Четвъртата власт

39. ФАЙНАНШЪЛ ТАИМС

1 ноември 1991

Акциите на издателски групи падат главоломно

Когато Таунсенд се качи на самолета за Хонолулу, Елизабет Бересфорд вече наполовина беше прекосила Атлантика. През последните три седмици тя го бе подложила на най-тежкия изпит през целия му живот - и също като на всички изпити, щеше да мине известно време преди той да научи резултатите.

Госпожа Бересфорд проучи всеки аспект от всяка сделка, в която някога беше участвал. Вече знаеше за него повече от майка му, жена му, децата му и данъчните власти, взети заедно. Всъщност Таунсенд се чудеше дали е останало нещо, което не й е известно - освен за забавленията му в училищния павилион с дъщерята на директора. И ако бе плащал за тях, тя несъмнено щеше да настои да й разкаже всичко с най-малки подробности.

Когато вечер изтощен се прибираше в апартамента си, Кийт обсъждаше положението с Кейт.

- Сигурен съм само в едно - повтаряше той. - Сега шансовете ми за оцеляване са в ръцете на тази жена.

Бяха приключили първия етап: Елизабет Бересфорд прие, че формално погледнато, компанията е платежоспособна. След това насочи вниманието си към втория етап: разположението на активите. Когато му каза, че госпожа Съмърс искала да си върне акциите от „Ню Йорк Стар“, Таунсенд неохотно се съгласи. Но Елизабет поне му позволи да запази контролния пакет акции на „Мелбърн Куриер“ и „Аделейд Газет“. За сметка на това се наложи да продаде „Пърт Сънди Монитор“ и „Континент“, за да задържи „Сидни Кроникъл“. Трябваше да пожертва и акциите си от своя австралийски телевизионен канал и всички губещи компании в „Мулти Медия“, за да може да продължи да издава „ТВ Нюз“.

В края на третата седмица тя приключи стриптийза и го остави съвсем гол. И всичко това заради един телефонен разговор. Таунсенд започна да се чуди колко време ще го преследват онези думи:

- Имате ли нещо против да попитам каква сума имате предвид, господин Таунсенд?

- Не, господин посланик. Три милиарда долара.

Нямаше нужда Елизабет Бересфорд да му напомня, че преди да продължат с третия етап той трябва да подготви допълнителната гаранция.

Колкото и пъти да редактираше публичното изявление, заключението винаги си оставаше същото: „Глобал Корпорейшън“ обявяваше ликвидация. Таунсенд никога не беше прекарвал по-ужасни два часа. Във въображението си вече виждаше водещото заглавие в „Ситизън“: „Таунсенд банкрутира“.

Щом свършиха с изявлението, госпожа Бересфорд беше готова да премине към следващата фаза. Тя го попита кои банки според него ще се отнесат най-съчувствено към положението му. Кийт незабавно определи шест, после прибави още пет, които отдавна поддържаха връзки с компанията. Но я предупреди, че преди да се наложи да събере трите милиарда за „Мулти Медия“, никога не е работил с останалите. И една от тях вече си искаше парите.

- В такъв случай ще трябва да я оставим за накрая - отвърна Елизабет.

Елизабет се свърза с шефа на отдел „Заеми“ в банката, отпуснала на Таунсенд най-голям кредит, и подробно му обясни мерките, които е взела. Той остана впечатлен и се съгласи да подкрепи плана й - но само ако приемат и всички останали банки. Следващите пет изискваха малко повече време, но щом осигури тяхното съдействие, тя започна да избира другите една по една, като винаги посочваше, че до този момент никоя финансова институция не е отхвърлила предложенето им. В Лондон се срещна с представители на „Баркли“, „Мидланд Монтагю“ и „Ротшилд“. Възнамеряваше да продължи пътуването си в Париж, където щеше да води преговори с „Кредит Лионез“. Следващите й полети щяха да са до Франкфурт, Бон и Цюрих, за да спои всички звена от веригата.

Беше обещала на Таунсенд незабавно да му се обади, ако постигне успех в Лондон. Но ако някъде се провалеше, веднага щеше да отлети за Хонолулу и да осведоми събралите се делегати на „Глобал“ не за бъдещите възможности на компанията, а защо щом се върнат в родината си, трябва да си потърсят нова работа.

Вечерта Елизабет замина за Великобритания, въоръжена с пълно куфарче папки, купчина самолетни билети и списък с телефонни номера, които щяха да й осигурят достъп до Кийт по всяко време на денонощието. През следващите четири дни имаше намерение да посети всички банки и финансови институции, които щяха да решат съдбата на „Глобал“. Таунсенд знаеше, че ако не успее да убеди дори само една от тях, тя няма да се поколебае да се върне в Ню Йорк и да прати документите му на тринайсетия етаж. Финансистката се съгласи единствено с молбата му да му даде един час преди да разпространи публичното изявление.

