Четвъртата власт

29. СИТИЗЪН

21 август 1978

Малко хора са останали в новия „Глоуб“

На излизане от митницата Таунсенд завари Сам да го чака пред терминала, за да го откара до Сидни. По време на двайсет и пет минутното пътуване шофьорът го осведоми за положението в Австралия, като недвусмислено заяви мнението си за премиера Малкълм Фрейзър - изгубил връзка с действителността - и за сградата на операта - пари на вятъра. Но му съобщи и нещо съвсем ново.

- Откъде го научи, Сам?

- От шофьора на председателя на борда.

- А ти какво му каза в замяна?

- Само това, че се връщате от Лондон на кратка визита - отвърна Сам, докато спираха пред сградата на „Глобал Корпорейшън“ на Пит Стрийт.

Таунсенд влезе през въртящата се врата, пресече фоайето и се качи с асансьора на последния етаж. Поиска да се срещне с главния редактор още преди Хедър да е успяла да го поздрави.

Докато чакаше, Кийт крачеше из кабинета си и от време на време спираше, за да се възхити на сградата на операта, която, също като Сам, бяха охулили всичките му вестници, освен „Континент“. Само на около осемстотин метра от нея се намираше мостът, който съвсем доскоро бе символ на града. В пристанището плаваха пъстри корабчета. Макар че населението му се беше удвоило, сега Сидни му се струваше ужасно малък в сравнение с времето, когато бе застанал начело на „Кроникъл“. Чувстваше се така, сякаш гледа град, построен от детски кубчета.

- Радвам се да те видя, Кийт - поздрави го Брус Кели. Таунсенд се завъртя, за да посрещне първия си главен редактор.

- И аз се радвам, че съм тук, Брус. Мина много време - отвърна той, докато се ръкуваха. Чудеше се дали е остарял също толкова, колкото оплешивяващия, затлъстял Кели.

- Как е Кейт?

- Не може да понася Лондон и изглежда, че прекарва повече време в Ню Йорк, но се надявам другата седмица да пристигне. Как е тук?

- От седмичните ни отчети знаеш, че миналата година тиражът малко се увеличи, рекламите също, а печалбите са на нормално равнище. Така че, предполагам, ми е време да се пенсионирам.

- Тъкмо затова се върнах да поговоря с теб - рече Кийт.

Лицето на Брус пребледня.

- Сериозно ли, шефе?

- Никога не съм бил по-сериозен - погледна приятеля си в очите Таунсенд. - Трябваш ми в Лондон.

- За какво? - попита Кели. - „Глоуб“ едва ли е вестник, който мога да редактирам. Прекалено е традиционен и типично английски.

- И точно затова тиражът му ежеседмично спада. Читателите му са толкова стари, че буквално измират един по един. Ако искам да се справя с Армстронг, ти трябва да си следващият главен редактор на „Глоуб“. Налага се да се промени целият вестник. На първо място да се превърне в таблоид.

Брус не можеше да повярва на ушите си.

- Но профсъюзите никога няма да се съгласят.

- Имам планове и за тях - каза Таунсенд.

„НАЙ-ПРОДАВАНИЯТ БРИТАНСКИ ЕЖЕДНЕВНИК“

Армстронг се гордееше с надписа под заглавието на „Ситизън“. Но макар че тиражът оставаше стабилен, той започваше да си мисли, че Алистър Макалвой, най-старият главен редактор на Флийт Стрийт, може би не е подходящ за дългосрочната му стратегия.

Дик нямаше представа защо Таунсенд е отлетял за Сидни. Не можеше да повярва, че съперникът му ще позволи продажбите да продължат да спадат, без дори да се опита да се бори. Ала докато „Ситизън“ имаше два пъти по-голям тираж от „Глоуб“, Армстронг не се колебаеше всяка сутрин да напомня на верните си читатели, че е собственик на най-продавания британски вестник. За предишната година „Армстронг Комюникейшънс“ бяха обявили печалба от седемнайсет милиона лири и всеки знаеше, че за следващата си оферта генералният директор отправя поглед на запад.

Хора, които си въобразяваха, че са отлично осведомени, хиляди пъти му бяха казвали, че Таунсенд купува акции от „Ню Йорк Стар“. Но те дори не подозираха, че той прави абсолютно същото. Неговият нюйоркски адвокат Ръсел Кричли го бе предупредил, че според правилата на Комисията по ценните книжа и валутата, щом стане собственик на повече от пет процента от акциите, трябва публично да заяви дали възнамерява да овладее контролния пакет.

В момента държеше малко над четири и половина процента от вестника и подозираше, че Таунсенд е в приблизително същото положение. Но засега и двамата само се дебнеха. Армстронг знаеше, че Таунсенд контролира повече градски и щатски вестници в. Америка, въпреки че Дик неотдавна беше купил „Милуоки Груп“ и нейните единайсет издания. Съперниците бяха наясно, че тъй като „Ню Йорк Таймс“ никога няма да бъде обявен за продан, основната цел в Ню Йорк е да сложат ръце върху таблоидния пазар.

