Четвъртата власт

41. НЮ ЙОРК СТАР

6 ноември 1991

Цоп!

- На първа линия е президентът на Съединените щати - съобщи Хедър. - На втора е господин Остин Пиърсън от Кливланд, Охайо. С кого желаете да ви свържа първо?

Таунсенд каза на секретарката кой разговор ще приеме, нервно вдигна слушалката и чу непознат глас.

- Добро утро, господин Пиърсън, много любезно, че се обаждате - рече той и напрегнато се заслуша.

- Да, господин Пиърсън - накрая отвърна Кийт. - Естествено. Напълно разбирам вашата позиция. Убеден съм, че при такива обстоятелства аз бих реагирал по същия начин. - Таунсенд внимателно проследи причините, поради които Пиърсън беше взел решението си.

- Разбирам дилемата, пред която сте поставен, и ви благодаря, че ми телефонирате лично. - Той замълча за миг. - Надявам се, че няма да съжалявате. Дочуване, господин Пиърсън. - Кийт затвори телефона и стисна главата си с ръце. Внезапно го изпълни странно спокойствие.

Когато чу вика, Хедър скочи от пишещата машина и се втурна в кабинета на Таунсенд. Завари го да подскача на един крак и да си тананика:

- Той прие! Той прие!

- Това означава ли, че най-после мога да ви поръчам нов смокинг?

- Дори пет, ако искаш - отвърна Кийт и я прегърна. - Но първо трябва да си получа кредитните карти.

Хедър се засмя и двамата заподскачаха из стаята.

И не забелязаха появата на госпожа Бересфорд.

- Това да не е някаква култова практика, типична за отдалечените райони на Нова Зеландия? - попита Елизабет Бересфорд. - Или има по-просто обяснение, свързано с решение, взето от банкер в Средния запад?

Те спряха да подскачат и я погледнаха.

- Култова практика е - отвърна Таунсенд. - И вие сте нейният идол.

Елизабет Бересфорд се усмихна.

- Признателна съм ви - спокойно каза тя. - Хедър, мога ли да си кажа няколко думи с господин Таунсенд насаме?

- Разбира се - каза секретарката, усмихна се на Таунсенд и излезе.

Кийт прокара ръка през косата си, седна зад бюрото и се опита да възвърне самообладанието си.

- Сега ме изслушайте, господин Таунсенд, внимателно ме изслушайте - започна Елизабет. - Извадихте невероятен късмет. Бяхте на косъм да изгубите всичко.

- Знам - тихо отвърна Кийт.

- Искам да ми обещаете никога повече да не правите оферти. Никакви. Без първо да се посъветвате с банката - и под „банката“ имам предвид себе си.

- Заклевам ви се най-тържествено.

- Добре. Защото сега имате десет години, през които да консолидирате „Глобал“ и да я превърнете в една от най-консервативните и уважавани институции в медийния бизнес. Не забравяйте, че остава петият етап от първоначалното ни споразумение.

- Никога няма да го забравя - отвърна Таунсенд. - И ще съм ви вечно благодарен, Елизабет, не само за това, че спасихте компанията ми, но и живота ми.

- За мен беше удоволствие да ви помогна - каза госпожа Бересфорд, - но задачата ми няма да е приключена, докато дори кредиторите ви не започнат да смятат „Глобал“ за стабилна компания.

Той тържествено кимна. Елизабет отвори куфарчето си, извади няколко кредитни карти и му ги подаде.

- Благодаря ви.

По устните й се плъзна усмивка и тя му протегна ръка. Таунсенд я стисна.

- Надявам се, че скоро пак ще се срещнем - каза Кийт, докато я изпращаше до вратата.

- Дано грешите - отвърна Елизабет. - Втори път не бих желала да се подлагам на такова изпитание.

Когато излязоха в офиса на Хедър, финансистката се обърна към него. Таунсенд за миг си помисли дали да не я целуне по бузата, но се отказа и просто остана на прага, докато госпожа Бересфорд по същия официален начин се сбогуваше със секретарката му. После тя погледна Кийт, кимна и си тръгна.

- Каква жена - без да откъсва очи от затворената врата, рече той.

- Наистина е страхотна - замислено отвърна Хедър. -И дори ме научи на едно-две неща за вас.

Таунсенд тъкмо се канеше да попита какви, когато секретарката прибави:

- Да ви свържа ли с Белия дом?

- Да, незабавно. Съвсем забравих. Когато свърша, искам да се чуя с Кейт.

