Четвъртата власт

21. ДЕЙЛИ МИРЪР

17 октомври 1964

Първото обещание на Уилсън[25]: „Нашата работа е да управляваме и ние ще го направим“.

Кийт имаше уговорка за закуска с Кейт в седем часа. Седеше на ъглова маса и четеше „Таймс“. Не се изненадваше, че вестникът печели толкова малко, и можеше да разбере защо родът Астор не го закрива - защото не би го купил никой друг. Той отпи от кафето си. Мислите му се отклониха от уводната статия и отново се понесоха към Кейт. Репортерката оставаше толкова дистанцирана и делова, че вече се чудеше дали в живота й няма друг мъж и дали не е проявил глупост, като я е помолил да го придружи.

Тя се появи точно в седем. Носеше сутрешния брой на „Гардиан“. Това едва ли бе най-добрият начин да започнеш деня, поне според Кийт, ала той трябваше да признае, че все още изпитва същото вълнение като първия път, когато я беше видял.

- Как сте? - попита Кейт.

- Никога не съм бил по-добре.

- Имате ли предчувствие, че днес е подходящ ден за сделка? - усмихна се тя.

- Да. Имам предчувствието, че до утре по това време ще съм собственик на първия си английски вестник.

Сервитьорът й наля кафе с мляко. Кейт се удиви, че само след един ден в хотела вече са научили предпочитанията й.

Точно преди да си легна снощи ми позвъни Хенри Улстънхоум - каза Таунсенд. - Вече бил разговарял с Шътълуърт и когато пристигнем в Лийдс, адвокатите ще са подготвили всички договори за подпис.

- Не е ли малко рисковано? Вие дори не сте видели пресите.

- Не, предвиден е тримесечен изпитателен срок, така че се приготви да поостанеш малко в северна Англия. По това време на годината там не е особено приятно.

- Господин Таунсенд, съобщение за господин Таунсенд. - Към тях се приближи пиколо, което носеше табелка с името на Кийт. - Съобщение за вас, господине.

Той отвори плика и извади лист с герба на австралийския посланик. „Моля, незабавно ми телефонирайте. Алекзандър Даунър.“

Кийт го показа на Кейт. Тя свъси вежди.

- Познавате ли Даунър?

- Срещали сме се веднъж на шампионата в Мелбърн -отвърна Таунсенд, - но това беше много преди да стане посланик. Едва ли ме помни.

- Какво иска толкова рано? - попита Кейт.

- Нямам представа. Сигурно се интересува защо съм отхвърлил поканата му за вечеря днес - засмя се той. -Винаги можем да го посетим, когато се върнем в Лондон. Все пак е по-добре да му позвъня преди да заминем за Лийдс в случай, че е нещо важно. - Кийт се изправи. - С нетърпение очаквам деня, в който човек ще има телефон в колата си.

- Ще се отбия до стаята си и в седем и половина ще ви чакам във фоайето - каза репортерката.

- Чудесно. - Таунсенд излезе от ресторанта да намери телефон. Портиерът във фоайето му посочи масичката срещу рецепцията. Кийт набра написания в писмото номер и почти незабавно му отговори женски глас.

- Добро утро. Посолството на Австралия.

- Може ли да говоря с посланика?

- Господин Даунър още не е пристигнал, господине. Бихте ли се обадили пак след девет и половина?

- Тук е Кийт Таунсенд. Помолиха ме да му позвъня спешно.

- А, да, господине. Съобщиха ми, ако се обадите, да ви свържа с резиденцията. Един момент, моля.

Докато чакаше да го свържат, Кийт си погледна часовника. Минаваше седем и двайсет.

- Алекзандър Даунър.

- Тук е Кийт Таунсенд, господин посланик. Помолихте ме спешно да ви телефонирам.

- Да, благодаря ти, Кийт. За последен път се видяхме на шампионата в Мелбърн, но едва ли помниш. - Австралийският му акцент звучеше много по-силно, отколкото в родината.

- Разбира се, че си спомням.

- За съжаление, имам лоша новина, Кийт. Изглежда, че майка ти е получила инфаркт. В момента е в Кралската болница в Мелбърн. Състоянието й е стабилно, но е в интензивното отделение.

Таунсенд онемя. Беше отсъствал от страната по време на смъртта на баща си и нямаше намерение да...

- Чуваш ли ме, Кийт?

- Да, да - отвърна той. - Но аз вечерях с нея точно преди да замина и ми се стори, че никога не е изглеждала по-добре.

