Четвъртата власт

4. МЕЛБЪРН КУРИЕР

25 октомври 1929

Криза на Уолстрийт: Крах на стоковата борса

Да си роден като второ поколение австралиец има много преимущества и известни недостатъци. Нямаше да мине дълго и Кийт Таунсенд щеше да открие някои от недостатъците.

Кийт беше роден в 14.37 часа на 9 февруари 1928 година в голямо колониално имение в Турак. Първият телефонен разговор на майка му от леглото беше с директора на гимназията „Сейнт Андрюс“, за да запише първородния си син за учебната 1941 година. Баща му телефонира от кабинета си на секретарката на мелбърнския клуб по крикет, за да впише името му в петнайсетгодишния списък на чакащите.

Бащата на Кийт сър Греъм Таунсенд произхождаше от Дънди в Шотландия, но в началото на века бе пристигнал с товарен кораб в Австралия заедно с родителите си. Макар и собственик на „Мелбърн Куриер“ и „Аделейд Газет“, удостоен само година по-рано с рицарска титла, мелбърнското общество - някои представители на което бяха там близо век и никога не се уморяваха да напомнят, че не са наследници на каторжници - или не му обръщаше внимание, или просто говореше за него в трето лице.

Сър Греъм не даваше и пукната пара за мнението им или поне не го проявяваше. Хората, с които обичаше да общува, работеха във вестници, а онези, които смяташе за свои приятели, прекарваха поне един следобед седмично на хиподрума. Коне или хрътки - за сър Греъм нямаше значение.

Но Кийт имаше майка, която мелбърнското общество не можеше толкова лесно да пренебрегне, жена, чийто род стигаше чак до висш морски офицер от Първата флота. Ако беше родена едно поколение по-късно, тук спокойно можеше да се разказва за нея, а не за нейния син.

Тъй като Кийт бе единственият му син - имаше две по-големи деца, и двете момичета - сър Греъм още от раждането му реши, че той ще го наследи във вестникарския бизнес и за тази цел се зае да му даде образованието, необходимо за истинския свят. На тригодишна възраст детето за пръв път посети бащините си преси в „Мелбърн Куриер“ и незабавно се опияни от мириса на мастило и тракането на пишещите машини. От този момент нататък придружаваше баща си на работа винаги, когато имаше възможност.

Сър Греъм никога не го обезкуражаваше и дори в събота следобед го водеше със себе си на хиподрума. Лейди Таунсенд не одобряваше тези занимания и настояваше малкият Кийт да ходи на черква на следващата сутрин. За нейно разочарование единственият им син бързо прояви предпочитание към букмейкъра, а не към свещеника.

Тя бе толкова твърдо решена да промени това положение, че предприе контранастъпление. Докато сър Греъм беше на продължителна командировка в Перт, лейди Таунсенд нае бавачка на име Флори, която имаше следното просто задължение: да стегне детето. Но Флори, петдесетинагодишна вдовица, не се оказа достоен съперник за Кийт, четиригодишен, и само след седмици вече му обещаваше да не съобщава на майка му, когато го водят на хиподрума. Когато в крайна сметка откри тази хитрост, лейди Таунсенд изчака съпругът й да замине на ежегодното си пътуване до Нова Зеландия и пусна обява на първа страница на лондонския „Таймс“. Три месеца по-късно госпожица Стедмън пристигна в Австралия и се яви на работа в Турак. Оказа се, че отговаря на всичките си препоръки.

Дъщеря на шотландски презвитериански свещеник, получила образование в „Сейнт Ленърдс“, Дъмфрис, тя знаеше точно какво се очаква от нея. Флори остана също толкова привързана към децата, колкото и те към нея, но госпожица Стедмън не изглеждаше привързана към нищо друго освен към призванието си и изпълнението на онова, което смяташе за свой дълг.

Тя настояваше всеки, независимо от положението си, винаги да я нарича „госпожица Стедмън“ и не оставяше у никого дори капчица съмнение къде е мястото му на обществената стълбица. Шофьорът произнасяше думите с лек поклон, сър Греъм - с уважение.

От деня на пристигането си госпожица Стедмън организира детската стая по начин, който би впечатлил всеки офицер. Кийт опитваше какво ли не, от чар до цупене и плач, но скоро откри, че тя е неумолима. Баща му би могъл да му се притече на помощ, ако съпругата му не продължаваше да сипе похвали по адрес на госпожица Стедмън - особено по отношение на доблестните й усилия да научи младия господин на истински английски.