Докато той се връщаше в кабинета си, Елизабет стоеше в коридора и чакаше един от шестте асансьора. Бързаше за банката, за да разчисти бюрото си - през последния месец не бе прекарала нито един уикенд в дома си и беше обещала на мъжа си да се прибере навреме, за да гледа изпълнението на дъщеря им на училищното празненство. Докато натискаше бутона за първия етаж, в отсрещния край на коридора пристигна друг асансьор, ала тя вече не можеше да види човека, който изскочи от него и се затича към кабинета на Таунсенд.

Асансьорът спря на четирийсет и първия етаж. Влязоха трима млади мъже, които продължиха оживения си разговор, сякаш Елизабет я нямаше. Когато единият спомена името на Армстронг, тя внимателно се заслуша. Не можеше да повярва. На всеки следващ етаж се качваха нови хора и попълваха информацията й.

Задъханият Том се втурна в кабинета на Хедър и викна:

- Той тук ли е?

- Да, господин Спенсър. Току-що разговаря с президента. Влизайте.

Адвокатът погледна към кабинета и отвори вратата точно в момента, в който Кийт набираше някакъв номер на директния си телефон.

- Чу ли новината? - попита той.

- Да - каза Таунсенд. - Тъкмо звънях на Кейт, за да й съобщя, че Пиърсън се съгласи да удължи срока на заема.

- Радвам се да го чуя. Но това не е новина, това е история - рече Том и се стовари на стола, само преди минути освободен от Елизабет Бересфорд.

- Какво искаш да кажеш? Самият аз току-що научих.

В слушалката се чу глас:

- Кейт Таунсенд слуша. Ало?

- Не си ли чул за Армстронг?

- За Армстронг ли? Не. Какво е замислил сега? - без да обръща внимание на телефона, попита Таунсенд.

- Ало? - повтори Кейт. - Кой се обажда?

- Самоубил се е - отвърна Спенсър.

- Ти ли си, Кийт? - попита Кейт.

- Какво? - Таунсенд пусна слушалката върху вилката.

- Рибари открили трупа му край брега на Сардиния.

- Армстронг мъртъв? - Кийт погледна през прозореца и се замисли. После каза:

- Да не повярва човек, че майка ми го надживя.

Том го изгледа неразбиращо.

- Просто не е в стила му. Винаги е вярвал, че ще надживее всичко и всички.

- Така или иначе, в Лондон цари истински хаос -каза адвокатът. - Изглежда, че безкрайният източник на средства на Армстронг е бил пенсионният фонд на компанията, който е използвал не само за да купува собствените си акции, но и за да плати на нюйоркските профсъюзи.

- Пенсионният фонд на компанията ли? - попита Таунсенд. - За какво говориш?

- Очевидно Армстронг е открил, че във фонда има повече пари от необходимото, затова е започнал да източва по няколко милиона, докато председателят не научил и не подал оставката си.

Кийт вдигна вътрешния телефон и натисна три цифри.

- Какво правиш? - попита Том.

- Шшт - допря показалец до устните си Таунсенд и когато му отговориха, попита: - Счетоводният отдел ли е?

- Да, господине - отвърна служител, който веднага позна австралийския акцент. - Аз съм Ханк Търнър, заместник главният счетоводител.

- Точно ти си човекът, който ми трябва, Ханк. Първо ми кажи, „Глобал“ има ли отделна сметка на пенсионния фонд?

- Да, разбира се, господине.

- И колко има в тази сметка?

И зачака отговора. Асансьорът на Елизабет Бересфорд вече беше стигнал обратно до деветия етаж, когато заместник главният счетоводител отвърна:

- В девет сутринта, господине, балансът на тази сметка беше седемстотин двайсет и три милиона долара.

- А каква сума изисква законът, за да изпълняваме задълженията си към пенсионния фонд?

- Малко над четиристотин милиона. Благодарение на добрата инвестиционна политика на нашия управител успяхме да изпреварим инфлацията.

- Значи имаме над триста милиона излишък, така ли?

- Точно така, господине, но законът изисква винаги да...

Таунсенд затвори, вдигна очи и видя ужасеното лице на адвоката си.

- Нали не мислиш да... - почна Том.

В същия момент госпожа Бересфорд влизаше при Хедър.

- Трябва спешно да видя господин Таунсенд - каза тя.

- Само не ми казвайте, че Пиърсън е променил решението си! - възкликна секретарката.

- Не, няма нищо общо с Пиърсън. Става въпрос за Ричард Армстронг.