- Съжалявам, Кийт. Ужасно е, че се случва точно когато си в чужбина. Резервирал съм две места в първа класа за полета на „Куонтас“ до Мелбърн в девет сутринта. Ако тръгнеш веднага, ще успееш. А можеш да хванеш същия полет и утре сутрин.

- Не, тръгвам веднага - каза Таунсенд.

- Искаш ли да пратя шофьора си до хотела, за да те откара на летището?

- Не, не е необходимо. Вече съм поръчал кола до гарата.

- Предупредих хората от „Куонтас“ на „Хийтроу“, така че няма да те бавят, но непременно ми позвъни, ако мога да ти помогна с още нещо. Надявам се пак да се срещнем при други обстоятелства.

- Благодаря - отвърна Кийт, затвори и се втурна към рецепцията. - Незабавно заминавам - каза той. - Моля, уредете сметката, докато се върна от стаята си.

- Разбира се, господине. Ще ви трябва ли колата, която ви чака навън?

- Да. - Таунсенд бързо се обърна и изтича нагоре по стълбите до първия етаж, стигна до стая 124 и удари по вратата с юмрук. Кейт отвори и веднага забеляза разтревоженото му лице.

- Какво се е случило?

- Майка ми е получила инфаркт. Донеси си багажа долу. Тръгваме след пет минути.

- Ужасно съжалявам - каза тя. - Да позвъня ли на Хенри Улстънхоум и да му обясня?

- Не. Ще му се обадим от летището.

След няколко минути Таунсенд слезе от асансьора на първия етаж. Докато слагаха куфарите му в багажника, той уреди сметката, отиде при автомобила, даде бакшиш на пиколото, настани се до Кейт на задната седалка, наведе се напред и нареди на шофьора:

- „Хийтроу“.

- „Хийтроу“ ли? - учуди се той. - Казаха ми да ви откарам на Кингс Крос. Не са споменавали за „Хийтроу“.

- Не ми пука какво са ти казали. Просто ме закарай на „Хийтроу“.

- Съжалявам, господине, но аз си имам нареждания. Разбирате ли, Кингс Крос е в самия град и цената е една, докато за „Хийтроу“ е друга и не можем просто...

- Ако веднага не потеглиш и не караш бързо, ще те пребия! - извика Таунсенд.

- Не понасям да ми говорят така - отвърна шофьорът, слезе от колата, отвори багажника и започна да вади куфарите на тротоара.

Кийт понечи да изскочи след него, но Кейт го хвана за ръката и каза твърдо:

- Стой тук и ме остави аз да се оправя.

Таунсенд не можеше да чуе разговора зад автомобила, но след няколко секунди видя, че шофьорът пак товари куфарите.

- Благодаря ти - рече той, когато Кейт се върна.

- Не благодари на мен, а на него - прошепна репортерката.

Потеглиха.

- Щом стигнем на летището, ще трябва да позвъня на Даунър - тихо рече Таунсенд.

- Защо? - попита Кейт.

- Може би преди да излетим ще успея да поговоря с лекаря на майка ми в Мелбърн, но не зная номера.

Тя кимна. Кийт започна да почуква с пръсти по прозореца. Опитваше си да си спомни последната си среща с лейди Таунсенд. Тогава й разказа за вероятната покупка на „Уест Райдинг Груп“ и тя му зададе обичайните си проницателни въпроси. На сбогуване той й обеща, че ако сключи сделката, ще й се обади от Лийдс.

- И кое е момичето, което ще водиш със себе си? -попита го майка му. Той отговори предпазливо, ала знаеше, че не е успял да я заблуди. Кийт погледна Кейт и му се прииска да я хване за ръка, но тя бе потънала в мислите си. По пътя до летището никой от двамата не проговори. Когато спряха пред терминала, Таунсенд изскочи от колата и отиде да потърси количка, докато шофьорът разтоварваше багажа им. Кийт му даде голям бакшиш, благодари му няколко пъти и последван от Кейт, бързо забута количката към гишето за проверка на документите.

- Нали не сме закъснели за полета до Мелбърн? - попита той, когато подаде паспорта си.

- Не, господин Таунсенд - отвърна служителката. -Посланикът ни предупреди. За вас са резервирани два билета - единият на ваше име, другият за госпожица Тълоу.

- Това съм аз - подаде й своя паспорт Кейт.

- Местата ви са в първа класа. Моля, идете на изход седемнайсет. Пътниците вече се качват на борда.

Когато влязоха в залата за заминаващи, им оставаха още няколко минути и Таунсенд отиде да потърси телефон. Наложи се да изчака на опашка. Накрая набра домашния номер на Хенри. Даваше заето. Опита още три пъти, но със същия резултат. Тъкмо звънеше на посланика, когато по високоговорителите обявиха последно повикване за полета му. В залата вече нямаше никой друг освен него и Кейт. Той й махна с ръка да тръгва към самолета.