Кийт тръгна на училище на петгодишна възраст и в края на първата седмица се оплака на госпожица Стедмън, че никое от другите момчета не искало да си играе с него. Тя не сметна за свое задължение да съобщи на детето, че през годините баща му си е създал безброй врагове.

Втората седмица се оказа още по-тежка, защото Кийт беше подложен на постоянен тормоз от страна на едно момче, Дезмънд Мотсън, чийто баща неотдавна бе замесен в сензационна измама, дни наред останала на първа страница на „Мелбърн Куриер“. Мотсън бе пет сантиметра по-висок и три килограма по-тежък от Кийт.

Момчето често мислеше да сподели проблема с баща си. Но тъй като се виждаха само през уикендите, то се задоволяваше да отива в кабинета му в неделя сутрин и да слуша мнението му за броевете на „Куриер“ и „Газет“ от предишната седмица, както и сравнението им с вестниците на неговите конкуренти.

- „Милостив диктатор“. Слабо заглавие - заяви баща му една неделна утрин, загледан в първата страница на „Аделейд Газет“ от предишния ден. И няколко секунди след това прибави: - И още по-слаб материал. Нито един от тези хора не трябва повече да се допуска до първа страница.

- Но там е написано само едно име - възрази Кийт, който внимателно слушаше баща си.

Сър Греъм се подсмихна.

- Така е, момчето ми, но заглавието е било допуснато от заместник-редактора, навярно дълго след като авторът се е прибрал вкъщи.

Кийт остана озадачен, докато баща му не му обясни, че заглавията могат да се променят само секунди преди вестникът да влезе в печатницата.

- Заглавието трябва да грабне вниманието на читателите, иначе изобщо няма да си направят труда да прочетат материала.

Сър Греъм прочете на глас статия за новия немски лидер. Кийт за пръв път чу името на Адолф Хитлер.

- Обаче снимката е адски добра - прибави баща му и посочи фотографията на дребен мъж с мустачки, високо вдигнал във въздуха дясната си ръка. - Никога не забравяй доброто старо клише, момчето ми: „Една снимка струва колкото хиляда думи“.

Разнесе се рязко почукване, което и двамата знаеха, че би могло да идва единствено от кокалчетата на госпожица Стедмън. Сър Греъм се съмняваше, че моментът на появата й всяка неделя се е променил с повече от няколко секунди от деня на пристигането й.

- Влез - с възможно най-строгия си глас каза той и се завъртя, за да намигне на сина си. Двамата мъже в семейство Таунсенд пазеха в тайна, че зад гърба й наричат госпожица Стедмън Групенфюрера.

Тя влезе в кабинета и произнесе същите думи, които през последната година казваше всяка неделя:

- Време е господин Кийт да се приготви за черква, сър Греъм.

- Мили Боже, госпожице Стедмън, кога е станало толкова късно? - отговори той и придружи сина си до вратата. Кийт неохотно напусна спокойния рай на бащиния си кабинет и последва госпожица Стедмън.

- Знаете ли какво току-що ми каза татко, госпожице Стедмън? - със силен австралийски акцент, който със сигурност щеше да я ядоса, попита момчето.

- Нямам представа, господин Кийт - отвърна тя. - Но каквото и да е, да се надяваме, че няма да ви попречи да се съсредоточите върху проповедта на преподобния Дейвидсън. - Докато маршируваха нагоре по стълбището към спалнята му, Кийт мрачно мълчеше. И не промълви нито звук, докато не седна при родителите си в ролса.

Знаеше, че трябва да се съсредоточи върху всяка дума на свещеника, защото преди да им позволи да си легнат, госпожица Стедмън винаги изпитваше него и сестрите му върху най-дребните подробности от текста. Сър Греъм изпитваше облекчение, че не подлага и него на същата проверка.

Наказанието за всяко от децата, което не се представяше добре, беше три нощи в къщичката на дървото, построена от госпожица Стедмън скоро след пристигането й. „Действа благотворно върху изграждането на характера“ - постоянно им напомняше тя. Ала Кийт никога не й каза, че понякога нарочно отговаря грешно, защото трите нощи в къщичката на дървото означаваха блажено избавление от нейната тирания.

Две решения, които щяха да предопределят живота му, накараха единайсетгодишния Кийт да избухне в сълзи.

След обявяването на войната срещу Германия австралийското правителство възложи на сър Греъм специална задача, която, обясни на сина си той, щяла да налага да прекарва много време в чужбина.