- Така, ако сте в Хонолулу, журналистите няма да ви чакат на изхода.

Таунсенд кисело се усмихна и каза:

- Ако разпространите това изявление, няма да има значение къде съм. Те ще ме открият.

Самолетът на Кийт кацна в Хонолулу точно по залез слънце. На летището го посрещнаха и го откараха направо в хотела. Когато се регистрира, му предадоха кратко съобщение: „И трите лондонски банки приеха предложението. Заминавам за Париж. Елизабет Бересфорд.“

Той разопакова багажа си, взе душ и вечеря с някои от членовете на директорския борд. Бяха долетели от целия свят, за да присъстват на среща, замислена като обмен на идеи за развитието на компанията през следващите десет години. Сега, изглежда, можеше да се наложи да обсъдят как да я закрият за десет дни.

Всички на масата полагаха усилия да изглеждат весели, макар че през последните няколко седмици госпожа Бересфорд бе разговаряла с повечето от тях. След това всички незабавно се бяха отказали от идеите си за разрастване. Най-оптимистичната дума на Елизабет по време на тези кръстосани разпити беше „консолидиране“. Тя помоли секретаря и финансовия директор да подготвят план за налагане на запор върху акциите на компанията и обявяване на доброволна ликвидация. И сега им беше изключително трудно да се преструват на спокойни.

След вечеря Таунсенд си легна и прекара безсънна нощ, причината за която не можеше да се отдаде на часовата разлика. Около три сутринта чу, че под вратата му промушват съобщение. Той скочи от леглото и нервно разкъса плика. „Французите се съгласиха - неохотно. Заминавам за Франкфурт. Елизабет Бересфорд.“

В седем часа Брус Кели дойде на закуска в апартамента му. Главният редактор, който неотдавна се бе върнал в Лондон, за да стане управителен директор на „Глобал ТВ“, му обясни, че основният проблем бил да накара скептичните британци да купят стоте хиляди сателитни чинии, които бяха складирани в Уотфорд. Последната му идея била да ги раздаде безплатно на всички читатели на „Глоуб“. Кийт само кимаше и отпиваше от чая си. Нито един от двамата не обели и дума за единственото, което ги измъчваше.

След закуска слязоха в кафенето и Таунсенд обиколи масите, за да побъбри с висшите си служители от целия свят. Накрая стигна до заключението, че или са много добри актьори, или нямат представа колко несигурно е действителното положение. Надяваше се, че е второто.

Семинара откри Хенри Кисинджър с уводна лекция за значението на връзките между тихоокеанските държави. Таунсенд седеше на първия ред и му се искаше баща му да може да чуе думите на бившия държавен секретар, който говореше за възможности, невъобразими само допреди десет години, и в които според него „Глобал“ щяла да играе основна роля. Мислите на Кийт се понесоха назад към майка му, вече над деветдесетте, и онзи ден, когато преди четирийсет години се беше върнал в Австралия. „Винаги съм мразила всякакви дългове.“ Дори си спомняше интонацията й.

През деня присъства на почти всички лекции и когато си тръгваше от всяка, в ушите му кънтяха думите „ангажираност“, „далновидност“ и „разширяване“. Преди да се оттегли в стаята си му предадоха последното съобщение от Елизабет Бересфорд: „Франкфурт и Бон се съгласиха, но поставиха тежки условия. Заминавам за Цюрих. Ще се обадя веднага щом науча решението им.“ Прекара поредната безсънна нощ в очакване на обаждането й.

Таунсенд бе предложил след Цюрих госпожа Бересфорд да пристигне направо в Хонолулу и лично да го информира за постигнатото. Но идеята не й допадна.

- В края на краищата - напомни му тя - едва ли ще допринеса за повдигане на духа, като обясня на делегатите в какво се състои работата ми.

- Може да си помислят, че сте ми любовница - отвърна Кийт.

Елизабет не се засмя.

Следобед на третия ден дойде ред за лекцията на сър Джеймс Голдсмит. Но още щом намалиха осветлението, Таунсенд започна да си поглежда часовника и да се чуди кога ще позвъни госпожа Бересфорд.