Остави телефона да звъни още няколко секунди. Накрая се отказа, затвори и се затича към изхода.

- Успя ли? - попита Кейт, докато той закопчаваше колана си. За пръв път му говореше на „ти“.

- Не - отвърна Таунсенд. - Телефонът на Хенри постоянно даваше заето, а в посолството не ми отговориха.

Кейт замълча. Самолетът вече рулираше към пистата.

- Докато ти звънеше, имах време да помисля - каза Кейт. - Нещо не се връзва.

Самолетът започна да ускорява.

- Какво искаш да кажеш?

- На първо място, моят билет.

- Твоят билет ли? - озадачи се Кийт.

- Да. Откъде са знаели в „Куонтас“ на чие име да го запазят?

- Сигурно им го е дал посланикът.

- А той откъде го е знаел? Поканата му за вечеря беше само за теб, защото не е знаел, че те придружавам.

- Сигурно е попитал в хотела.

- Възможно е. Но ме безпокои още нещо.

- Какво?

- Пиколото знаеше точно на коя маса да дойде.

- И какво от това?

- Странно, че знаеше на коя маса да дойде, въпреки че ти беше с гръб към него.

- Може да е попитал метрдотела.

- Не - отвърна Кейт. - Мина точно покрай него, но изобщо не го попита за нищо.

- Не разбирам за какво говориш?

- И телефонът на Хенри постоянно е давал заето, въпреки че едва минаваше осем и половина. - Колелата на самолета се откъснаха от земята. - И защо не си успял да се свържеш с посланика в осем и половина, след като си разговарял с него в седем и двайсет?

Кийт я гледаше и не я разбираше.

- Прецакали са ни, Кийт - каза тя. - Някой, който не е искал да си в Лийдс в дванайсет часа, за да подпишеш договора.

Таунсенд скочи от седалката, изтича по пътеката и преди стюардът да успее да му попречи, влетя в пилотската кабина. Командирът на полета със съчувствие го изслуша, но отбеляза, че след като самолетът вече бил на път за Бомбай, не можел да му помогне с нищо.

- Самолетът излетя и двамата са на борда - съобщи от телефон на летището Бенсън. - Ще останат във въздуха поне през следващите четиринайсет часа.

- Добра работа, Рег- отвърна Армстронг. - Сега се върни в „Риц“. Сали вече е запазила стаята на Таунсенд, така че чакай да се обади Улстънхоум. Дотогава аз ще съм пристигнал в хотел „Куинс“ и ще ти кажа номера на стаята си.

Кийт седеше в самолета и удряше с длани по страничните облегалки.

- Кои са тези хора и как са успели да го направят?

Кейт беше почти сигурна, че знае кои са и до голяма степен как са успели.

Три часа по-късно потърсиха господин Кийт Таунсенд в „Риц“. Телефонистката изпълни инструкциите, дадени й от изключително щедрия господин, с когото бе приказвала по-рано същата сутрин, и прехвърли разговора в стая 319, където беше Бенсън.

- Кийт там ли е? - попита разтревожен глас.

- Кой се обажда, моля?

- Хенри Улстънхоум.

- Добро утро, господин Улстънхоум. Господин Таунсенд се опита да ви се обади сутринта, но линията постоянно даваше заето.

- Зная. Някой ми позвъни към седем, но се оказа грешка. Когато по-късно се помъчих да набера, телефонът беше блокирал. Но къде е Кийт?

- Пътува за Мелбърн. Майка му получила инфаркт и посланикът му запази места в самолета.

- Съжалявам, но се боя, че господин Шътълуърт може да не се съгласи да изчака с договора. И без това едва го убедих изобщо да ни приеме.

Бенсън дословно прочете думите, които му бе написал Армстронг:

- Господин Таунсенд ми нареди да ви предам, че е пратил свой представител в Лийдс и го е упълномощил да подпише договора, стига вие да не възразявате.

- Не възразявам - отвърна Улстънхоум. - Кога ще пристигне?

- Вече би трябвало да е в хотел „Куинс“. Замина за Лийдс малко след като господин Таунсенд потегли за „Хийтроу“. Няма да се изненадам, ако в момента ви търси в хотела.

- В такъв случай най-добре да сляза във фоайето и да го намеря - каза Улстънхоум.

- Между другото - прибави Бенсън, - нашият счетоводител би желал да потвърди окончателната сума - сто и двайсет хиляди лири.

