2. СИТИЗЪН

5 ноември 1991

Таунсенд пред фалит


- Някакви съобщения? - лаконично попита Кийт Таунсенд, докато минаваше покрай бюрото на секретарката си, за да влезе в своя кабинет.

- Точно преди да се качите на самолета от Кемп Дейвид ви търси президентът - отвърна Хедър.

- Кой от вестниците ми го е ядосал този път? - рече Таунсенд, докато сядаше.

- „Ню Йорк Стар“. Чул слух, че на първа страница в утрешното издание сте щели да отпечатате информация за банковите му сметки - каза секретарката.

- По-вероятно е на утрешните първи страници да се появи информация за моите банкови сметки - рече той. Австралийският му акцент се долавяше по-ясно от обикновено. - Нещо друго?

- Маргарет Тачър прати факс от Лондон. Съгласна е с условията ви за договор за две книги, въпреки че Армстронг й дава повече.

- Да се надяваме, че когато реша да напиша мемоарите си, някой ще предложи и на мен шест милиона долара.

Хедър му отправи бледа усмивка.

- Кой друг?

- Гари Дийкинс получил нова призовка.

- Този път за какво?

- Обвинил в изнасилване архиепископа на Брисбейн[4] на първа страница на вчерашния „Трут“[5].

- Истината, цялата истина и само истината - усмихна се Таунсенд. - Стига вестниците да се продават.

- За съжаление се оказва, че въпросната жена е известна проповедничка, дългогодишна приятелка на семейството на архиепископа.

Таунсенд се отпусна на стола си и продължи да слуша безбройните проблеми, с които се сблъскваха други хора по целия свят: обичайните жалби на политици, бизнесмени и така наречени медийни звезди, които очакваха от него незабавно да се намеси, за да спаси скъпоценните им кариери. По това време на следващия ден повечето щяха да са се успокоили и на тяхно място щяха да се появят десетина други, също толкова разгневени и също толкова претенциозни. Знаеше, че всички само ще се зарадват, ако научат, че всъщност е на ръба собствената му кариера - и то само защото президентът на една малка банка в Кливланд е поискал до края на работния ден да бъде изплатен заем от 50 милиона долара.

Докато Хедър продължаваше да изрежда списъка от съобщения - повечето от хора, чиито имена не му говореха нищо - мислите му се върнаха към речта, която беше произнесъл предишната вечер. Хиляда от висшите му служители от целия свят се бяха събрали на тридневна конференция в Хонолулу. В заключителното си обръщение той им каза, че „Глобал Корпорейшън“ не би могла да е в по-добра форма, за да посрещне предизвикателствата на новата медийна революция. Завърши с думите: „Ние сме единствената компания, способна да поведе този бранш в двайсет и първия век“. Всички се бяха изправили и го аплодираха в продължение на минути. Докато гледаше надолу към уверените лица на публиката, той се чудеше колко от тях подозират, че всъщност „Глобал“ е само на няколко часа от банкрута.

- Какво да правя с президента? - повтори Хедър.

Таунсенд се върна в реалния свят.

- Кой президент?

- На Съединените щати.

- Почакай да се обади пак - отвърна той. - Дотогава може да се е поуспокоил. Междувременно ще си поговоря с редактора на „Стар“.

- Ами госпожа Тачър?

- Прати й голям букет цветя и картичка с надпис: „Ние ще превърнем Вашите мемоари в бестселър от Москва до Ню Йорк“.

- Да прибавя ли и „Лондон“?

- Не, тя знае, че ще е номер едно в Лондон.

- Ами Гари Дийкинс?

- Позвъни на архиепископа и му кажи, че ще построя новия покрив, от който отчаяно се нуждае неговата катедрала. Изчакай един месец, после му прати чек за десет хиляди долара.

Хедър кимна, затвори бележника си и попита:

- Да ви свързвам ли?

- Само с Остин Пиърсън. - Той замълча за миг. - Свържи ме веднага щом се обади.

Таунсенд завъртя стола си и се загледа през прозореца. Помъчи се да си спомни телефонния разговор, който бе провел с финансовата си съветничка в частния си самолет на връщане от Хонолулу.

- Току-що излизам от срещата с Пиърсън - каза му тя.