Само дни след заминаването на баща му за Лондон Кийт получи и по настояване на майка си прие предложението да постъпи в гимназията „Сейнт Андрюс“ - училище за момчета в предградията на Мелбърн.

Кийт не бе убеден кое от двете решения му причини повече мъка.

Облечен в първите си дълги панталони и със сълзи на очи, той пристигна в „Сейнт Андрюс“ за началото на новия срок. Майка му го предаде на възпитателка, която изглеждаше издялана от един и същи къс камък с госпожица Стедмън. Първото момче, което видя на влизане през главния вход, беше Дезмънд Мотсън. По-късно с ужас откри, че не само са в една и съща сграда, но и в една и съща спалня. Първата нощ не успя да заспи.

На следващата сутрин Кийт стоеше в дъното на училищната аула и слушаше речта на директора господин Джесъп, който произхождаше от някакъв английски град на име Уинчестър. След няколко дни установи, че представата на господин Джесъп за забавление е петнайсеткилометров крос в пресечена местност, следван от студен душ. След като се преоблечаха и се върнеха в стаите си, добрите момчета трябваше да четат Омир в оригинал. В последно време Кийт четеше почти само разкази за „нашите храбри военни герои“ и за техните подвизи на фронта, отразени в „Куриер“. След един месец в „Сейнт Андрюс“ с радост би разменил мястото си с тях.

През първата ваканция каза на майка си, че ако училището е най-щастливият период от живота му, за него няма никаква надежда в бъдеще. Дори тя беше започнала да разбира, че Кийт почти няма приятели и е станал самотник.

Единственият ден от седмицата, който очакваше с нетърпение, бе сряда. Тогава можеше да избяга от „Сейнт Андрюс“ по обяд и да се прибере едва след като изгасят осветлението. Щом прозвучеше училищният звънец, той се мяташе на велосипеда си и изминаваше единайсетте километра до най-близкия хиподрум, където си прекарваше чудесно. На дванайсетгодишна възраст се смяташе за специалист по конни надбягвания и му се искаше да има повече собствени пари, за да започне да залага сериозно. След последното надбягване отиваше в сградата на „Куриер“ и наблюдаваше отпечатването на първото издание.

Също като баща си, Кийт се чувстваше по-спокойно в компанията на журналисти и любители на конните надбягвания, отколкото на синовете на мелбърнското висше общество. Как копнееше да каже на класния си ръководител, че след завършване на училище мечтае да стане кореспондент в „Спортинг Глоуб“, един от бащините му вестници. Но не издаде тайната си на никого, защото се боеше, че могат да съобщят на майка му, която вече намекваше, че има други планове за бъдещето му.

Когато сър Греъм го бе водил на хиподрума - без да обяснява на майка му или на госпожица Стедмън къде отиват, - Кийт бе гледал как баща му залага големи суми на всяко надбягване. От време на време даваше на сина си по няколко монети, за да опита и той късмета си. Отначало залаганията на Кийт отразяваха избора на сър Греъм, а после, за своя изненада, той откри, че обикновено се прибира вкъщи с празни джобове.

След няколко такива пътувания в сряда следобед и след като откри, че повечето му пари отиват в голямата кожена чанта на букмейкъра, Кийт реши да влага по едно пени седмично в „Спортинг Глоуб“. Докато разлистваше страниците, той научаваше формата на всеки от жокеите, треньорите и собствениците, признати от „Виктория Рейсинг Клъб“, но дори с тези новооткрити знания, изглежда, продължаваше да губи също толкова редовно. До третата седмица на учебния срок често беше проиграл всичките си джобни пари.

Животът му се промени в деня, в който забеляза във вестника реклама на книга, озаглавена „Как да победите букмейкъра“ от някой си Джо Късметлията. Уговори Флори да му заеме половин крона и прати пощенска поръчка на посочения в обявата адрес. В последвалите деветнайсет дни до получаването на книгата всяка сутрин посрещаше пощальона. От момента, в който разгърна първата страница, Джо Късметлията измести Омир. След като я прочете два пъти, той беше убеден, че е открил система, която му гарантира постоянни успехи. Следващата сряда се върна на хиподрума, като се чудеше защо баща му не се е възползвал от безпогрешния метод на Джо Късметлията.

