Четвъртата власт

34. СЪН

12 юни 1987

Маги трета: Торите бият със сто и десет места

Когато Армстронг напусна зала „Линкълн“, за да не бъде подложен на унижението да слуша благодарствената реч на Таунсенд, малцина от журналистите си направиха труда да го последват. Но това не се отнасяше за двама мъже, които бяха пристигнали чак от Чикаго. Инструкциите на техния клиент не можеха да са по-ясни: „Направете предложение на онзи, който се провали, да стане председател на „Трибюн“.

Армстронг прати един от скъпите си адвокати да потърси лимузината му и застана сам на тротоара. Управителя на „Плаза“ го нямаше никакъв.

- Къде е скапаната ми кола? - извика Дик, вперил поглед в едно бяло Б.МВ, паркирано от отсрещната страна на улицата.

- Би трябвало да се появи съвсем скоро - отвърна току-що настигналият го Ръсел.

- Как е успял да уреди гласуването? - попита Армстронг.

- Сигурно през последните двайсет и четири часа е създал голям брой акционери, които няма да се появят в регистъра поне още две седмици.

- Тогава защо са ги допуснали на събранието?

- Защото единственото изискване е да представят доказателство за минималния брой необходими акции и документ за самоличност. Двеста души с по сто акции. Може да са ги купили от всеки брокер на Уолстрийт или пък тази сутрин Таунсенд да им е прехвърлил двайсет хиляди от своите.

- Това законно ли е?

- Да речем, че не противоречи на буквата на закона - отвърна Ръсел. - Бихме могли да го оспорим в съда. Това ще отнеме няколко години и няма как да се определи какъв ще е изходът. Но моят съвет е да продадеш акциите си и да се задоволиш с прилична печалба.

- Точно такъв съвет очаквах от теб - каза Армстронг. - И нямам намерение да го последвам. Ще поискам три места в борда и ще измъчвам този проклетник до края на дните му!

Двама високи, елегантно облечени мъже с дълги черни палта стояха на няколко метра от тях. Дик реши, че са от адвокатите на Кричли, и попита:

- И колко ми струват тези двамата?

Ръсел ги погледна и каза:

- Никога не съм ги виждал.

Тези думи сякаш подействаха като подаден знак, защото единият от непознатите се приближи и каза:

- Господин Армстронг?

Дик тъкмо се канеше да отговори, когато Кричли пристъпи напред.

- Аз съм Ръсел Кричли, нюйоркският адвокат на господин Армстронг. Какво обичате?

По-високият от двамата се усмихна.

- Добър ден, господин Кричли. Аз съм Ърл Уидърс от „Спендър, Диксън и Уидърс“ от Чикаго. Струва ми се, че вече сме имали удоволствието да работим с вашата фирма.

- При това често - усмихна се Ръсел.

- Побързай - каза му Армстронг.

По-ниският от мъжете леко кимна.

- Нашата фирма има честта да представлява „Чикаго Нюз Груп“ и с моя колега бихме желали да обсъдим с вашия клиент едно делово предложение.

- Защо утре сутрин не се свържете с мен в кантората? - каза Ръсел. Лимузината спря до тях.

- Какво делово предложение? - попита Армстронг, докато шофьорът изскачаше навън, за да му отвори задната врата.

- Упълномощени сме да ви предложим възможност да купите „Ню Йорк Трибюн“.

- Както казах... - отново почна Кричли.

- След петнайсет минути ви очаквам в апартамента си в Тръмп Тауър - прекъсна го Армстронг и се качи в автомобила. Уидърс кимна. Ръсел побърза да заобиколи от другата страна, настани се до клиента си, затвори вратата и натисна бутона за вдигане на междинното стъкло.

- Дик, при никакви обстоятелства не препоръчвам... -започна адвокатът.

- Защо? - попита Армстронг.

- Съвсем просто е - отвърна Кричли. - Всеки знае, че „Трибюн“ дължи двеста милиона долара и губи по един милион седмично. Да не споменавам, че участва в ужасен спор с профсъюзите. Гарантирам ти, че никой не е в състояние да спаси този вестник.

- Таунсенд успя да го направи с „Глоуб“ - възрази Дик. - И както ти е известно, за моя сметка.

- Положението беше съвсем различно - почти отчаяно рече Ръсел.