- Плюс всички правни разноски - каза адвокатът.

- Плюс всички правни разноски - повтори Бенсън. -Няма да ви задържам повече, господин Улстънхоум. - И затвори телефона.

Улстънхоум напусна заседателната зала и слезе с асансьора, убеден, че ако адвокатът на Кийт носи чек за цялата сума, ще успее да уреди всичко преди пристигането на Шътълуърт. Оставаше един-единствен проблем: нямаше представа кого да търси.

Бенсън помоли телефонистката да го свърже с един номер в Лийдс и когато му отговориха, той поиска да му дадат стая 217.

- Добра работа, Бенсън - похвали го Армстронг. - Сега плати в брой за хотела и можеш да си почиваш до края на деня.

Във фоайето Дик видя Холит да приказва с мъжа от „Савой“ и се запъти право към тях.

- Добро утро. Казвам се Ричард Армстронг. Извинете, че закъснях.

Улстънхоум го погледна. Можеше да се закълне, че го е виждал някъде.

- Изобщо не сте закъснели. Резервирал съм заседателната зала, за да не ни безпокоят. Заповядайте.

Двамата мъже кимнаха и го последваха.

- Жалко за майката на Кийт - каза Улстънхоум, докато се качваха в асансьора.

- Да, наистина - отвърна Армстронг, като внимаваше да не каже нещо, което впоследствие да го уличи.

В заседателната зала Дик и Холит провериха договора до последна подробност, докато Улстънхоум пиеше кафе в ъгъла. Адвокатът се изненада, че са толкова предпазливи, след като Кийт вече е дал своята благословия, но реши, че на тяхно място би постъпил по същия начин. От време на време Холит му задаваше въпроси, неизбежно следвани от тих разговор с Армстронг. След час те приключиха с договора и потвърдиха, че всичко е наред.

Улстънхоум също се канеше да им зададе някои въпроси, но в същия момент в залата влезе мъж на средна възраст, облечен в довоенен костюм - Джон Шътълуърт. След като се ръкуваха, Дик заяви:

- Не ни остава нищо друго освен да подпишем договора.

Джон Шътълуърт кимна. Армстронг извади от вътрешния си джоб писалка, наведе се и постави името си там, където сочеше треперещият показалец на Стивън. После подаде писалката на Шътълуърт, който мълчаливо го последва. Холит връчи на Улстънхоум чек за 120 хиляди лири. Адвокатът кимна, когато Армстронг му напомни, че е най-разумно да го осребри незабавно.

- Докато сервират обяда, ще се отбия до най-близкия клон на „Мидланд“ - каза Улстънхоум. - Няма да се бавя повече от няколко минути.

Но когато се върна, завари Шътълуърт да седи сам на масата и попита:

- Къде са господата?

- Не можели да останат за обяд - трябвало веднага да заминат за Лондон.

Адвокатът се озадачи. Не бе успял да им зададе въпросите си - и не знаеше къде да прати сметката си. Шътълуърт си наля чаша шампанско и продължи:

- Моите поздравления, Хенри. Наистина се справи професионално. Трябва да отбележа, че твоят приятел Таунсенд очевидно е човек на действието.

- В това няма никакво съмнение - съгласи се Улстънхоум.

- А и е щедър - прибави Шътълуърт.

- Щедър ли?

- Да. Може и да си заминаха, без да се сбогуват с теб, но ми оставиха две бутилки шампанско.

Когато вечерта Улстънхоум се прибра вкъщи, телефонът звънеше. Търсеше го Таунсенд.

- Съжалявам за майка ти - каза адвокатът.

- Майка ми е жива и здрава - рязко отвърна Кийт.

- Какво? - удиви се Хенри. - Но...

- Връщам се с първия възможен полет. Ще съм в Лийдс до утре вечер.

- Няма нужда, приятелю - малко озадачен, рече Улстънхоум. - Шътълуърт вече подписа.

- Но договорът се нуждае и от моя подпис.

- Твоят представител вече се подписа от твое име -каза Хенри. - И те уверявам, че всички документи са редовни.

- Моят представител ли? - възкликна Таунсенд.

- Да. Господин Ричард Армстронг. Точно преди обед осребрих чека му за сто и двайсет хиляди лири. Наистина няма нужда да идваш. „Уест Райдинг Груп“ вече е твоя.

Таунсенд затръшна слушалката и се обърна към Кейт.

- Заминавам за Сидни, но искам да се върнеш в Лондон и да научиш всичко каквото можеш за някакъв си Ричард Армстронг.

- Сигурна съм, че това е човекът, който седеше до нашата маса в „Савой“.

