Четвъртата власт

27. ГЛОУБ

1 юни 1967

Решението е ваше!

- Можете ли да ми запазите място за следващия полет до Лондон? - когато се свърза с рецепцията на хотела, попита Армстронг.

- Разбира се, господине.

Вторият му разговор беше с лондонския му офис, където Памела - неговата поредна секретарка - потвърди, че сър Уолтър Шъруд се е съгласил да го приеме в десет часа на следващата сутрин. Тя не прибави: „неохотно“.

- Освен това трябва да разговарям с Алекзандър Шъруд в Париж. И се погрижи, когато се върна, Рег да е на летището и Стивън Холит да е в кабинета ми. Всичко трябва да е уредено преди Таунсенд да стигне до Лондон.

Няколко минути по-късно Шарън влезе в апартамента, като едва мъкнеше покупките си, и с изненада завари Дик вече да си събира багажа.

- Заминаваме ли за някъде? - попита тя.

- Тръгваме си - без обяснение отвърна Армстронг. - Приготви си куфарите, докато платя сметката.

Пиколото отнесе багажа му в очакващата го лимузина, докато той взимаше самолетните билети от рецепцията и уреждаше сметката си. Погледна си часовника - щеше да успее за полета и да се върне в Лондон рано на другата сутрин. Стига Таунсенд да не знаеше за завещанието на сър Джордж Шъруд, все още имаше възможност да стане единствен собственик на компанията. А и даже противникът му да знаеше, Дик бе убеден, че Алекзандър Шъруд ще успее да накара сър Уолтър да му продаде дела си.

Щом Шарън се настани на задната седалка на лимузината, Армстронг нареди на шофьора да тръгва за летището.

- Но още не са свалили моите куфари - възрази тя.

- Ще ги пратят по-късно. Не мога да си позволя да изпусна този полет.

Шарън не каза нищо по целия път до летището. Когато стигнаха, Армстронг поръча на един носач да се погрижи за багажа му и се втурна към гишето за проверка на паспортите.

Бързо ги придружиха до изходния портал, където стюардесата вече пропускаше пътниците на борда.

- Не се безпокойте, господине - каза тя. - Остават още няколко минути. Спокойно можете да си поемете дъх.

Армстронг извади билетите от джоба си и подаде единия на Шарън. Друг стюард провери неговия и той забърза по дългия коридор към самолета.

Шарън подаде билета си. Стюардът го погледна и каза:

- Вие не сте за този полет, госпожо.

- Какво искате да кажете? Пътувам в първа класа заедно с господин Армстронг. Аз съм личната му асистентка.

- Убеден съм, госпожо, но за жалост имате билет за вечерния полет на „Пан АМ“ за втора класа. Съжалявам, но ще се наложи доста да почакате.

- Откъде се обаждаш? - попита той.

- От „Кингсфорд-Смит“.

- В такъв случай можеш да си запазиш място на същия самолет.

- Защо? Сделката провали ли се?

- Не, тя подписа - но на известна цена. Появи се проблем с романа и имам предчувствието, че ти си единствената, която може да го реши.

- Не може ли тази нощ най-после да се наспя, Кийт? Вдругиден ще съм в Ню Йорк.

- Не, не може - отвърна той. - Преди да се захванеш на работа трябва да свършим още нещо, а имам само един свободен следобед.

- Какво нещо? - попита Кейт.

- Да се оженим.

Последва продължително мълчание.

- Кийт Таунсенд - накрая отвърна тя, - Господ едва ли е създавал по-малко романтичен човек от теб!

- Това „да“ ли означава? - попита той. Но връзката вече бе прекъснала. Кийт затвори слушалката и погледна Том Спенсър.

- Прие ли условията ти? - широко се усмихна адвокатът.

- Не съм абсолютно сигурен - каза Таунсенд. - Но въпреки това искам да уредиш всичко, за което се разбрахме.

- Добре, тогава отивам в градския съвет.

- И се погрижи утре следобед да си свободен.

- Защо? - попита Том.

- Защото ще имаме нужда от свидетел за подписването на договора.