- Продължи цял час, но когато го оставих, все още не беше взел решение.

- Още не е взел решение ли?

- Не. Първо трябвало да се консултира с финансовата комисия на банката.

- Но след като всички други банки се съгласиха, Пиърсън определено не може...

- Може, разбира се. Спомнете си, че той е президент на малка банка в Охайо. Не е заинтересован от онова, с което са се съгласили други банки. И след лошата информация за вас във вестниците от последните няколко седмици в момента той се интересува от едно-единствено нещо.

- И какво е то? - попита Таунсенд.

- Да се подсигури.

- Но нима не разбира, че ако не приеме плана, ще се откажат и всички останали банки?

- Да, разбира го, но когато му го заявих, той сви рамене и отвърна: „В такъв случай просто ще трябва да рискувам заедно с всички тях“.

Таунсенд понечи да изругае.

- Но все пак ми обеща нещо - прибави Елизабет.

- Какво?

- Че ще позвъни веднага, щом комисията вземе решение.

- Адски великодушно. И какво да направя, ако не се окаже благоприятно?

- Да дадете изявление за пресата, както се договорихме - каза тя.

На Таунсенд му се пригади.

- Нищо друго ли не ми остава?

- Нищо - твърдо отвърна госпожа Бересфорд. - Просто чакайте Пиърсън да ви позвъни. Ако искам да хвана следващия полет за Ню Йорк, трябва да побързам. Към обяд би трябвало да съм при вас. - Връзката прекъсна.

Като продължаваше да мисли за думите й, Таунсенд се изправи и се заразхожда из стаята. Спря, за да погледне възела на вратовръзката си в огледалото над камината - след полета нямаше време да се преоблече и си личеше. За пръв път осъзна, че изглежда по-възрастен от своите шейсет и три години. Но след онова, на което го подлагаше Елизабет от месец и половина, нямаше защо да се изненадва. Ех ако беше потърсил съветите й малко по-рано, навярно сега нямаше дотолкова да зависи от обаждането на президента на малка банка в Охайо.

Той погледна към телефона и мислено му заповяда да иззвъни. Апаратът не се подчини. Таунсенд не направи опит да прегледа купчината писма, които Хедър му бе оставила за подпис. Мислите му бяха прекъснати, когато вратата се отвори и секретарката влезе и му подаде един лист: списък с имена в азбучен ред.

- Реших, че може би ще ви бъде полезен - каза Хедър. Работеше при него от трийсет и пет години и знаеше, че е последният човек на земята, който просто ще седи със скръстени ръце и ще чака.

Таунсенд необичайно бавно прокара показалец по списъка. Нито едно от имената не му говореше нищо. Бяха отбелязани със звездички, което означаваше, че в миналото са работили в „Глобал Корпорейшън“. В момента имаше трийсет и седем хиляди служители, трийсет и шест хиляди от които не познаваше. Но трима от списъка в момента работеха в „Кливланд Сентинъл“, вестник, за който никога не беше чувал.

- Кой притежава „Сентинъл“? - попита той с надеждата, че може би ще успее да окаже известен натиск върху собственика.

- Ричард Армстронг - безизразно отвърна Хедър.

- Повече не ми е нужно.

- Всъщност вие не притежавате нито един вестник в радиус от сто и петдесет километра от Кливланд - продължи секретарката. - Само една радиостанция на юг от града, по която предават кънтри.

В този момент Таунсенд с радост би разменил „Ню Йорк Стар“ за „Кливланд Сентинъл“. Отново погледна трите отбелязани със звездички имена, но те продължаваха да не му говорят нищо. Той вдигна очи към Хедър.

- Барбара Бенет определено не става - отвърна тя. Редактор в отдел „Мода“ в „Сентинъл“. Уволнили я от местния й сиатълски вестник няколко дни след като го купихте. Съдила вестника за незаконно уволнение и заявила, че заместничката й била любовница на главния редактор. Накрая се наложило да сключим извънсъдебно споразумение. По време на предварителните изслушвания ви описала като „нищо повече от амбулантен продавач на порнография, който се интересува единствено от последния ред“. Вие сте наредили никога повече да не бъде назначавана във ваш вестник.