- И се обзалагам, че пак ще го постигне със „Стар“.

- Сега има много по-добро начало. Тъкмо затова ти препоръчах да увеличиш офертата.

- И не успя - каза Армстронг. - Затова смятам, че имаме всички основания поне да ги изслушаме.

Лимузината спря пред Тръмп Тауър. Двамата адвокати от Чикаго вече ги очакваха.

- Как са ни изпреварили? - попита Дик, докато слизаше на тротоара.

- Сигурно са дошли пеш - отвърна Ръсел.

- Последвайте ме - каза им Армстронг и се запъти към асансьорите. Никой не проговори, докато не стигнаха в апартамента. Дик не им предложи да си съблекат палтата, да седнат или да изпият по чаша кафе, а каза направо: - Моят адвокат ми съобщи, че вашият вестник бил пред банкрут и че няма смисъл дори да приказвам с вас.

- Съветът на господин Кричли наистина може да се окаже верен. Въпреки това „Трибюн“ си остава единственият конкурент на „Ню Йорк Стар“ - отвърна Уидърс. - И независимо от всички сегашни проблеми той има много по-голям тираж от „Стар“.

- Само когато го отпечатват - отбеляза Ръсел.

Уидърс кимна, но не отговори, очевидно с надеждата, че ще преминат на друг въпрос.

- Истина ли е, че вестникът дължи двеста милиона долара? - попита Армстронг.

- По-точно двеста и седем - каза адвокатът.

- И губи по един милион седмично?

- Около милион и триста хиляди.

- И профсъюзите са ви хванали за топките.

- Тъкмо затова моите клиенти решиха да се обърнат към вас, тъй като нямаме голям опит с профсъюзите.

Ръсел се надяваше клиентът му да е разбрал, че Уидърс с готовност би заменил името Армстронг с Таунсенд, ако половин час по-рано резултатът от гласуването е бил друг. Той внимателно наблюдаваше Дик и започваше да се опасява, че двамата от Чикаго постепенно са започнали да го убеждават.

- Защо смятате, че аз ще успея, след като вие сте се провалили? - попита Армстронг.

- Виждате ли, отношенията на моя клиент с профсъюзите са станали неприемливи и фактът, че редакцията на „Трибюн“ е в Чикаго, не помага за решаването на проблема. Необходим е човек, който е готов да се изправи срещу профсъюзите така, както толкова успешно направи във Великобритания господин Таунсенд.

Кричли зачака реакцията на Армстронг. Не можеше да повярва, че клиентът му ще се заблуди от толкова елементарна примамка. Просто трябваше да хване тези двамата за яките и да ги изхвърли.

- А ако не го купя, какво ще правите? - попита Дик.

Ръсел стисна главата си с ръце и дълбоко въздъхна.

- Няма да имаме друг избор освен да спрем вестника и да оставим Таунсенд да стане монополист в този град.

Армстронг не отговори. Просто продължаваше да гледа двамата непознати.

- Колко искате за вестника?

- Очакваме оферти - отвърна Уидърс.

- Естествено - рече Дик.

Кричли се молеше да им направи предложение, което те да отхвърлят.

- Добре - като избягваше погледа на адвоката си, каза Армстронг. - Ето офертата ми. Купувам вестника за двайсет и пет цента, сегашната цена за един брой. - И високо се засмя. Чикагските адвокати за пръв път се усмихнаха, а Ръсел стисна главата си още по-силно.

- Но ще поемете дълга от двеста и седем милиона долара. И докато подпишем договора, всички ежедневни разходи остават ваше задължение. - Дик се обърна към Кричли. - Предложи на нашите приятели нещо за пиене, докато обмислят предложението ми.

Армстронг се чудеше колко ли ще се пазарят. Ала нямаше откъде да знае, че господин Уидърс е бил инструктиран да продаде вестника за един долар. Адвокатът щеше да съобщи на клиентите си, че са изгубили седемдесет и пет цента от сделката.

- Ще се върнем в Чикаго и ще предадем офертата ви -бяха единствените думи на Уидърс.

После двамата си тръгнаха, а Ръсел прекара остатъка от следобеда в опити да убеди клиента си, че ще е грешка да купи „Трибюн“ при каквито и да било условия.