Докато Таунсенд се намираше в Сидни и кроеше плановете си да изненада нищо неподозиращата британска публика с новия „Глоуб“, Армстронг отлетя за Манхатън, за да подготви настъплението си към „Ню Йорк Стар“.

- Но Брус Кели не знаеше нищо за това - каза Кийт, докато пътуваше от летище „Тъламарийн“ за Мелбърн.

- Не би трябвало и да се очаква - отвърна Сам. - Той не познава шофьора на председателя.

- Да не би да твърдиш, че един шофьор може да знае нещо, за което не е чувал никой друг в издателския свят?

- Не. Заместник-председателят също знае, защото двамата с председателя са обсъждали въпроса на задната седалка на колата.

- А шофьорът каза ли ти, че в десет часа тази сутрин има заседание на директорския борд?

- Да, шефе. Всъщност в момента той откарва председателя на заседанието.

- И че уговорената цена е дванайсет долара за акция?

- Така са се разбрали на задната седалка председателят и заместник-председателят - докато навлизаха в центъра на града, потвърди Сам.

Таунсенд не успя да измисли повече въпроси, с които да възвърне достойнството си.

- Искаш ли да се обзаложим? - попита той, когато завиха по Флиндърс Стрийт.

Сам внимателно обмисли предложението.

- Съгласен съм, шефе. - Шофьорът замълча за миг. -Сто долара, ако се окажа прав.

- А, не - възрази Кийт. - Месечната ти заплата, иначе веднага се връщаме на летището.

Сам мина на червен светофар и едва не се блъсна в трамвая.

- Уговорихме се - накрая каза той. - Но само ако същото се отнася и за Артър.

- Кой е този Артър, по дяволите?

- Шофьорът на председателя.

- Добре, съгласен съм. - Автомобилът спря пред редакцията на „Куриер“.

- Колко време да ви чакам?

- Толкова, колкото ще ти трябва, за да изгубиш месечната си заплата - отвърна Таунсенд и слезе от колата.

Погледна сградата, в която през двайсетте години баща му беше започнал кариерата си като репортер, в която самият той бе стажувал като ученик и която по-късно, без дори да му съобщи, майка му беше продала на конкурент. От мястото си видя някогашния кабинет на сър Греъм. Дали „Куриер“ наистина можеше да се продава, без някой от неговите професионални съветници да го знае? Преди да хване първия полет за Сидни бе проверил цената на акциите: 8.40 долара. Можеше ли да рискува само заради думите на шофьора си? Искаше му се Кейт да е с него, за да я попита за мнението й. Благодарение на нея „Любовницата на сенатора“ от Маргарет Шъруд две седмици остана в дъното на списъка на бестселърите и той получи обратно втория си милион. За огромна изненада и на двамата романът получи прилични оценки в издания, които не бяха негова собственост. Кийт беше избухнал в смях, когато госпожа Шъруд му писа, за да го попита дали се интересува от договор за три нови книги.

Таунсенд влезе в сградата и мина под часовника над входа към фоайето. За миг спря пред бронзовия бюст на баща си и си спомни, че като малък се бе протягал на пръсти и се бе опитвал да докосне косата му. Това само го направи още по-нервен.

Той пресече фоайето и се присъедини към група хора, които влизаха в асансьора. Когато видяха кой е, всички замълчаха. Кийт натисна бутона и вратите се затвориха. Не бе идвал тук повече от трийсет години, но знаеше къде е заседателната зала - на няколко метра от бащиния му кабинет.

Асансьорът спря на етажите на тиражния, рекламния и после на редакторския отдел, докато накрая Таунсенд не остана сам. Той предпазливо излезе в коридора и се огледа. Нямаше никого. Обърна се надясно и тръгна към залата, като на минаване покрай някогашния офис на сър Греъм забави крачка.

Спря пред вратата на заседателната зала. Тъкмо се канеше да се върне, да излезе от сградата и да каже на Сам какво мисли за него и приятелчето му Артър, когато си спомни условията на баса. Ако не беше такъв кутсузлия в залаганията, може би изобщо нямаше да почука и да влезе, без да изчака отговор.

Шестнайсет глави се завъртяха към него. Всички мълчаха, все едно го бяха очаквали.

- Господин председател - започна Таунсенд, - готов съм да предложа по дванайсет долара за акция за дела ви от „Куриер“. Тъй като довечера заминавам за Лондон, или ще сключим сделката сега, или просто няма да я сключим.

Сам седеше в колата и чакаше шефа си. На третия час позвъни на Артър, за да му каже да вложи следващата си месечна заплата в акции на „Мелбърн Куриер“ и да побърза преди директорският борд да е направил официално изявление.

