Четвъртата власт

6. ДЕЙЛИ МЕЙЛ

8 февруари 1945

Ялта: среща на тримата големи

Когато Кийт се върна за последната си година в „Сейнт Андрюс“, никой не се изненада, че директорът не го е поканил да стане член на ученическия съвет.

Преди да завърши обаче, Кийт копнееше да спечели един пост, заеман някога от баща му, въпреки че никой от съучениците му нямаше намерение да му даде и най-малък шанс да го получи.

Надяваше се да стане главен редактор на училищното списание „Сейнт Анди“. Единственият му конкурент беше едно момче по прякор Томкинс Зубрача, предишната година изпълнявало длъжността заместник главен редактор и поддържано от директора. Шейсет и тримата ученици с право на глас смятаха за най-вероятен победител Томкинс, който вече имаше предложение за стипендия по английски език в Кеймбридж. Но това бе преди да разберат на какво е готов Кийт, за да получи мястото.

Малко преди изборите той обсъди проблема с баща си по време на разходка в провинциалното имение на семейството.

- Гласоподавателите често променят решението си в последния момент - каза сър Греъм - и повечето се поддават на подкуп или страх. Зная го от личен опит, и в политиката, и в бизнеса. Не виждам защо в „Сейнт Андрюс“ да е по-различно. - Той спря, когато стигнаха до върха на хълма.

- И никога не забравяй - продължи баща му, - че имаш едно преимущество пред повечето кандидати в други избори.

- Какво? - докато се спускаха по склона към къщата, попита седемнайсетгодишното момче.

- Че при толкова малък електорат лично познаваш всички гласоподаватели.

- Това щеше да е преимущество, ако бях по-популярен от Томкинс - отвърна Кийт. - Но не съм.

- Малцина политици разчитат единствено на популярността си, за да ги изберат - увери го сър Греъм. - Ако беше така, половината от световните лидери щяха да изгубят местата си. В това отношение няма по-добър пример от Чърчил.

Кийт попиваше всяка дума на баща си.

Когато се върна в „Сейнт Андрюс“, му оставаха само десет дни, за да изпълни препоръките на сър Греъм. Опита всички видове убеждение, които успя да измисли: билети за мачове, бира, цигари. Дори обеща на един от гласоподавателите да излезе с по-голямата му сестра. Но когато изчисляваше колко гласа си е осигурил, не беше уверен, че ще получи мнозинство. Просто нямаше как да е сигурен, тъй като гласуването бе тайно. Не му помагаше и фактът, че директорът категорично даваше да се разбере кого от кандидатите предпочита.

Четирийсет и осем часа преди изборите започна да обмисля второто предложение на баща си - страха. Но въпреки че нощем дълго лежеше буден и разсъждаваше над проблема, не успя да се сети за нищо реално осъществимо.

Следващия следобед при него дойде новоизбраният председател на ученическия съвет Дънкан Алекзандър.

- Трябват ми два билета за мача между Виктория и Южна Австралия.

- И какво мога да очаквам в замяна? - попита Кийт.

- Гласа ми - отвърна председателят. - Да не споменавам за влиянието, което мога да упражня върху другите гласоподаватели.

- При тайно гласуване? - рече Кийт. - Сигурно се майтапиш.

- Да не би да намекваш, че моята дума не ти е достатъчна?

- Нещо такова.

- А какво ще кажеш, ако съм в състояние да ти кажа някои неприятни неща за Сирил Томкинс?

- Зависи дали калта ще полепне - отвърна Кийт.

- Ще полепне достатъчно, за да оттегли кандидатурата си.

- В такъв случай не само ще ти осигуря две места в специалната ложа, но и лично ще те запозная с всеки от играчите, с когото поискаш. Но преди това трябва да знам какво ти е известно за Томкинс.

- Първо да видя билетите - настоя Алекзандър.

- Да не би да намекваш, че моята дума не ти е достатъчна? - усмихна се Кийт.

- Нещо такова.

Кийт отвори горното чекмедже на бюрото си и извади тенекиена кутийка. Вкара най-малкото ключе от връзката си в ключалката и го завъртя. Вдигна капака, затършува вътре и накрая извади два продълговати билета.

После ги показа на председателя, на чието лице плъзна широка усмивка.

- Е, казвай сега - рече Кийт.

- Той е хомосексуалист - отвърна Алекзандър.

- Всички го знаят.

- Онова, което обаче не знаят - продължи председателят на ученическия съвет, - е, че миналия срок едва не са го изключили.

- Мен също - отвърна Кийт, - така че няма значение.