Когато няколко минути след шест Кричли напусна Тръмп Тауър, се бяха уговорили, ако Уидърс се обади и заяви, че приема предложението, Армстронг да отговори, че вече не се интересува от вестника.

Когато на следващата сутрин Уидърс се обади, за да съобщи, че клиентите му са съгласни с офертата, Армстронг отвърна, че се колебае.

- Защо първо не посетите сградата? - попита адвокатът.

Дик реши, че това няма да навреди и дори ще му даде оправдание да се откаже. Ръсел предложи да го придружи и после да телефонира в Чикаго, за да обясни, че клиентът му не желае повече да се ангажира със сделката.

Следобед двамата пристигнаха пред сградата на „Ню Йорк Трибюн“. Армстронг застана на тротоара и вдигна очи към построения в характерния стил на 20-те години небостъргач. Влюби се в него от пръв поглед. А когато влезе във фоайето и видя петметровия глобус с отбелязани разстояния между най-големите градове на света, включително Лондон, Москва и Ерусалим, направи предложение. Когато стотиците събрали се да го посрещнат служители заръкопляскаха, бракът беше консумиран. Колкото и да се опитваше да го разубеди, кумът не можеше да прекъсне брачната церемония.

След месец и половина Армстронг купи „Ню Йорк Трибюн“. Водещото заглавие на първа страница на вестника същия следобед съобщаваше на нюйоркчани:

Таунсенд тъкмо се канеше да влезе под душа, когато чу по телевизионните новини за офертата на /Армстронг да купи „Трибюн“ за двайсет и пет цента. Той спря и погледна екрана: конкурентът му седеше отпуснат на стола си, с червена бейзболна шапка с надпис „Н.Й. Трибюн“.

- Възнамерявам да запазя тиража на най-великия нюйоркски вестник - тъкмо казваше Армстронг на Барбара Уолтърс, - каквото и да ми струва това.

- „Стар“ вече те е изпреварил - каза Таунсенд, сякаш противникът му беше в стаята.

- И да предложа работа на най-добрите американски журналисти.

- Те вече работят в „Стар“.

- И ако имам късмет, да осъществя малка печалба -със смях прибави Армстронг.

- Трябва ти много късмет - каза Кийт. - А сега го питай как възнамерява да се справи с профсъюзите - озъби се той на Барбара Уолтърс.

- Но през последните три десетилетия „Трибюн“ има сериозен проблем с излишната работна ръка, нали?

Таунсенд се отказа от душа и зачака отговора.

- В миналото може и да е било така, Барбара - отвърна Армстронг. - Но аз ясно заявих на профсъюзите, че ако не приемат предложените от мен съкращения, няма да имам друг избор освен просто да закрия вестника.

- Колко време ще им дадеш? - попита Кийт.

- И колко време ще продължавате да губите над един милион седмично преди да изпълните заплахата си?

Таунсенд не откъсваше поглед от екрана.

- Не бих могъл да изложа позицията си на профсъюзните лидери по-категорично - твърдо отвърна Армстронг. - Най-много шест седмици.

- Е, желая ви успех, господин Армстронг - каза Барбара Уолтърс. - С нетърпение очаквам отново да ви интервюирам след шест седмици.

- С удоволствие приемам поканата, Барбара - каза Армстронг и докосна козирката на бейзболната си шапка. Таунсенд изключи телевизора, съблече си халата и се запъти към душа.

От този момент нямаше нужда някой да му казва какво е замислил съперникът му. Само за двайсет и пет цента на ден той получаваше цялата необходима му информация от „Трибюн“. Уди Алън се пошегува, че насред Куинс трябвало да падне самолет, за да свали Армстронг от първа страница на вестника - при това трябвало да е „Конкорд“.

Кийт също имаше проблеми с профсъюзите. Когато „Стар“ обяви стачка, „Трибюн“ почти удвои тиража си. Армстронг започна да се появява по всеки телевизионен канал, който го поканеше, и съобщаваше на нюйоркчани, че „ако човек знае как да преговаря с профсъюзите, стачките стават излишни“. Профсъюзните лидери скоро усетиха, че на него му е приятно да се перчи на първа страница и на малкия екран и че не би желал да закрие „Трибюн“ и да признае провала си.

