Уелс.

- Но капитаните нямат право на автомобил и шофьор - отбеляза той, когато получи пътните документи.

- Имат, ако бригадният генерал иска снимката на дъщеря му да се появи на първа страница на „Телеграф“, когато идния месец пристигне на посещение в Берлин.

- Защо му е? - попита Армстронг.

- Басирам се, че не може да я омъжи в Англия - отвърна Сали. - А както установих от личен опит, тук се нахвърлят на всичко, стига да носи пола.

Той се засмя.

- Ако аз определях заплатата ти, Сали, щеше да получиш повишение. Междувременно, дръж ме в течение на всичко, което откриеш за Лаубер. Повтарям - на всичко.

На вечеря Дик обясни на Шарлот, че една от причините да замине за Великобритания е да си потърси работа. Тя се насили да се усмихне - напоследък не беше сигурна дали й казва цялата истина. Когато го притискаше, съпругът й винаги се криеше зад думите „строго секретно“ и се почукваше с показалец по носа, както правеше полковник Оукшот.

На следващата сутрин редник Бенсън го откара на летището. По високоговорителите в залата за заминаващи се разнесе глас, който съобщи:

- Моля капитан Армстронг да отиде на най-близкия военен телефон.

Дик щеше да се обади, ако самолетът му вече не набираше скорост на пистата.

След три часа кацнаха в Лондон. Един ефрейтор стоеше облегнат на лъскав черен остин и държеше табела с надпис „Капитан Армстронг“. Щом го забеляза, войникът застана мирно и отдаде чест.

- Незабавно трябва да замина за Бридженд - каза Дик още преди ефрейторът да успее да отвори уста. Потеглиха по шосе А40 и след няколко минути Армстронг задряма. Събуди се едва когато войникът му каза:

- Остават само още няколко километра, господин капитан.

В лагера го връхлетяха спомени от собствения му престой в Ливърпул. Ала когато този път автомобилът минаваше през портала, часовите му отдадоха чест. Ефрейторът спря пред щаба.

Вътре го посрещна капитан.

- Роуч - представи се той. - Приятно ми е да се запознаем. - Двамата се ръкуваха. Капитан Роуч не носеше медали и изглеждаше така, като че ли никога не е пресичал Ламанша дори на екскурзия, а още по-малко, за да влезе в битка с врага. - Никой не ми обясни точно с какво мога да ви помогна - каза началникът на лагера, докато настаняваше госта си на удобен стол пред камината.

- Трябва ми списък на всички военнопленници в лагера - без да си губи времето с любезности, отвърна Армстронг. - Възнамерявам да разговарям с трима от тях, за да подготвя доклад до контролната комисия в Берлин.

- Нищо по-просто - каза капитанът. - Но защо са избрали Бридженд? Повечето нацистки генерали са в Йоркшир.

- Известно ми е - рече Армстронг, - но не ми дадоха право на избор.

- Ясно. Имате ли представа с какъв човек бихте желали да разговаряте, или просто ще изберете наслуки? - Капитан Роуч му подаде списъка и Дик бързо прокара показалец по него и се усмихна.

- Ще се срещна с един ефрейтор, един лейтенант и един майор. - Армстронг отбеляза с кръстче три имена.

Роуч ги прочете.

- С първите двама няма никакъв проблем - каза той. - Но се боя, че не е възможно да разпитате майор Лаубер.

- Имам право да...

- Няма значение какви права имате, даже да бяхте самият господин Атли - прекъсна го Роуч. - По отношение на Лаубер не съм в състояние да ви помогна с нищо.

- Защо? - гневно попита Армстронг.

- Защото почина преди две седмици. Миналия понеделник: пратих трупа му в Берлин.