Таунсенд знаеше, че точно този списък навярно включва имена на хиляди хора, всеки от които с огромно удоволствие би потопил перото си в кръв, докато съчинява некролога му за утрешните издания.

- Ами Марк Кендал? - попита той.

- Главен криминален репортер - каза Хедър. - Няколко месеца работил в „Ню Йорк Стар“, но няма данни някога да сте се засичали.

Очите на Таунсенд се спряха върху поредното непознато име и той зачака секретарката да му изложи подробностите. Знаеше, че Хедър пази най-доброто за накрая: дори тя обичаше да има известна власт над него.

- Малкълм Маккрийди. Редактор в отдел „Анализи“ в „Сентинъл“. Работил е в „Мелбърн Куриер“ между седемдесет и девета и осемдесет и четвърта. По онова време постоянно повтарял на всички във вестника, че двамата с него сте стари приятели. Уволнили го за периодични закъснения с материалите. Изглежда, малцовото уиски привличало вниманието му още след сутрешната оперативка. Въпреки твърденията му, не успях да открия доказателства, че го познавате.

Таунсенд се удиви колко много информация е събрала за толкова кратко време Хедър. Но реши, че след като десетилетия наред е работила при него, има почти също толкова много връзки, колкото и самият той.

- Маккрийди се е женил два пъти - продължи секретарката. - В момента е разведен. От първия брак има две деца, Джил, която е на двайсет и седем, и Алън, на двайсет и четири. Алън работи в компанията - в „Далас Комит“.

- Това е - каза Таунсенд. - Маккрийди е нашият човек. Предстои му да се чуе с отдавна забравен приятел.

Хедър се усмихна.

- Веднага ще го потърся. Да се надяваме, че е трезвен.

Той кимна и секретарката се върна в кабинета си. Собственикът на двеста двадесет и седем издания с над един милиард читатели по целия свят зачака да го свържат със скромен редактор в провинциален вестник в Охайо, който получаваше по-малко от трийсет и пет хиляди долара годишно.

Таунсенд се изправи и се заразхожда из стаята, докато формулираше въпросите, които трябваше да зададе на Маккрийди. Погледът му се плъзгаше по поставените в рамки най-сензационни броеве от негови вестници по стените.

„Ню Йорк Стар“, 23 ноември 1963 г.: „Кенеди убит в Далас“.

„Континент“, 30 юли 1981 г.: „Завинаги щастливи“, над снимка на Чарлз и Даяна в деня на венчавката им.

„Глоуб“, 17 май 191 г.: „Ричард Брансън ме дефлорира, твърди девственица“.

С радост би платил половин милион долара, за да е в състояние да прочете заглавията на утрешните вестници.

Телефонът на бюрото му рязко иззвъня. Таунсенд бързо се върна на стола си и вдигна слушалката.

- Малкълм Маккрийди на първа линия - съобщи Хедър и го свърза.

- Ти ли си, Малкълм? - веднага щом чу изщракването, попита той.

- Естествено, господин Таунсенд - разнесе се изненадан глас с Типично австралийски акцент.

- Мина много време, Малкълм. Всъщност адски много. Как си?

- Чудесно, Кийт. Направо чудесно - прозвуча по-уверен отговор.

- Как са децата? - попита Таунсенд, загледан в листа, който му беше дала Хедър. - Джил и Алън, нали? Всъщност Алън не работи ли в компанията?

Последва продължително мълчание и Таунсенд се зачуди дали връзката не е прекъснала. Накрая Маккрийди отвърна:

- Точно така, Кийт. И двамата са много добре, благодаря. Ами твоите? - Очевидно не си спомняше нито колко са, нито имената им.

- И те са много добре, благодаря ти, Малкълм - нарочно го имитира Таунсенд. - Как е в Кливланд?

- Добре - каза Маккрийди. - Но бих предпочел да съм в Австралия. Липсва ми мачът на „Тигрите“ в събота следобед.

- Всъщност това е едно от нещата, заради които ти се обаждам - рече Таунсенд. - Но първо трябва да ти поискам съвет.

- Разбира се, Кийт. Винаги можеш да разчиташ на мен. Но може би ще е по-добре първо да затворя вратата на кабинета си - прибави Маккрийди, вече убеден, че всички други журналисти наоколо знаят с кого разговаря.