Този ден сър Уолтър Шъруд изруга цели няколко пъти, което бе далеч над средната му месечна норма.

Първият поток от проклятия се изля след телефонния разговор с брат му. Точно преди закуска Алекзандър му се обади от Париж, за да му съобщи, че е продал акциите си от „Глоуб“ на Ричард Армстронг за двайсет милиона долара и му препоръча да направи същото.

Но сър Уолтър смяташе, че Армстронг е последният човек на света, който би трябвало да притежава вестник, също толкова британски, колкото говеждото и йоркширския пудинг.

Обилният обяд в клуба по голф успя да го поуспокои, ала той едва не получи инфаркт, когато от Ню Йорк се обади снаха му и му каза, че също продала дела си, но не на Армстронг, а на Кийт Таунсенд, човек, който според сър Уолтър позореше колониите. Никога нямаше да забрави как му се бе наложило да остане една седмица в Сидни и да търпи ежедневните възгледи на „Сидни Кроникъл“ за „така наречената кралица на Австралия“. Беше се прехвърлил на „Континент“, само за да открие, че вестникът поддържа обявяването на страната за република.

Точно преди да седне на вечеря с жена си му позвъни неговият счетоводител. Сър Уолтър нямаше нужда да му напомнят, че през последната година продажбите на „Глоуб“ ежеседмично спадат и че по тази причина е разумно да приеме оферта за 20 милиона независимо от произхода й. Не на последно място, защото - както се изрази онзи грубиян - „Роднините ти са те прецакали и колкото по-рано пипнеш парите, толкова по-добре“.

- Но с кого все пак да сключа сделката? - мрачно попита той. - И двамата ми изглеждат еднакво отвратителни.

- Не съм квалифициран да давам съвети по този въпрос - отвърна счетоводителят. - Навярно би трябвало да се спреш на онзи, когото мразиш по-малко.

На следващата сутрин сър Уолтър пристигна в офиса си необичайно рано и откри, че всяка от заинтересованите страни е пратила по една дебела папка за противника си. И двете били доставени на ръка с разлика от един час. Започна да отлага. Но с изтичането на дните неговият счетоводител, адвокатът му и дори собствената му жена постоянно му напомняха, че тиражите продължават да спадат и че му е предоставен съвсем лесен изход.

Накрая се примири с неизбежното и реши, че стига да остане председател на борда още четири години - до седемдесетия си рожден ден, - навярно ще успее да се сработи или с Армстронг, или с Таунсенд. Смяташе за важно приятелите му в клуба по голф да знаят, че все още е председател.

На другата сутрин нареди на секретарката си да покани конкурентите на обяд в два последователни дни и да им каже, че той ще им съобщи решението си до една седмица.

Но след като се срещна и с двамата, все още не можеше да определи кого мрази повече. Възхищаваше се на Армстронг за това, че е спечелил кръст за храброст в защита на втората си родина, но не можеше да понесе мисълта, че собственикът на „Глоуб“ няма да знае как да си служи с вилица и нож. В същото време му допадаше идеята вестникът да принадлежи на оксфордски възпитаник, ала му прилошаваше, когато си спомнеше възгледите на Таунсенд за монархията. Поне и двамата го бяха уверили, че ще остане председател на борда. Но когато седмицата изтече, продължаваше да се колебае.

Започна да иска съвет от всеки в клуба по голф, включително от бармана, но това не промени нищо. Едва когато неговият банкер му съобщи, че лирата се качва спрямо долара заради проблемите на президента Джонсън във Виетнам, сър Уолтър най-после взе решение.

Колко странно, че една-единствена дума е в състояние да предизвика поток от несвързани помежду си мисли и да ги превърне в действие, каза си сър Уолтър. Докато набираше телефонния номер на банкера си, той знаеше точно кой би трябвало да сложи край на неговата дилема. Ала освен това разбираше, че трябва да запази тайната до последния момент, дори от главния редактор на „Глоуб“.

В петък следобед Армстронг пристигна в Париж с едно момиче на име Джули - от рекламния отдел. Бе наредил на Памела да не го търсят, освен в краен случай.