- За Армстронг ли?

- Открили са трупа му в морето. Според първите получени съобщения се е самоубил.

- Боже! Влизайте, госпожо Бересфорд. В момента при него е Том Спенсър.

Том бе оставил вратата отворена и дори без да влиза, Елизабет можеше да чуе разгорещения спор. Когато се чуха думите „пенсионен фонд“, финансистката се закова на място и смаяно се заслуша в разговора между Таунсенд и неговия адвокат.

- Не, изслушай ме, Том - казваше Таунсенд. - Нямам намерение да нарушавам изискванията на закона.

- Надявам се, че ще оставиш на мен да преценя това -отвърна Спенсър.

- Да приемем, че по-късно днес върху акциите на „Армстронг Комюникейшънс“ бъде наложен запор.

- Основателно предположение - съгласи се Том.

- Следователно на този етап няма смисъл да ги купувам. В момента ни е известно само, че Армстронг е изчерпал пенсионния фонд, така че когато отново пуснат акциите на борсата, цената им със сигурност ще е адски ниска.

- Все още не виждам с какво ти помага това.

- Как с какво?! Също като някой древен кръстоносец, понесъл знамето на правдата, аз ще се появя на бял кон и ще спася компанията.

- И как ще го направиш?

- Просто като слея двете компании.

- Но те никога няма да се съгласят. На първо място, управителите на пенсионния фонд на „Ситизън“ не биха рискували да...

- Ще рискуват, щом установят, че излишъкът в нашия пенсионен фонд покрива загубите в техния. Това едновременно ще реши два проблема. Първо, няма да се наложи британското правителство да бърка в специалния си резервен фонд.

- И второ? - все още скептично попита Том.

- Второ, пенсионерите ще спят по-спокойно, ако знаят, че няма да прекарат остатъка от живота си в бедност.

- Но Комисията по монополите и корпоративните сливания няма да позволи да притежаваш двата най-големи таблоида във Великобритания.

- Възможно е - отвърна Таунсенд. - Но не могат да ми попречат да купя всички регионални издания на Армстронг - които по начало трябваше да са мои.

- Виж сега, те може и да се съгласят, но акционерите...

- На акционерите няма да им пука за четирийсетте и шест процента на Армстронг от акциите на „Ню Йорк Стар“.

- Малко е късно да мислиш за това - каза Спенсър. -Ти вече изгуби пълния контрол над вестника.

- Не още - възрази Кийт. - Ще подпиша окончателните документи чак другия понеделник.

- Ами „Ню Йорк Трибюн“? - попита Том. - Армстронг може да е мъртъв, но ти просто ще наследиш всичките му проблеми. Въпреки неговите твърдения вестникът продължава да губи над един милион седмично.

- Но положението ще се промени, ако направя онова, което Армстронг трябваше да направи още в самото начало - да спре вестника. По този начин ще имам монопол в града и никой няма да е състояние да го оспори.

- Но даже да се разбереш с британското правителство и Комисията по монополите и корпоративните сливания, какво те кара да смяташ, че бордът на „Армстронг Комюникейшънс“ ще се съгласи с плана ти?

- Защото не само ще възстановя загубите на пенсионния им фонд, но и ще им позволя да запазят контрола си върху „Ситизън“. И това няма да наруши закона, тъй като излишъкът в нашия фонд е предостатъчен, за да покрие липсите в техния.

- Все още смятам, че ще направят всичко възможно, за да ти попречат - каза Том.

- Не и когато „Глоуб“ всяка сутрин напомня на трийсет и петте хиляди бивши служители на „Ситизън“, че проблемът с пенсиите им има съвсем просто решение. След няколко дни ще започнат да демонстрират пред Армстронг Хауз с искане бордът да одобри сливането.

- Но само ако парламентът се съгласи. Лейбъристките депутати те мразят повече, отколкото мразеха Армстронг.

- Просто ще се погрижа тези депутати да получат купища писма от своите избиратели. Писма, които да им напомнят, че до изборите остават няколко месеца и че ако...

Кийт вдигна очи и видя застаналата на прага Елизабет Бересфорд. Гледаше го по същия начин както в деня, в който се бяха запознали.

- Господин Таунсенд - каза Елизабет, - преди по-малко от петнайсет минути двамата с вас сключихме споразумение и вие ми дадохте най-тържествена клетва. Или паметта ви изневерява?

Кийт се изчерви, после бавно се усмихна.

- Съжалявам, Елизабет - отвърна той. - Излъгах те.