Когато Таунсенд най-после се споразумя със стачниците, „Стар“ не беше излизал повече от два месеца и бе изгубил няколко милиона долара. Трябваше му много време, за да достигне стария си тираж. Продажбите на „Трибюн“ обаче не се увеличаваха от поредицата водещи заглавия, информиращи нюйоркчани, че „Дик играе за Янките“ или „Дик вкарва кош за Ню Йорк Никс“. Ала всичко това бледнееше в сравнение с деня, в който се върнаха войските от Залива и градът организира в чест на героите парад на Пето авеню. На първа страница на „Трибюн“ имаше снимка на Армстронг, изправен на трибуната между генерал Шварцкопф и кмета Дикинс. В статията, която подробно отразяваше събитието, името на капитан Армстронг, кавалер на кръст за храброст, се споменаваше безброй пъти.

Времето течеше и колкото и да търсеше из колоните на „Трибюн“, Таунсенд не забелязваше информация конкурентът му да се е споразумял с профсъюзите. И когато след шест седмици Барбара Уолтърс отново покани Армстронг в предаването си, прессекретарят му каза, че той трябвало да замине за Лондон, за да присъства на заседанието на директорския борд на компанията си.

Поне това бе вярно - но само защото Питър Уейкъм се бе обадил, за да го предупреди, че сър Пол бил бесен и постоянно питал докога Дик възнамерява да издава „Ню Йорк Трибюн“, след като вестникът продължава да губи над един милион долара седмично.

- Да не е забравил кой му позволи да остане председател? - възкликна Армстронг.

- Напълно съм съгласен с теб - отвърна Питър. - Но реших, че трябва да го знаеш.

- В такъв случай просто ще се върна и ще обясня на сър Пол някои основни положения.

Лимузината спря пред окръжния съд в Манхатън малко преди десет и половина. Придружен от адвоката си, Таунсенд слезе от колата и бързо се изкачи по стълбището.

Предния ден Том Спенсър беше ходил в съда, за да уреди всички формалности, така че знаеше точно къде трябва да иде клиентът му. Когато влязоха в залата, двамата седнаха на една от препълнените пейки в дъното и търпеливо зачакаха. Помещението бе претъпкано с хора, които приказваха на различни езици. Таунсенд и адвокатът му седяха между двама кубинци и Кийт се чудеше дали е взел правилно решение. Том постоянно му повтаряше, че ако иска да разшири империята си, просто няма друг избор, ала той знаеше, че сънародниците му, както и британците, ще осъдят постъпката му. Но не можеше да им каже, че нищо не е в състояние да го принуди да се чувства нещо друго освен австралиец.

След двайсет минути в залата влезе съдия в дълга черна тога и всички се изправиха. Когато съдията зае мястото си, към него се приближи служител от имиграционните власти.

- Ваша светлост, моля за разрешение да ви представя сто седемдесет и двама емигранти, които кандидатстват за американско гражданство.

- Изпълнили ли са съответната процедура, която изисква законът? - тържествено попита съдията.

- Да, ваша светлост - потвърди съдебният пристав.

- В такъв случай можете да продължите с клетвата за вярност.

Таунсенд и още 171 бъдещи американци в хор зарецитираха думите, които Кийт за пръв път беше прочел в лимузината по пътя за съда.

- Заклевам се, че завинаги се отказвам от вярност към всеки чужд владетел или държава, на които съм бил поданик или гражданин, че ще пазя и защитавам конституцията и законите на Съединените американски щати от всичките им врагове, чужди или местни, че ще им бъда верен, че ще нося оръжие в защита на Съединените щати, когато го изисква законът, че ще изпълнявам тилова служба във въоръжените сили на Съединените щати, когато го изисква законът, че ще изпълнявам цивилни задачи, когато го изисква законът, и че поемам това задължение свободно и без никакви предубеждения: да ми помага Бог.

Съдията се усмихна към радостните лица и каза:

- Приятно ми е пръв да ви поздравя като пълноправни граждани на Съединените щати.

В единайсет часа сър Пол Мейтланд тихо се прокашля и предложи да открият заседанието.

- Бих желал в самото начало да приветствам нашия генерален директор, който току-що се завръща от Ню Йорк - каза той. - Но трябва да призная, че съм малко обезпокоен от някои съобщения, които се получават от Америка.