- Така изглежда - изсъска Кийт.

- И сега той е собственик на „Уест Райдинг Груп“ така ли?

- Да.

- Можеш ли да направиш нещо?

- Мога да го дам под съд за измама, но това ще отнеме години. Във всеки случай, той най-вероятно се е погрижил да не наруши закона с нищо. Едно е сигурно: Шътълуърт няма да се съгласи да свидетелства.

Кейт се намръщи.

- Ами тогава не виждам смисъл да се връщам в Лондон. И освен това мисля, че битката ти с господин Ричард Армстронг едва започва. Спокойно можем да останем една нощ в Бомбай. Никога не съм била в Индия.

Таунсенд я погледна, без да каже нищо, после спря един минаващ покрай тях британски капитан и го попита:

- Кой е най-добрият хотел в Бомбай?

- Казаха ми, че нямало втори като „Гранд Пелис“, но никога не съм отсядал там - отвърна офицерът.

- Благодаря - каза Таунсенд и забута количката с багажа към изхода. Навън валеше.

Кийт махна на едно такси, което във всяка друга страна със сигурност отдавна щеше да е бракувано, и двамата с Кейт се настаниха на задната седалка и започнаха дългото пътуване към Бомбай. Таксито нямаше нито фарове, нито чистачки, но пък шофьорът не спря да им обяснява, че нямало друг хотел като „Гранд Пелис“.

Когато най-после стигнаха, над тях се разнесе мощна гръмотевица. Сградата наистина беше огромна и пищна, въпреки че по-опитните туристи биха прибавили и думата „занемарена“.

- Добре дошли - каза един мъж в моден тъмен костюм, когато влязоха в мраморното фоайе. - Аз съм Бат, главният управител. - Той ниско се поклони. - Бихте ли ми казали името, на което е направена резервацията?

- Нямаме резервация. Трябват ни две стаи - отвърна Таунсенд.

- Съжалявам - рече господин Бат. - Почти съм сигурен, че тази нощ нямаме свободни стаи. - Но все пак ги заведе до рецепцията и започна да си говори нещо с дежурния. Накрая се обърна към тях и въздъхна.

- Много съжалявам, но имаме само една свободна стая, всъщност апартамент. - И сключи ръце, навярно с надеждата, че силата на молитвата чудотворно ще превърне едната стая в две. - И се боя, че...

- Че?... - повтори Кийт.

- Че това е кралският апартамент.

- Отлично - засмя се Кейт. - Особено като имам предвид вашите възгледи за монархията. А има ли диван?

- Разбира се. Даже няколко. - Управителят изглеждаше изненадан от въпроса.

- Тогава ще го вземем - каза тя.

След като попълниха формуляра, господин Бат плесна с ръце и към тях се приближи пиколо с дълга червена туника, червени панталони и червен тюрбан.

- Много хубав апартамент - каза пиколото гордо, докато носеше куфарите им по широкото стълбище. - В него е спал лорд Маунтбатън... и много махараджи. Много хубав апартамент. - Индиецът остави багажа им пред вратата на кралския апартамент, вкара голям ключ в ключалката, отвори, включи осветлението и ги въведе вътре.

Озоваха се в огромна стая. До отсрещната стена имаше голямо легло, на което можеха да спят поне петима махараджи. И за разочарование на Кийт, както беше казал господин Бат, имаше няколко широки дивана.

- Много хубаво легло - заяви пиколото и остави куфарите им в средата на стаята. Кийт му даде една лира бакшиш. Индиецът се поклони и излезе. Внезапно светкавица разцепи небето и светлините угаснаха.

- Как успя да го направиш? - попита Кейт.

- Ако погледнеш през прозореца, ще видиш, че го е направила сила, много по-могъща от мен. - Тя наистина погледна и видя, че целият град е потънал в мрак.

- Е, тук ли ще стоим, докато пуснат електричеството, или ще потърсим къде да седнем? - попита Кийт и протегна ръка в тъмнината към бедрата й.

- Ти водиш - рече Кейт и хвана ръката му. Той полека я поведе към леглото, после се блъснаха в него и със смях се стовариха върху дюшека.

- Много хубаво легло - каза Кийт.

- На него са спали много махараджи - прибави Кейт.

- И лорд Маунтбатън.

- Между другото, Кийт, нямаше нужда да купуваш бомбайската електрическа компания само за да ме вкараш в леглото - засмя се тя. - Знаеш ли, вече бях започнала да си мисля, че се интересуваш единствено от ума ми...-

ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

Армстронг и Таунсенд се борят за „Глоуб“