Сър Джеймс излезе на трибуната под ентусиазираните аплодисменти на делегатите. Той остави речта си на катедрата, погледна към публиката, която вече не можеше да види, и започна с думите:

- За мен е огромно удоволствие да се обърна към хора, които работят в една от най-процъфтяващите компании в света. - Кийт остана впечатлен от възгледите му за бъдещето на Европейската общност и от причините да стане депутат в Европейския парламент. - Като негов член ще имам възможността да...

- Извинете, господине. - Таунсенд вдигна очи и видя, че до него е застанал управителят на хотела. - Някаква жена ви търси от Цюрих. Твърди, че било спешно. - Кийт кимна и бързо го последва в коридора.

- Прехвърлете разговора в стаята ми - каза той и се запъти към най-близкия асансьор.

В коридора се размина с една от секретарките си, която се зачуди защо напуска лекцията на сър Джеймс, след като в програмата е написано, че трябва да произнесе благодарствена реч.

Когато Таунсенд влезе в апартамента си, телефонът вече звънеше. Той вдигна слушалката. Радваше се, че госпожа Бересфорд не може да види колко е нервен.

- Кийт Таунсенд.

- Цюрихската банка се съгласи с предложението.

- Слава Богу!

- Но на известна цена. Искат три пункта по-висока лихва за целия десетгодишен период. Това ще струва на „Глобал“ още седемнайсет и половина милиона долара.

- И какво им отговорихте?

- Че приемам условията им. Проявиха достатъчно разум, за да разберат, че са сред последните в списъка на кредиторите, така че не им дадох възможност да се пазарят.

Този път той внимателно обмисли въпроса си.

- Какви са шансовете ми за оцеляване в момента?

- Все още не повече от петдесет процента - отвърна Елизабет. - На ваше място не бих залагала на това.

- Аз нямам какво да залагам - рече Таунсенд. - Взехте ми дори кредитните карти, забравихте ли?

Тя не отговори.

- Мога ли да направя нещо?

- Просто се погрижете, когато изнасяте заключителната си реч, ясно да заявите, че сте председател на борда на най-процъфтяващата медийна компания в света, а не че е възможно да остават само няколко часа до доброволната й ликвидация.

- И кога ще науча окончателно?

- По някое време утре, предполагам - каза Елизабет Бересфорд. - Ще ви се обадя веднага след срещата си с Остин Пиърсън. - И връзката прекъсна.

Рег го посрещна на летището и потегли в лапавицата към Лондон. Армстронг винаги се дразнеше, че е забранено вечер да използва хеликоптера си над града. Когато пристигна в Армстронг Хауз, се качи направо в мезонета, събуди готвача и му нареди да приготви вечеря. Взе си продължителен горещ душ и след половин час влезе в трапезарията по халат, захапал пура.

Поднесоха му голяма чиния с хайвер и Дик загреба първата хапка с пръсти още преди да е седнал. След като позасити глада си, постави куфарчето си на масата, извади един лист и започна да проучва дневния ред на утрешното заседание на борда, като продължаваше да яде хайвер и да пресушава чаша след чаша шампанско.

След няколко минути отмести листа, убеден, че ако успее да се справи с първа точка, ще може да даде убедителни отговори на всички въпроси, които му постави сър Пол.

Отиде в спалнята, легна си и запревключва от канал на канал в търсене на нещо, което да го разсее. Накрая го приспа стар филм на Лаурел и Харди.

Таунсенд взе речта си от масата, излезе от апартамента си, слезе с асансьора на първия етаж и се запъти към конгресния център.

Дълго преди да стигне до залата можеше да чуе гласовете на делегатите. Когато влезе, хилядата висши служители замълчаха и се изправиха. Той закрачи по централната пътека, качи се на трибуната и остави речта си на катедрата, после погледна надолу към публиката - едни от най-талантливите мъже и жени в медийния свят, някои от които бяха в компанията повече от трийсет години.

- Госпожи и господа, ще започна с това, че „Глобал“ никога не е бил в по-добра форма да посрещне предизвикателствата на двайсет и първи век. В момента контролираме четирийсет и една телевизионни и радиостанции, сто трийсет и седем вестника и двеста четирийсет и девет списания. И разбира се, неотдавна прибавихме диаманта в короната: „ТВ Нюз“, най-продаваното списание в света. С такъв актив „Глобал“ е най-мощната комуникационна империя на земята. Нашата задача е да останем световни лидери и аз виждам пред себе си хора, които всеотдайно служат на компанията. През следващите десет години... - Още четирийсет минути Таунсенд говори за бъдещето на корпорацията и ролите, която всички те ще играят в нея, като завърши с думите: - Тази година беше рекордна за „Глобал“. Когато догодина отново се срещнем, нека затрудним нашите критици, като се справим още по-добре.