Когато на другата сутрин кацна в Лондон, Таунсенд съобщи, че Брус Кели ще стане главен редактор на „Глоуб“ и ще превърне вестника в таблоид. Само неколцина вътрешни хора оцениха значението на думите му. През следващите дни в няколко национални ежедневника се появиха биографии на Брус. Във всички се казваше, че в продължение на двайсет и пет години е бил редактор на „Сидни Кроникъл“, разведен, с две големи деца, и макар да се смятало, че Кийт Таунсенд няма приятели, двамата били изключително близки. „Ситизън“ иззлорадства, когато Кели не получи разрешително за работа, и заяви, че редактирането на „Глоуб“ не можело да се смята за труд. Но като цяло почти нямаше информация за новия австралийски емигрант. Под заглавието „Почивай в мир“ „Ситизън“ информира читателите си, че Кели бил обикновен гробар, доведен в страната да погребе нещо, което всички останали отдавна смятали за мъртво. Срещу всеки продаден брой на „Глоуб“ „Ситизън“ продавал по три. Точното число бе 2.3, ала Таунсенд започваше да свиква със статистическите преувеличения на Армстронг. Той нареди да поставят първата страница в рамка и я закачи на стената в новия кабинет на Брус.

Щом пристигна в Лондон, още преди да си е намерил жилище, Кели започна да примамва журналисти от таблоидите. Повечето, изглежда, не бяха обезпокоени от предупрежденията на „Ситизън“, че „Глоуб“ продължавал да потъва и че ако Таунсенд не успеел да се споразумее с профсъюзите, дори можело да не оцелее. Първата среща на Брус беше с Кевин Ръшклиф, заместник главен редактор на „Пипъл“.

Първия път, когато Ръшклиф редактира вестника в почивен ден на Кели, получиха призовка от адвокати, представляващи господин Мик Джагър. Кевин небрежно сви рамене и каза:

- Материалът беше прекалено добър, за да го пропуснем. - След като „Глоуб“ изплати значително обезщетение и отпечата извинение, адвокатите бяха инструктирани в бъдеще по-внимателно да следят работата на господин Ръшклиф.

В новия редакторски персонал постъпиха някои опитни журналисти. Когато ги попитаха защо са напуснали сигурната си работа и са се преместили в „Глоуб“, те отбелязаха, че тъй като им предложили тригодишни договори, нямало съществена разлика.

През първите няколко седмици под ръководството на Кели продажбите продължиха да намаляват. На главния редактор му се искаше по-сериозно да обсъди проблема с шефа си, но Таунсенд изглеждаше постоянно зает в преговори с профсъюза на печатарските работници.

В деня на издаването на „Глоуб“ като таблоид Брус организира парти в редакцията. Той остана разочарован, след като много от поканените политици и видни личности не се появиха. По-късно научи, че са присъствали на тържеството по случай седемдесет и петата годишнина на „Ситизън“. Бивш служител на вестника, в момента на работа в „Глоуб“, посочи, че всъщност това била седемдесет и втората година от основаването му.

- В такъв случай след три години просто ще трябва да го припомним на Армстронг - отвърна Таунсенд.

Няколко минути след полунощ, когато купонът вече се приближаваше към края си, в кабинета на главния редактор пристигна куриер и му съобщи, че се повредили пресите. Таунсенд и Кели тичешком се спуснаха в печатницата и откриха, че работниците вече са си отишли. Двамата запретнаха ръкави и се заеха с безнадеждната задача отново да включат пресите, ала бързо установиха, че в машината буквално е хвърлен гаечен ключ. На следващия ден по улиците се появиха само 131.000 броя и нито един от тях отвън Бирмингам, тъй като машинистите се обявиха в подкрепа на другарите си от профсъюза на печатарските работници.

„МАЛКО ХОРА СА ОСТАНАЛИ В НОВИЯ „ГЛОУБ“ - гласеше заглавието на „Ситизън“ на другата сутрин. Вестникът посвещаваше цялата си пета страница на статия, в която се заявяваше, че е дошло време да се върне старият „Глоуб“. В крайна сметка „незаконният емигрант“, както постоянно наричаха Брус, обещал рекордни тиражи и наистина ги постигнал: „Ситизън“ вече продавал трийсет пъти повече броеве от конкурента си. Да, трийсет пъти повече!

На другата страница вестникът предлагаше на читателите си бас за сто към едно, че след половин година „Глоуб“ ще фалира. Таунсенд незабавно написа чек за 1000 долара и го прати по куриер в офиса на Армстронг, но не получи потвърждение. Брус обаче се обади в информационните агенции и се погрижи новината да се появи във всички други вестници.

На първа страница на следващия брой на „Ситизън“ Армстронг съобщи, че е осребрил чека на Таунсенд и че тъй като „Глоуб“ нямал надежда да оцелее в следващата половин година, той щял да дари 50.000 лири на Вестникарския благотворителен фонд и същата сума на която благотворителна организация му посочи Таунсенд. До края на седмицата Кийт получи над сто писма от водещи фондации, които му обясняваха защо трябвало да избере точно тях.

През следващите няколко седмици „Глоуб“ рядко успяваше да отпечата повече от 300 хиляди броя дневно и на Армстронг не му омръзна да напомня този факт на читателите си. С изтичането на месеците Таунсенд реши, че ще се наложи да нанесе удар на профсъюзите. Ала знаеше, че това няма да е възможно, докато е на власт лейбъристката партия.