- И прибра билетите в кутията.

- Но не и за това, че са те хванали в кенефа с малкия Джулиан Уелс от долните класове. - Той замълча за миг. - И двамата със свалени гащи.

- Щом е било толкова явно, защо не са го изключили?

- Защото нямало достатъчно доказателства. Казаха ми, че учителят, който ги заловил, отворил вратата само с няколко секунди закъснение.

- Или пък няколко секунди преждевременно? - предположи Кийт.

- Освен това от сигурен източник ми е известно, че директорът не желаел да разгласява случая заради репутацията на училището. Особено след като Томкинс е спечелил стипендия за Кеймбридж.

Кийт се усмихна, бръкна в кутията и извади един от билетите.

- Обеща ми и двата - каза Алекзандър.

- Ще получиш втория утре - ако спечеля. Така ще съм сравнително сигурен, че няма да сбъркаш при гласуването.

Алекзандър взе билета.

- Утре ще се върна за другия.

Когато председателят на ученическия съвет затвори вратата зад себе си, Кийт бясно започна да пише. За нула време напечата неколкостотин думи на малкия „Ремингтон“, който баща му му бе подарил за Коледа. След това провери текста, внесе няколко поправки и се запъти към училищната преса, за да приготви ограничено издание.

Петдесет минути по-късно се появи навън, понесъл току-що отпечатаната фалшива първа страница. Погледна си часовника. Сирил Томкинкс беше от онези момчета, които винаги бяха в стаята си между пет и шест и си пишеха домашните. Този ден не правеше изключение. Кийт мина но коридора и тихо почука на вратата му.

- Влез - каза Томкинс.

Усърдният ученик вдигна поглед от бюрото си и не успя да скрие изненадата си. До този момент Таунсенд никога не бе идвал при него. Още преди да го попита какво иска, Кийт рече:

- Реших, че навярно би желал да хвърлиш един поглед на първия брой на училищното списание под моя редакция.

Томкинс сви пълните си устни.

- Струва ми се, ще откриеш, че утре аз ще спечеля надбягването, както самият ти толкова често се изразяваш.

- Не и ако се откажеш - отвърна Кийт.

- Защо да го правя? - попита Томкинс, като си свали очилата и ги избърса с края на вратовръзката си. - Не можеш да ме подкупиш, както се опитваш да правиш с гласоподавателите.

- Вярно е - съгласи се Кийт. - Но въпреки това имам чувството, че когато прочетеш това, с готовност ще си оттеглиш кандидатурата. - И му подаде първата страница.

Томкинс си сложи очилата. Призля му още прочете заглавието и първите няколко думи.

Кийт трябваше да признае, че реакцията на конкурента му е много по-добра, отколкото се беше надявал. Бе убеден, че баща му ще се съгласи с него: заглавието веднага грабваше вниманието на читателя.

„Ученик от последния клас, заловен със заек. Двамата със свалени панталони.“

Кийт взе страницата и започна да я къса, докато пребледнелият Томкинс се опитваше да възвърне самообладанието си.

- Разбира се - каза той, като хвърли парчетата в кошчето за боклук до бюрото - с радост ще ти позволя да останеш заместник главен редактор, стига да оттеглиш кандидатурата си преди утрешните избори.

„Делото на социализма“ беше водещо заглавие в първото издание на „Сейнт Анди“ с новия главен редактор.

- Качеството на хартията и печата е много по-високо, отколкото досега - отбеляза директорът пред учителския съвет на следващата сутрин. - Същото обаче не може да се каже за съдържанието. Струва ми се, трябва да сме благодарни, че имаме само по две издания на срок. - Присъстващите закимаха в знак на съгласие.

След това господин Кларк съобщи, че Сирил Томкинс подал оставката си като заместник главен редактор само часове след отпечатването на списанието.

- Жалко, че не стана главен редактор - отвърна директорът. - Между другото, някой успя ли да разбере защо в последния момент оттегли кандидатурата си?

Кийт се засмя, когато му предадоха тази информация. Една от приятелките му бе чула баща си да разговаря за съвета на закуска.

- Но дали ще опита да направи нещо? - докато вдигаше ципа на полата й, попита той.

- Баща ми не каза нищо повече по въпроса. Благодарял се, че не си призовал Австралия да стане република.

- Виж, това е идея - рече Кийт.

- Можеш ли да дойдеш по същото време другата събота? - докато навличаше полото си попита Пени.

- Ще опитам - отвърна той. - Но идващата седмица няма да стане в гимнастическия салон, защото вече е ангажиран за боксов мач - разбира се, ако не искаш да го направим на ринга, заобиколени от аплодиращи зрители.