Всички се изправиха и го аплодираха. Ала докато ръкоплясканията утихваха, той не можеше да не си спомни, че на следващата сутрин в Кливланд ще се проведе друга среща, на която ще се зададе един-единствен въпрос, който определено нямаше да бъде последван от аплодисменти.

Докато делегатите се разотиваха, Кийт обикаляше залата и с престорено бодър вид се сбогуваше с някои от най-висшите си служители. Надяваше се, че когато се върнат в родината си, няма да ги посрещнат журналисти от конкурентни вестници и да ги попитат защо компанията е обявила доброволна ликвидация. И всичко това само защото някакъв банкер от Охайо е казал: „Не, господин Таунсенд, искам петдесетте милиона да бъдат изплатени до края на работния ден. Иначе няма да имам друг избор освен да предам въпроса в ръцете на министерството на правосъдието.“

Веднага щом успя да се измъкне, Кийт се върна в апартамента и си събра багажа. Откараха го на летището, където го очакваше самолетът. Дали утре щеше да пътува във втора класа? Нямаше представа колко го е изтощил семинарът, но минути след като закопча колана си, заспа дълбоко.

Армстронг възнамеряваше да стане рано, за да има време да унищожи различни документи от сейфа си, но го събудиха ударите на Биг Бен, предшестващи новините в седем часа. Той изруга часовата разлика, стана, облече се и влезе в трапезарията. Закуската вече го очакваше: бекон, наденички, кървавица и четири пържени яйца, които проми с пет чаши черно кафе.

В 07.35 излезе от апартамента и се спусна с асансьора на единайсетия етаж. Излезе на площадката, включи осветлението, бързо закрачи по коридора, мина покрай бюрото на секретарката и спря, за да набере кода на клавиатурата до вратата на кабинета си. Когато лампичката светна зелено, влезе вътре.

Без да обръща внимание на купищата очакващи го на бюрото писма, Дик се запъти право към големия сейф. Последва по-дълъг и по-сложен код, след което той отвори тежката врата.

Първата папка, която извади, носеше надпис „Лихтенщайн“. Той отиде при машината за унищожаване на документи и започна да пуска вътре лист след лист. Върна се при сейфа, извади втора папка, озаглавена „Русия (договори за книги)“, и изпълни същата процедура. Беше преполовил „Територии на разпространение“, когато зад него се разнесе мъжки глас:

- Какво правиш тук, по дяволите? - Армстронг се обърна и фенерчето на пазача го заслепи.

- Махай се оттук, идиот такъв! - извика той. - И затвори вратата.

- Извинете, господине - отвърна пазачът. - Никой не ми каза, че сте в сградата. - Дик продължи да унищожава документи още четирийсет минути, докато не чу, че идва секретарката му.

- Добро утро, господин Армстронг - весело поздрави тя, без да отваря вратата. - Нуждаете ли се от помощ?

- Не - надвика шума на машината той. - Ще дойда след няколко минути.

Ала изтече още почти половин час преди най-после да отиде при нея.

- Колко време остава до заседанието на борда?

- Малко повече от половин час - отвърна тя.

- Помоли господин Уейкъм веднага да дойде при мен.

- Господин заместник-председателят няма да идва днес, господине - каза Памела.

- Няма да идва ли? Защо? - изрева Армстронг.

- Разболял се е от грип. Вече е пратил извиненията си на секретаря на компанията.

Дик се върна на бюрото си, потърси номера на Питър в бележника си и го набра. Телефонът иззвъня няколко пъти преди да отговори женски глас.

- Питър там ли е? - попита той.

- Да, но е на легло. Много е зле и докторът каза, че му трябват няколко дни почивка.

- Повикайте го.

Последва продължително мълчание, после се обади пресипнал глас.

- Ти ли си, Дик?

- Да. Как си мислиш, че ще пропуснеш толкова важно заседание на борда, по дяволите?

- Съжалявам, Дик, но съм болен от грип и докторът ми препоръча няколко дни почивка.

- Не ми пука какво ти е препоръчал докторът - отвърна Армстронг. - Искам да присъстваш на заседанието. Ще ми трябва подкрепата ти.

- Ами, щом смяташ, че се налага...

- Налага се - каза Дик. - Така че побързай.

Той седна зад бюрото си и си погледна часовника. До заседанието оставаха само десетина минути. Но нито един от директорите не се бе отбил да го поздрави или за да се увери, че има подкрепата му за някакво предложение. Сигурно просто не знаеха, че се е върнал.