Около масата се разнесе шепот.

- Когато поиска нашето одобрение да купиш „Ню Йорк Трибюн“ за двайсет и пет цента, бордът те подкрепи, Дик - продължи сър Пол. - Но сега смятаме, че би трябвало да ни осведомиш още колко време възнамеряваш да губиш около милион и половина долара седмично. Защото в момента - той погледна листа с цифри пред себе си - печалбите ни в Лондон едва покриват загубите ти в Ню Йорк. След няколко седмици ще се изправим пред акционерите си на годишното събрание и ако това положение се запази, не съм убеден, че те ще одобрят действията ти. Както всички знаете, миналия месец цената на акциите ни падна от три лири и десет на две и седемдесет. - Той млъкна и кимна на Армстронг - в знак, че е готов да изслуша обяснението му.

Дик бавно огледа присъстващите. Почти всички дължаха постовете си на неговото покровителство.

- Мога да информирам борда, господин председателю -започна той, - че преговорите ми с нюйоркските профсъюзи, които, трябва да призная, ми отнеха много време и усилия, най-после са в заключителната си фаза. - Армстронг замълча за миг. Един-двама от директорите се усмихнаха.

- Седемстотин и двайсет членове на печатарския профсъюз вече се съгласиха да се пенсионират преждевременно или да приемат обезщетение за уволнение. Веднага щом се върна в Ню Йорк, ще дам официално изявление.

- Но според „Уолстрийт Джърнъл“ - каза сър Пол, - трябва да съкратим между хиляда и петстотин и две хиляди души.

- Какво знаят журналистите, след като не стават от бюрата си? - отвърна Армстронг. - Убеден съм, че до следващото заседание на борда вече ще съм приключил преговорите.

- И след колко седмици смяташ, че ще видим резутатите от тези преговори?

Дик се поколеба.

- След шест. Най-много след осем, господин председателю. Но естествено, ще направя всичко по силите си, за да ускоря нещата.

- Колко ще струва всичко това на компанията? - попита сър Пол, като сведе очи към листа на масата. Армстронг видя, че отмята списък от въпроси.

- Не разполагам с точните данни, господин председателю.

- Засега ще се задоволя - сър Пол вдигна поглед от бележките си - с приблизителната сума.

- Двеста, най-много двеста и трийсет милиона - отвърна Армстронг, макар нюйоркските му счетоводители да го бяха предупредили, че сумата може да достигне триста милиона. Никой около масата не се обади, въпреки че един-двама си записаха тези цифри.

- Може да е убягнало от вниманието ви, господин председателю - прибави Дик, - че сградата на „Ню Йорк Трибюн“ се оценява най-малко на сто и петдесет милиона долара.

- Стига в нея да се издава вестник - каза сър Пол и започна да разлиства гланцираните страници на документ, пратен му от чикагска юридическа кантора на име „Спендър, Диксън и Уидърс“. - Но в случай, че вестникът бъде спрян, разполагам със сигурна информация, че струва не повече от петдесет милиона.

- Както съвсем скоро ще стане ясно на всички - възрази Армстронг, - вестникът няма да бъде спрян.

- Надявам се да се окажеш прав - тихо отвърна сър Пол.

Бордът се зае с обсъждането на други въпроси. Дик се зачуди защо в собствената му страна към него се отнасят толкова лошо, докато в Щатите го приветстват като герой. Вниманието му отново се насочи към заседанието, когато чу секретаря на компанията Ерик Чапмън да казва:

- ... и дори разполагаме с излишни средства, господин председателю.

- Така и трябва - рече сър Пол. - Бихте ли ни информирали конкретно, господин Чапмън?

Секретарят се наведе, извади дебела, подвързана с кожа счетоводна книга и бавно прелисти страниците.

- Както е известно на членовете на борда - започна той, - пенсионният фонд се финансира от смесени източници. Служителите внасят по четири процента от заплатата си, също толкова дава компанията. В момента плащаме на пенсионираните си служители приблизително трийсет и четири милиона лири, а получаваме петдесет и един милиона. Отчасти благодарение на успешното инвестиране, извършено от нашите банкери, балансът възлиза на малко повече от шестстотин трийсет и един милиона лири, докато законното ни задължение към бившите ни служители е около четиристотин милиона.