- Струва ми се, че е по-разумно да оставим други да се въргалят по гръб - каза Пени. - Имаш ли предложения?

- Оставям решението на теб - рече Кийт. - Стрелбището или павилиона на игрището за крикет.

- Павилионът на игрището за крикет - без колебание реши тя.

- Какво му е на стрелбището? - попита Кийт.

- Там долу винаги е адски студено и тъмно.

- Нима? - замисли се той. - В такъв случай нека е павилионът.

- Но как ще влезем?

- С ключ.

- Няма начин - хвана се на въдицата Пени. - Винаги крият ключа,, когато отборът отсъства.

- Не и когато синът на един от поддържащия персонал работи в „Куриер“.

Пени го прегърна само секунди след като беше закопчал панталона си.

- Обичаш ли ме, Кийт?

Той се помъчи да измисли убедителен, но неангажиращ отговор.

- Нима не пожертвах цял следобед на хиподрума, за да съм с теб?

И се отскубна от ръцете й. Момичето свъси вежди. Тъкмо се канеше да го притисне, когато той прибави:

- До другата седмица. - После отключи вратата на салона, надзърна в коридора, усмихна се и каза: - Остани тук поне още пет минути.

Върна се по заобиколен път в общежитието и влезе през един от прозорците на кухнята.

Когато се вмъкна в стаята си, откри на бюрото си писмо от директора - викаше го при себе си в осем часа. Кийт си погледна часовника. Вече бе осем без десет. Зачуди се от какво ще се жалва този път господин Джесъп, но подозираше, че отговорът се крие в разказа на Пени.

Погледна се в огледалото над мивката, за да се увери, че не носи външни следи от извънкласната дейност през последните два часа. Пристегна си вратовръзката и избърса розовото червило от бузата си.

Докато крачеше по чакълената алея към дома на директора, започна да репетира защитата си срещу обвинението, което очакваше вече няколко дни. Опита се да подреди мислите си и се почувства уверен, че е в състояние да отговори на всеки от укорите на господин Джесъп. Свободата на словото, упражняването на демократичните права, вредата от цензурата - и ако директорът продължеше да го укорява, щеше да му напомни за собственото му обръщение към родителите в Деня на основателите предишната година, когато беше обвинил Хитлер в използването на абсолютно същата тактика срещу немската преса. Повечето от тези аргументи му бяха предложени от сър Греъм по време на закуска след завръщането му от Ялта.

Кийт застана пред вратата на къщата точно в момента, в който часовникът на училищния параклис биеше осем. Отвори му прислужницата.

- Добър вечер, господин Таунсенд. - Тя го отведе направо в кабинета на директора.

- Добър вечер, Таунсенд - каза господин Джесъп. Този път не използва малкото му име, както обикновено се обръщаше към учениците от последния клас. Кийт очевидно сериозно бе загазил.

- Добър вечер, господине - отвърна той, като успя да не произнесе думата „господине“ снизходително.

- Седни - рече директорът и махна с ръка към стола срещу бюрото.

Кийт се изненада: когато ти предлагаха стол, това означаваше, че не си загазил. Господин Джесъп определено нямаше да му предложи...

- Искаш ли шери, Таунсенд?

- Не, благодаря. - Не вярваше на ушите си. Обикновено шери се предлагаше само на председателя на ученическия съвет.

„А - помисли си той, - подкуп. Ще ми каже, че може би ще е по-разумно в бъдеще да укротя вродената си склонност към предизвикателност и така нататък, и така нататък. Е, вече имам готов отговор. Да върви по дяволите.“

- Разбира се, аз съм наясно, Таунсенд, колко много усилия се изискват, за да си осигуриш място в Оксфорд, като в същото време се опитваш да редактираш гимназиалното списание.

„Значи такава била работата. Иска да подам оставка. Никога. Ще се наложи да ме уволни. И в такъв случай ще публикувам нелегално списание една седмица преди излизането на официалното.“

- Въпреки това се надявам, че ще си в състояние да се нагърбиш с още едно задължение.

„Нима ще ми предложи място в ученическия съвет? Не вярвам.“

- Може би ще се изненадаш, Таунсенд, че смятам павилиона на игрището за крикет за неподходящ... - продължи директорът. Лицето на Кийт стана тъмночервено.

- Неподходящ ли, господин директоре? - смутолеви той.

- ... за отбор на училище с нашата репутация. Зная, че не си се проявил в „Сейнт Андрюс“ като спортист. Въпреки това учителският съвет реши, че тази година трябва да поиска помощ за построяването на нов павилион.