Предния ден Таунсенд се беше върнал в Ню Йорк, след като му бяха подшушнали, че главният акционер на „Ню Йорк Стар“ най-после продава акциите си. Бе казал на Хедър, че ще остане там поне две седмици.

Тайната на сър Уолтър бе разкрита в петък вечерта. Първият човек от лагера на Армстронг, който чу новината, незабавно позвъни в офиса му и взе домашния номер на секретарката му. Когато научи какво е замислил сър Уолтър, Памела реши, че това определено е „краен случай“, и веднага се обади в „Джордж V“. Управителят я информира, че господин Армстронг и неговата „спътничка“ се преместили в друг хотел, след като в бара се натъкнали на група лейбъристки министри, пристигнали в Париж на конференция на НАТО. През остатъка от вечерта секретарката систематично провери във всички първокласни хотели във френската столица, но откри Армстронг едва няколко минути след полунощ.

Нощният портиер категорично заяви, че господин Армстронг бил наредил да не го безпокоят при никакви обстоятелства. Понеже бе видял момичето с него, той смяташе, че ако наруши заповедта, няма голяма вероятност да получи бакшиш. Памела остана будна през цялата нощ и в седем сутринта отново се обади. Но тъй като в събота управителят пристигаше в девет, получи същия студен отговор.

Пръв съобщи на Таунсенд какво става Крис Слейтър, заместник-редактор в „Глоуб“, който смяташе, че по този начин може да осигури бъдещето си във вестника. След продължителни обяснения най-после откри господин Таунсенд да играе скуош с Том Спенсър в „Ракитс Клъб“, Ню Йорк, за 1000 долара на игра.

Кийт водеше с четири точки в последния сет, когато на стъклената врата се почука и служител на клуба попита дали господин Таунсенд ще се съгласи да приеме спешен телефонен разговор. Като се опитваше да не се разсейва, той попита:

- С кого? - И тъй като името Крис Слейтър не му говореше нищо, отвърна: - Кажи му да позвъни по-късно. - И точно преди да бие сервиз, прибави: - Спомена ли откъде се обажда?

- Не, господине. Само каза, че работел в „Глоуб“.

Таунсенд стисна топката и обмисли възможностите.

Водеше с 2000 долара срещу човек, когото не бе побеждавал от месеци, и знаеше, че ако напусне корта дори за няколко минути, Том ще се обяви за победител.

Цели десет секунди стоя, вперил поглед в стената.

- Давай! - рязко каза Том.

- Това ли е твоят съвет като адвокат?

- Да. Или продължавай, или се признай за победен. Ти решаваш. - Таунсенд пусна топката и тичешком последва служителя. Настигна го точно преди да затвори слушалката.

- Дано да имаш основателна причина, Слейтър - каза Таунсенд, - защото до момента ми струваш две хиляди долара.

Не повярва на ушите си, когато заместник-редакторът му съобщи, че в следващия брой на „Глоуб“ сър Уолтър Шъруд щял да покани читателите да гласуват кой да е следващият собственик на вестника.

- На цяла страница ще бъдат представени биографиите на двамата кандидати - обясни Слейтър, - а най-отдолу ще има бюлетина. - И му прочете последните изречения от уводната статия:

„Верните читатели на „Глоуб“ не бива да се боят за бъдещето на най-любимия вестник в кралството. Двамата кандидати се съгласиха сър Уолтър Шъруд да остане председател на директорския борд, с което се гарантира приемствеността, причина за успеха на вестника през по-голямата част от века. Затова гласувайте. Резултатът ще бъде оповестен следващата събота.“

Таунсенд благодари на Слейтър и го увери, че ако купи „Глоуб“, няма да го забрави. И след като затвори телефона, се зачуди къде ли е Армстронг.

Не се върна на корта, а незабавно телефонира на Нед Бруър, шеф на лондонското му бюро. Съобщи му точно какво трябва да направи през нощта и накрая му каза, че веднага щом кацне на „Хийтроу“, ще се свърже с него.