- Великолепно - доволно възкликна сър Пол. Армстронг продължи внимателно да слуша.

- Но трябва да информирам борда - каза Чапмън, - че според застрахователните статистици, макар на хартия да изглежда голяма, с ежегодното увеличаване на продължителността на живота тази сума не е повече от необходимото.

- Ясно - отвърна председателят. - Има ли други въпроси?

Никой не отговори и директорите започнаха да прибират писалките си, да затварят папките си и да отварят куфарчетата си.

- Добре - каза сър Пол. - В такъв случай обявявам заседанието за закрито и всички можем да се оттеглим на обяд.

В момента, в който напуснаха залата и влязоха в трапезарията, Армстронг се настани на главното място и нападна ордьовъра още преди другите да са успели да седнат. Той махна с ръка на Ерик Чапмън и му даде знак да заеме стола от дясната му страна, докато Питър Уейкъм седна отляво. Сър Пол си намери свободен стол към средата на масата.

Армстронг остави секретаря да приказва за голф, състоянието на държавата и икономиката, обаче не прояви особено голям интерес към възгледите му за Ник Фалдо, Нийл Кинок и Алан Уолтърс. Ала когато Чапмън заговори за най-голямата си страст, пенсионния фонд, Дик внимателно изслуша всяка негова дума.

- Честно казано, Дик, за това трябва да благодарим на теб - призна секретарят. - Ти пръв забеляза каква златна мина ни се предлага. Не че всъщност е наша, разбира се. Но излишъците винаги правят добро впечатление в баланса, да не споменавам за ревизорските отчети, които трябва да се представят на годишното събрание на акционерите.

Докато поливаше петте парчета печено в чинията си, Армстронг се обърна към Питър, който продължаваше да се отнася към него със същата кучешка преданост, датираща още от службата им в Берлин.

- Защо не дойдеш за няколко дни в Ню Йорк, Питър? -предложи му той, докато сервитьорката трупаше картофи във втората му чиния. - Така ще видиш с какви проблеми с профсъюзите се сблъсквам - и което е по-важно, какво съм постигнал. И ако поради някаква причина не успея да се върна навреме за следващото заседание, ще можеш да информираш борда от мое име.

- Щом искаш - отвърна Уейкъм. Радваше се на възможността да посети Ню Йорк, но в същото време се надяваше да не му се налага да дава обяснения пред борда.

- Вземи самолета в понеделник - каза Армстронг. - Следобед ще имам среща с Шон 0 Райли, един от най-важните профсъюзни лидери. Бих искал да видиш как ще се справя с него.

След обяда Дик се върна в офиса си и завари на бюрото си планина от писма. Дори не направи опит да ги прегледа, а вдигна слушалката и помоли да го свържат със счетоводния отдел. Когато му отговориха, Армстронг попита:

- Фред, можеш ли да ми издадеш чекова книжка? Ще остана в Англия само няколко часа и...

- Не е Фред, господине. - Аз съм Марк Тенби.

- Тогава ме свържете с Фред, моля.

- Фред се пенсионира преди три месеца, господине - отвърна главният счетоводител. - Сър Пол ме назначи на негово място.

Армстронг се канеше да попита: „С какво право?“, но се отказа.

- Чудесно - каза той. - Тогава незабавно ми пратете чекова книжка. След два часа заминавам за Щатите.

- Разбира се, господин Армстронг. Лична или служебна?

- На сметката на пенсионния фонд - безизразно отвърна Дик. - Докато съм в Америка, ще направя някои инвестиции от страна на компанията.

Последва по-продължително мълчание, отколкото очакваше.

- Да, господине - накрая каза главният счетоводител.

- Както знаете, за осребряване на чековете ще ви е нужен подписът на още един член на директорския борд. Освен това трябва да ви напомня, че инвестирането на средства на пенсионния фонд в компания, в която вече сме главни акционери; противоречи на фирмената политика.

- Нямам нужда от лекция по фирмена политика, млади човече - извика Армстронг и затръшна слушалката. - Гаден наглец - изръмжа на празната стая той. - От кого си въобразява, че получава заплата?