„Хм, няма нужда да очакват помощ от мен - помисли си Кийт. - Но спокойно мога да му хвърля въдицата преди да го прецакам.“

- Убеден съм, че следващата новина ще те зарадва. Майка ти прие да оглави комитета по събиране на помощите. - Той замълча за миг. - Като имах това предвид, надявах се, че ще се съгласиш да станеш председател на комитета от страна на учениците.

Кийт не отговори. Отлично знаеше, че щом старецът набере инерция, няма смисъл да го прекъсваш.

- И тъй като не ти се падна тежката отговорност на член на ученическия съвет и не представяш училището в някой от спортните му отбори, реших, че това предизвикателство навярно ще те заинтригува...

Кийт продължаваше да мълчи.

- Съветът определи за построяване на павилиона сумата от пет хиляди лири и ако успееш да я събереш, с готовност ще информирам колежа, че молбата ти за постъпване в Оксфорд е напълно обоснована. - Директорът замълча и погледна бележките пред себе си. - Колежът „Уорчестър“, ако не греша. Струва ми се, мога убедено да заявя, че ще е в твоя полза, ако молбата ти получи моята благословия.

„И такива думи от човек - помисли си Кийт, - който всяка неделя с удоволствие се качва на амвона, за да осъжда подкупничеството и корупцията.“

- Ето защо се надявам, Таунсенд, че ще обмислиш тази идея изключително сериозно.

Той замълча за повече от цели три секунди и Кийт реши, че речта е свършила. Първата му реакция бе да каже на стареца пак да си помисли и да потърси някой друг будала да събира парите - не на последно място, защото не проявяваше абсолютно никакъв интерес нито към крикета, нито към постъпването в Оксфорд. Беше решил, че в момента, в който завърши училище, ще постъпи в „Куриер“ като стажант-репортер. В същото време обаче разбираше, че за момента майка му все още печели този спор, макар че ако нарочно се провалеше на приемния изпит, тя щеше да е безсилна.

Въпреки това Кийт имаше няколко основателни причини да се подчини на волята на господин Джесъп. Сумата не беше чак толкова голяма и събирането й от страна на училището можеше да му отвори някои врати, които досега затръшваха пред лицето му. А и ако не му предложеха място в Оксфорд, щяха да последват дълги обяснения с майка му.

- Никога не ти е трябвало толкова много време, за да вземеш решение - накрая каза директорът.

- Сериозно обмислям вашето предложение, господин директоре - отвърна Кийт. Нямаше абсолютно никакво намерение да позволи на стареца да повярва, че може да го купи толкова лесно. Той преброи до три и продължи: - Ако е възможно, предпочитам да ви съобщя решението си по-късно. - Надяваше се, че говори като банков управител, който се обръща към клиент, молещ за кратка отсрочка.

- Кога по-късно, Таунсенд? - раздразни се господин Джесъп.

- Най-много след два-три дни, господине.

- Благодаря ти, Таунсенд. - Директорът се изправи, за да покаже, че разговорът е свършил. Кийт понечи да си тръгне, но преди да стигне до вратата, старецът прибави:

- Преди да вземеш решение, поговори с майка си.

- Баща ти иска да стана председател на комисията за събиране на помощи от страна на учениците - докато търсеше панталона си, каза Кийт.

- Какво ще строят този път? - все още загледана към тавана, попита Пени.

- Нов павилион.

- Не виждам какво му е на този.

- Известно е, че, се използва за други цели - отвърна той, докато се обуваше.

- Не мога да се сетя защо. - Момичето нахлузи единия си крачол. Кийт погледна надолу към слабото й голо тяло.

- И какво ще му отговориш?

- Ще се съглася.

- Но защо? Това може да ти отнеме цялото свободно време.

- Зная. Но така ще се избавя от него. А и във всеки случай е добра застраховка.

- Застраховка ли? - попита тя.

- Да, ако някога ме забележат на хиподрума - или ме спипат в нещо още по-лошо... - Кийт отново сведе очи към нея.

- Например в павилиона с дъщерята на директора ли?

Тя се надигна и отново започна да го целува.

- Имаме ли време? - попита Кийт.

- Не бъди такъв, Кийт. Отборът по крикет играе днес в Уесли и мачът няма да свърши до шест. Няма да се приберат преди девет, така че имаме цялото време на света. - Тя застана на колене и започна да разкопчава панталона му.

- Освен ако не вали - отвърна той.