Памела нервно влезе в кабинета и му подаде дебела папка с доклади върху дневния ред на заседанието. Както знаеше от предната вечер, първа точка гласеше „Пенсионният фонд“. Но в папката нямаше никаква информация по въпроса - първите обяснителни бележки се отнасяха за втора точка: спадането на тиража на „Ситизън“, след като „Глоуб“ беше намалил единичната си цена на десет пенса.

Армстронг продължи да чете, докато секретарката не влезе, за да му съобщи, че е десет без две минути. Той стана, взе папката и уверено излезе в коридора. Докато вървеше към заседателната зала, служителите, с които се разминаваше, го поздравяваха. Дик топло се усмихваше, макар че не винаги си спомняше имената им.

Когато наближи отворената врата на залата, чу разговорите на другите директори. Ала в момента, в който влезе, се възцари зловеща тишина.

Когато самолетът започна да се спуска към летище „Кенеди“, стюардесата го събуди.

- Някоя си госпожа Бересфорд се обажда от Кливланд. Твърди, че ще приемете разговора.

- Току-що излизам от срещата с Пиърсън - каза Елизабет Бересфорд. - Продължи цял час, но когато го оставих, все още не беше взел решение.

- Още не е взел решение ли?

- Не. Първо трябвало да се консултира с финансовата комисия на банката.

- Но след като всички други банки се съгласиха, Пиърсън определено не може...

- Може, разбира се. Спомнете си, че той е президент на малка банка в Охайо. Не е заинтересован от онова, с което са се съгласили други банки. И след лошата информация за вас във вестниците от последните няколко седмици в момента се интересува от едно-единствено нещо.

- И какво е то?

- Да се подсигури.

- Но нима не разбира, че ако не приеме плана, ще се откажат и всички останали банки?

- Да, разбира го, но когато му го заявих, само сви рамене и отвърна: „В такъв случай просто ще трябва да рискувам заедно с всички“.

Таунсенд понечи да изругае.

- Но все пак ми обеща нещо - прибави Елизабет.

- Какво?

- Че ще се обади веднага щом комисията вземе решение.

- Адски великодушно. И какво да направя, ако не се окаже благоприятно?

- Да дадете изявление за пресата, както се договорихме - каза тя.

На Таунсенд му се пригади.

След двайсет минути той тичешком излезе от терминала, качи се на очакващата го лимузина и набра номера на манхатънския си апартамент. Кейт сигурно стоеше до телефона, защото отговори незабавно.

- Някакви новини от Кливланд? - бе първият й въпрос.

- Да. Елизабет се срещнала с Пиърсън, но той още не бил взел решение - отвърна Таунсенд, докато автомобилът се вливаше в оживения трафик по Куинс Булевард.

- Какви са шансовете да продължи срока на заема?

- Вчера зададох на Елизабет същия въпрос и според нея са петдесет процента.

- Иска ми се Пиърсън най-после да сложи край на това мъчение.

- Още малко.

- Е, веднага щом научиш нещо, непременно ми позвъни.

- Разбира се, че първо ще се обадя на теб - отвърна той и затвори.

Докато пресичаха Куинсбъро Бридж, Таунсенд се обади на Том Спенсър. Адвокатът също не знаеше нищо.

- Госпожа Бересфорд първо ще съобщи на теб естествено - каза той.

- Веднага щом науча решението на Пиърсън, трябва да се срещнем, за да обсъдим следващите си действия.

- Разбира се - отвърна Том. - Щом ми се обадиш, веднага идвам.

Шофьорът зави по Мадисън Авеню и се престрои в дясното платно преди да спре пред сградата на „Глобал Интернешънъл“. Той се изненада, когато господин Таунсенд се наведе напред и за пръв път от двайсет години му благодари. Но окончателно се шокира, когато отвори вратата и шефът му каза:

- Довиждане.

Председателят на „Глобал Интернешънъл“ бързо закрачи по тротоара и влезе в сградата. Запъти се право към асансьорите и се качи на първия, чиито врати се отвориха. Макар че във фоайето имаше много служители на компанията, нито един не се опита да го последва, освен пиколото, който пъхна специален ключ в ключалката до най-горния бутон. Вратите се затвориха и асансьорът започна да се издига към четирийсет и седмия етаж.

Когато стигнаха, Таунсенд излезе в застлания с дебел килим коридор. Момичето на рецепцията вдигна поглед и му се усмихна. Тъкмо се канеше да каже „Добро утро, господин Таунсенд“, когато забеляза навъсеното му лице и се отказа.

Кийт не забави крачка, докато влизаше през стъклените врати на кабинета си.

- Някакви съобщения? - попита той, докато минаваше покрай бюрото на секретарката.