Тази вечер Кийт се прибра вкъщи, след като за един следобед се раздели с джобните си пари за цял срок. Отказа да обвини автора на книгата за провала си и реши, че просто не е разбрал правилно системата. След като за трети път прочете „Как да победите букмейкъра“, той откри грешката си. Както се обясняваше на страница седемдесет и първа, трябваше да започнеш с известен капитал, иначе никога не можеше да се надяваш на победа. На страница седемдесет и втора се предлагаше сумата да е 10 лири, но тъй като баща му все още се намираше в чужбина, а любимата максима на майка му беше „нито взимай, нито давай на заем“, Кийт нямаше как да докаже правотата на Джо Късметлията.

Затова стигна до заключението, че се налага по някакъв начин да спечели малко пари, но тъй като училищният правилник го забраняваше през учебно време, трябваше да се задоволи с поредното препрочитане на „Как да победите букмейкъра“. Ако тази книга влизаше в конспекта, на изпитите в края на срока щеше да получи „отличен“.

През ваканцията Кийт се върна в Турак и обсъди финансовите си проблеми с Флори. Тя му обясни няколко начина, по които някога братята й печелели джобни пари. Той послуша съвета й и следващата събота отиде на хиподрума, този път не за да залага - все още нямаше нито пени, - а за да събира тор зад конюшните в чувала от захар, който му беше дала Флори. После се върна в Мелбърн с тежкия си товар, поставен между дръжките на кормилото, и започна да изсипва торта в лехите на роднините си. След десет дни и четирийсет и седем такива пътувания имаше трийсет шилинга, бе задоволил нуждите на всичките си роднини и се прехвърли при техните съседи.

До края на ваканцията събра три лири и седем пенса. След като получи от майка си една лира джобни пари за следващия срок, той нямаше търпение да се върне на хиподрума и да стане богат. Единственият проблем беше изречението на страница седемдесет и втора, повторено на седемдесет и трета: „Не се опитвайте да приложите системата с по-малко от 10 лири“.

Кийт щеше да прочете „Как да победите букмейкъра“ и за девети път, ако възпитателят господин Кларк не го бе заловил да я прелиства по време на часовете за подготовка. Не само че конфискуваха най-скъпото му съкровище, но и трябваше да изтърпи унижението да го подложат на публичен бой пред цялото училище. Докато стоеше наведен над масата, той гледаше надолу към Дезмънд Мотсън на първия ред, който не можеше да скрие злобната си усмивка.

Тази вечер преди да угасят осветлението господин Кларк му каза, че ако не се бил намесил в негова полза, несъмнено щели да го изключат. Момчето знаеше, че това няма да зарадва нито баща му, който се връщаше от някакъв град, наречен Ялта и разположен на полуостров Крим, нито майка му, която от известно време приказваше за постъпването му в някакъв английски университет, наречен Оксфорд. Но Кийт повече се вълнуваше от въпроса как да превърне трите лири и седем пенса в десет.

През третата седмица от срока му хрумна как да удвои парите си, без да го пипнат.

Училищната сладкарница работеше всеки петък между пет и шест часа. След това цяла седмица оставаше затворена. До понеделник сутрин повечето момчета бяха излапали сладкишите и чипса си и с наслада бяха погълнали безброй бутилки лимонада. Макар и временно да се засищаха, Кийт не се съмняваше, че копнеят за още. Момчето реши, че при тези обстоятелства периодът от вторник до четвъртък предлага идеална възможност. Само трябваше да натрупа известен резерв и да го продаде с печалба веднага щом съучениците му привършат седмичните си запаси.

Когато следващия петък отвориха сладкарницата, той стоеше най-отпред на опашката. Дежурният възпитател се изненада, когато младият Таунсенд даде три лири за голяма кутия ментови бонбони, трийсет и шест пакета чипс, двайсет и четири шоколада и две каси с по дванайсет бутилки лимонада. Той съобщи за случая на господин Кларк, който отбеляза само: „Изненадан съм, че лейди Таунсенд дава на момчето толкова много джобни пари“.

Кийт отнесе покупките си в съблекалнята и ги скри в шкафчето си. После търпеливо зачака края на уикенда.

В събота следобед отиде на хиподрума, макар че трябваше да гледа ежегодния мач на тяхното училище срещу джилонгската гимназия. Не можеше да залага и това го ядоса. Странно, мислеше си той, как човек винаги познава победителя, когато няма пари.

След неделната служба надзърна в общите стаи и с радост установи, че хранителните запаси и напитките вече се изчерпват. През голямото междучасие в понеделник сутрин гледаше как съучениците му се мотаят из коридора и дояждат последните си сладкиши, развиват последните си блокчета шоколад и допиват последните си глътки лимонада.