Таунсенд нетърпеливо зачака.

- Е, с какво мога да ти помогна, Кийт? - попита малко задъхан глас.

- Името Остин Пиърсън говори ли ти нещо?

Отново настана продължително мълчание.

- Някаква важна клечка във финансовата сфера, нали? Струва ми се, че ръководи една от нашите банки или застрахователни компании. Ако изчакаш, ще проверя в компютъра.

Таунсенд отново зачака. Ако зададеше същия въпрос преди четирийсет години, навярно щеше да получи отговора след часове, а може би дори дни.

- Открих го - след няколко секунди каза мъжът от Кливланд. После замълча за миг. - Сега разбирам защо името му ми е познато. Преди четири години отпечатахме статия за него, когато стана президент на „Манюфакчърър Кливланд“.

- Какво можеш да ми кажеш за него? - попита Таунсенд. Не искаше да губи повече време с баналности.

- Почти нищо - отвърна Маккрийди, докато изучаваше екрана пред себе си и натискаше клавишите. - Изглежда образцов гражданин. Издигнал се е от обикновен банков служител, касиер на местния Ротари Клуб, изнася проповеди в методистката църква, женен е от трийсет и една години. Три деца, всички жители на града.

- Нещо за децата му?

Маккрийди продължи да натиска клавишите.

- Да. Големият му син е учител по биология в местната гимназия. Дъщеря му е медицинска сестра в „Кливланд Метрополитън“, а малкият му син съвсем наскоро е станал партньор в най-престижната правна кантора в щата. Ако се готвиш за сделка с Пиърсън, Кийт, сигурно ще се зарадваш да научиш, че има безукорна репутация.

Таунсенд не се радваше да го научи.

- Значи в миналото му няма нищо, което...

- Поне на мен не ми е известно такова нещо, Кийт - отвърна Маккрийди и бързо прегледа записките си отпреди почти пет години с надеждата да открие подробност, която да удовлетвори бившия му шеф. - Да, сега си спомням всичко. Беше стиснат като кокоши гъз. Даже не ми позволи да го интервюирам в работно време и когато вечерта отидох у тях, всичките ми усилия бяха възнаградени само с разреден ананасов сок.

Таунсенд реши, че е стигнал до задънена улица с Пиърсън и Маккрийди и че няма никакъв смисъл да продължава разговора.

- Благодаря ти, Малкълм - каза той. - Много ми помогна. Позвъни ми, ако откриеш нещо за Пиърсън.

Канеше се да затвори, когато бившият му служител попита:

- Какво друго искаше да обсъдим, Кийт? Нали разбираш, надявах се, че може да се е отворила някаква възможност в Австралия, навярно дори в „Куриер“. - Той замълча за миг. - Казвам ти, Кийт, съгласен съм даже на по-ниска заплата, стига да ми позволиш пак да работя при теб.

- Ще го имам предвид - отвърна Таунсенд, - и те уверявам, че ако ми попадне нещо, веднага ще те потърся, Малкълм.

И затвори с убедеността, че никога повече няма да разговаря с Маккрийди. Беше научил само, че господин Остин Пиърсън е образец на добродетел. Нито имаше нещо общо с такива хора, нито знаеше как да се справя с тях.

Както обикновено, съветът на Елизабет се оказваше правилен. Не можеше да направи нищо друго, освен да чака. Таунсенд се отпусна назад и кръстоса крака.

В Кливланд бе единайсет и дванайсет минути, в Лондон - четири и дванайсет, в Сидни - три и дванайсет. До шест вечерта навярно нямаше да е в състояние да контролира заглавията в собствените си вестници, още по-малко във вестниците на Ричард Армстронг.

Телефонът на бюрото му отново иззвъня - дали Маккрийди не беше открил нещо интересно за Остин Пиърсън? Таунсенд вярваше, че всеки има някаква тайна.

Той грабна слушалката.

- На първа линия е президентът на Съединените щати - съобщи Хедър. - На втора е господин Остин Пиърсън от Кливланд, Охайо. С кого желаете да ви свържа първо.


ПЪРВО ИЗДАНИЕ

Раждания, бракове и смърт


Загрузка...