Щом му пратиха чековата книжка, Дик окончателно престана да се преструва, че преглежда пощата си, и излезе от кабинета си, без дори да се сбогува с Памела. Взе асансьора до покрива и нареди на пилота на хеликоптера си да го откара на „Хийтроу“. Докато бяха във въздуха, гледаше надолу към Лондон без онази страст, която вече изпитваше към Ню Йорк.

След двайсет минути вече беше на летището и бързо закрачи към ВИП-залата. Докато чакаше, един-двама американци дойдоха да се ръкуват с него и да му благодарят за всичко, което правел за гражданите на Ню Йорк. Той се усмихваше и се чудеше какво ли би се случило, ако корабът, с който преди толкова много години беше избягал, бе спрял на Елис Айланд[32] вместо в Ливърпул. Може би вече щеше да е в Белия дом.

Обявиха полета му и той зае мястото си в предната част на самолета. След като му поднесоха оскъдна порция храна, Дик задряма за два часа. Колкото повече се приближаваха към Източното крайбрежие на Съединените щати, толкова по-уверен ставаше, че ще успее. След година „Трибюн“ не само щеше да продава повече броеве от „Стар“, но и щеше да носи печалби, които нямаше да е в състояние да отрече дори сър Пол Мейтланд. А като се имаше предвид перспективата лейбъристите скоро да дойдат на власт, не можеше да се каже още какво ще постигне. Той надраска на гърба на менюто „сър Ричард Армстронг“, после го зачеркна и написа отдолу „Негово благородие лорд Армстронг Хедли“.

Когато кацнаха на летище „Кенеди“, Дик отново се чувстваше младеж и нямаше търпение да отиде в офиса си. Докато минаваше през митницата, пътниците го сочеха и той чуваше благоговейния им шепот: „Виж, това е Дик Армстронг“. Някои дори му махаха. Той се преструваше, че не ги забелязва, ала усмивката не слизаше от лицето, му. Лимузината му го очакваше пред ВИП изхода и бързо го понесе към Манхатън. Дик запревключва телевизионните канали и внезапно вниманието му бе привлечено от познато лице.

- Дойде време да се пенсионирам и да се съсредоточа върху фондацията си - каза Хенри Синклер, председател на „Мулти Медия“, най-голямата издателска империя на света. Армстронг го слушаше и се чудеше на каква цена ще се съгласи да я продаде.

Лимузината спря пред сградата на „Трибюн“, той слезе и се запъти към асансьора. Хората във фоайето заръкопляскаха. Дик небрежно им се усмихна, сякаш така го посрещаха навсякъде, където отидеше. Един от профсъюзните лидери, който в момента бе там, се зачуди дали собственикът на вестника някога ще научи, че членовете на неговия профсъюз са били инструктирани да го аплодират винаги щом се появи. „Отнасяйте се с него като с президент и той ще започне да вярва, че е такъв - бе казал на събранието Шон 0 Райли. - И продължавайте да му ръкопляскате, докато парите текат.“

Ръкоплясканията избухваха на всеки етаж, на който се отваряха вратите на асансьора. Когато стигна на двайсет и първия, Армстронг видя, че секретарката му го очаква в коридора.

- Добре дошъл у дома, господине - поздрави го тя.

- Имаш право - отвърна Дик. - Това е моят дом. Иска ми се да бях роден в Америка. Тогава вече щях да съм президент.

- Господин Кричли пристигна няколко минути преди вас, господине, и ви чака в кабинета ви - съобщи секретарката, докато вървяха по коридора.

- Добре - отвърна Армстронг и влезе в най-голямата стая в сградата. - Радвам се да те видя, Ръсел. Е, реши ли проблема с профсъюзите?

- Боя се, че не, Дик - каза адвокатът. - Всъщност имам лоша новина. Ще се наложи да започнем отначало.

- Какво искаш да кажеш?

- Докато те нямаше, профсъюзите отхвърлиха предложеното от теб обезщетение от двеста и трийсет милиона долара и поискаха триста и седемдесет.

Армстронг се стовари на стола си.

- Няма ме само няколко дни и ти оставяш всичко да отиде по дяволите! - изкрещя той и погледна към вратата. Секретарката влезе и остави на бюрото пред него първото издание на „Трибюн“. Дик прочете водещото заглавие:

ПОСЛЕДНО ИЗДАНИЕ

Два пъти пода или излизаш