Във вторник сутрин видя редиците празни бутилки, подредени до кошчетата за смет в ъгъла на двора. Следобед бе готов да приложи теорията си на практика.

По време на следобедната почивка се заключи в малката училищна печатница, оборудвана година по-рано от баща му. Въпреки че беше стара, ръчната преса напълно удовлетворяваше нуждите му.

Един час по-късно излезе, понесъл трийсет броя от първия си таблоид, който съобщаваше, че всяка сряда между пет и шест пред шкафче номер деветнайсет в съблекалнята се открива алтернативна сладкарница. От другата страна бяха посочени предлаганите стоки и техните „ревизирани“ цени.

В началото на последния час Кийт раздаде листовките на всичките си съученици и свърши само секунди преди в стаята да влезе учителят по география. Ако опитът му се увенчаеше с успех, планираше двойно по-голямо издание за следващата седмица.

Когато на другия следобед се появи в съблекалнята няколко минути преди пет часа, откри, че пред шкафчето му вече се е образувала опашка. Бързо отключи металната врата и извади кутиите на пода. Продаде цялата си стока дълго преди да изтече краят на обявения час. Надценката от поне двайсет и пет процента му даваше чиста печалба от малко над една лира.

Единствено Дезмънд Мотсън, който стоеше в ъгъла и наблюдаваше продажбата, се оплакваше от високите цени на Таунсенд. Младият бизнесмен просто му каза: „Имаш избор. Можеш да се наредиш на опашката или да чакаш до петък.“ Мотсън напусна съблекалнята, като мърмореше неясни заплахи под нос.

В петък следобед Кийт отново стоеше най-отпред на опашката в сладкарницата и купи най-търсените стоки.

Когато съобщиха на господин Кларк, че Таунсенд е похарчил четири лири и десет пенса, възпитателят призна, че е озадачен, и реши да поговори с директора.

В събота следобед Кийт не отиде на хиподрума, а вместо това използва времето, за да отпечата сто страници от второто издание на рекламната си листовка, която разпространи в понеделник - не само сред съучениците си, но и в другите паралелки.

Във вторник сутринта, по време на урока по британска история 1815-1867 година, момчето изчисли на гърба на Указа за реформата от 1832 година, че с това темпо ще му трябват само три седмици, за да събере десетте лири, необходими му, за да изпита безотказната система на Джо Късметлията.

По време на урока по латински в сряда следобед обаче започна да се разклаща собствената му безотказна система. Директорът влезе без предупреждение в стаята и помоли Таунсенд незабавно да излезе заедно с него навън.

- И вземи ключа за шкафчето си - зловещо прибави той. Докато мълчаливо крачеха по дългия сив коридор, господин Джесъп му подаде един лист хартия. Кийт проучи списъка, който можеше да изрецитира наизуст по-лесно, отколкото примерите в учебника по латински на Кенеди. „Ментови бонбони - 8 пенса, шоколад - 4 пенса, лимонада - 1 шилинг. Бъдете в съблекалнята пред шкафче -19 в четвъртък точно в 5 часа. Нашият девиз е: „Първите получават първи“.“

Успя да запази самообладание.

Когато влязоха в съблекалнята, той завари пред шкафчето си господин Кларк и учителя по физкултура.

- Отключи шкафчето, Таунсенд - само нареди директорът.

Кийт пъхна ключето в ключалката и бавно го завъртя. Отвори вратата и четиримата надзърнаха вътре. Господин Джесъп с изненада откри, че там няма нищо друго освен бухалка за крикет, чифт стари наколенки и смачкана бяла риза.

Директорът изглеждаше ядосан, господин Кларк - озадачен, а учителят по физкултура - засрамен.

- Може би сте сбъркали момчето? - обидено попита Кийт.

- Заключи шкафчето и веднага се върни в клас, Таунсенд - каза Джесъп. Кийт се подчини с дръзко кимване и бавно се помъкна по коридора.

Когато седна на чина си, той осъзна, че трябва да реши какви мерки да предприеме. Дали да спаси инвестициите си, или да пусне слух къде биха могли да открият сладкарницата и веднъж завинаги да уреди старите си сметки?

Дезмънд Мотсън се обърна и впери очи в него. Изглеждаше изненадан и разочарован, че го открива на мястото му.

Кийт широко му се усмихна и в този момент разбра коя от двете възможности трябва да избере.