- Междувременно, Нед - рече той, - погрижи се когато дойда в офиса, да разполагаш поне с двайсет хиляди лири в брой.

После отиде на рецепцията, взе портфейла си, излезе на Пето авеню и спря такси.

- На летището - нареди Таунсенд. - И ако стигнеш навреме за полета за Лондон, ще получиш сто долара.

Докато с бясна скорост летяха по улиците, Кийт внезапно си спомни, че Том все още го чака на корта и че има уговорка с Кейт за вечеря, за да го информира за напредъка си с „Любовницата на сенатора“. С всеки изтекъл ден той благодареше на Господ, че е открил единствения човек, който може да търпи непоносимия му начин на живот, отчасти защото тя беше приела положението дълго преди да се оженят. Кейт никога не го караше да се чувства виновен за това, че е закъснял или че изобщо не се е прибрал. Надяваше се Спенсър да й позвъни, за да й предаде, че е изчезнал. Можеше да чуе думите му: „Не, нямам представа къде е отишъл“.

Когато на следващата сутрин самолетът му кацна на „Хийтроу“, таксиметровият шофьор реши, че не му влиза в работата да го пита защо е по анцуг износи ракета за скуош. Може пък всички кортове в Ню Йорк да бяха заети.

Четирийсет минути по-късно Кийт пристигна в лондонския си офис и пое нещата от ръцете на Нед Бруър. До десет часа всички служители бяха разпратени в различни краища на столицата. По обед никой в радиус от трийсет километра от Хайд Парк Корнър не можеше да намери брой на „Глоуб“ на каквато и да било цена. В девет вечерта Таунсенд притежаваше 126.212 екземпляра от вестника.

Дик кацна на „Хийтроу“ в събота следобед, след като прекара по-голямата част от сутринта в Париж в инструктиране на хората си из цяла Великобритания. В девет часа на другата сутрин разполагаше със 79.107 броя на „Глоуб“.

През деня телефонира на главните редактори на всичките си регионални вестници и им нареди за следващите броеве да напишат уводни статии, настояващи читателите да намерят съботния „Глоуб“ и да гласуват за Армстронг. В понеделник сутрин се самопокани в предаването „Днес“ и се появи по колкото можеше повече новинарски емисии. Но всеки от продуцентите реши, че ще е справедливо на другия ден Таунсенд да получи право на отговор.

До четвъртък хората на Кийт бяха изтощени от писане на имена, а на Армстронг му прилошаваше от облизване на пликове. До петък следобед двамата конкуренти час по час телефонираха в „Глоуб“ и се опитваха да научат какъв е резултатът. Но тъй като за преброяването на гласовете сър Уолтър бе наел Дружеството за изборна реформа, което повече се интересуваше от точността, отколкото от бързината, дори главният редактор не знаеше кой е победил до няколко минути преди полунощ.

„Кучето динго побеждава скокливия чех“ - гласеше водещото заглавие в сутрешния брой на съботния вестник. Статията съобщаваше на читателите на „Глоуб“, че 232.712 души гласували за австралиеца и 229.847 - за имигранта.

В девет часа в понеделник сутринта адвокатът на Таунсенд занесе ордер за 20 милиона долара в редакцията на „Глоуб“. Колкото и да протестираше, колкото и призовки да заплашваше да прати, Армстронг не можеше да попречи на сър Уолтър да продаде акциите си на противника му.

По време на първото заседание на новия директорски борд Кийт предложи сър Уолтър да остане председател и да запази заплатата си от сто хиляди лири годишно. Старецът се усмихна и произнесе ласкателна реч за това, че читателите несъмнено били взели правилното решение.

Таунсенд се обади повторно едва в самия край на заседанието и направи ново предложение: всички служители на „Глоуб“ автоматично да се пенсионират на шейсетгодишна възраст, каквато била политиката на неговата издателска група. Сър Уолтър го подкрепи, тъй като нямаше търпение да отпразнува случая с приятелите си в клуба по голф.

Чак когато вечерта си легна, жена му му обясни значението на последното решение.