Пени беше първото му момиче. Прелъсти го една вечер, когато Кийт трябваше да присъства на концерта на гостуващ оркестър. Никога не би си помислил, че в дамската тоалетна има достатъчно място. Тя не знаеше, че е девствен, което го изпълни с облекчение. Беше убеден, че това не е първото сексуално преживяване на Пени, защото до този момент не я бе научил на нищо.

Но всичко се беше случило в началото на миналия срок и сега той бе хвърлил око на Бетси, която работеше в местния пощенски клон. Всъщност в последно време майка му бе изненадана колко често получава писма от сина си.

Кийт лежеше върху грижливо подредените стари наколенки в павилиона и се чудеше как ли изглежда Бетси без дрехи. Реши, че този път определено ще е последен.

- По същото време другата седмица, нали? - докато закопчаваше сутиена си, небрежно попита Пени.

- Съжалявам, няма да мога - отвърна той. - Имам среща в Мелбърн.

- С кого? Да не са те приели в отбора?

- Не, не са чак толкова отчаяни - засмя се Кийт. - Но ме викат в приемната комисия за Оксфорд.

- Защо си правиш труда? - попита Пени. - Ако идеш там, само ще потвърдиш най-ужасните си страхове за английския.

- Зная, но май... - започна той, докато за втори път си обуваше панталона.

- Пък и във всеки случай чух баща ми да казва на господин Кларк, че прибавил името ти към окончателния списък само заради майка ти.

Пени съжали за думите си в момента, в който ги изрече.

Кийт присви очи и погледна момичето, което обикновено не се изчервяваше.

Той използва второто издание на училищното списание, за да изложи мнението си за частното образование.

„В навечерието на втората половина на двайсети век добро образование не трябва да се получава само с пари - заявяваше Кийт. - Елитните училища би трябвало да са достъпни за всяко дете с доказани способности, а не решението да зависи просто от произхода ти.“

Зачака гневът на директора да се излее отгоре му, но от тази посока последва мълчание, господин Джесъп не прие предизвикателството. Може би му повлия фактът, че Кийт вече бе събрал хиляда четиристотин и седемдесет от петте хиляди лири, необходими за построяването на нов павилион. Повечето от парите идваха от познати на баща му, които, подозираше момчето, плащаха с надеждата, че в бъдеще имената им няма да се появят на първа страница.

Всъщност единственият резултат от публикуването на статията беше предложение за десет лири от „Мелбърн Ейдж“, основния конкурент на сър Греъм, който искаше да отпечата дългия материал без съкращения. Кийт с радост прие първото си журналистическо възнаграждение, но успя да изгуби цялата сума следващата сряда и по този начин окончателно доказа, че системата на Джо Късметлията не е безотказна.

Въпреки това с нетърпение очакваше възможността да впечатли баща си с малкия си успех. В събота препрочете отпечатаната си в „Мелбърн Ейдж“ статия. Не бяха променили нито дума - но ужасно бяха орязали текста и му бяха дали много подвеждащо заглавие: „Наследникът на сър Греъм иска стипендии за аборигените“.

Радикалните възгледи на Кийт заемаха половин страница. Другата половина бе отделена за статия от главния кореспондент на вестника по проблемите на образованието - той убедително поддържаше частните училища. Читателите бяха поканени да изразят мнението си и следващата събота „Ейдж“ пируваше за сметка на сър Греъм.

За огромно облекчение на Кийт, баща му изобщо не повдигна въпроса, макар че той го чу да казва на майка му:

- Момчето трябва да научи много неща от собствен опит. А и във всеки случай съм съгласен с почти всичко в статията му.

Лейди Таунсенд, изглежда, не смяташе така.

През ваканцията госпожица Стедмън всяка сутрин го подготвяше за последните изпити.

- Ученето е просто друга форма на тирания - заяви той след един особено уморителен урок.

- Това е нищо в сравнение с тиранията да останеш невеж до края на живота си - увери го тя.

След като госпожица Стедмън му даде домашно, Кийт прекара остатъка от деня в „Куриер“. Също като баща си, той се чувстваше по-добре сред журналисти, отколкото с богатите бивши възпитаници на „Сейнт Андрюс“, от които продължаваше да крънка пари за новия павилион.

За първата му официална задача в „Куриер“ го повериха на криминалния репортер Бари Евънс, който всеки следобед го пращаше да отразява съдебните процеси - дребни кражби, обири и понякога дори двуженство.

- Търси известни имена - съветваше го Бари. - Или още по-добре такива, които могат да се свържат с прочути хора. А най-добре самите те да са прочути. - Кийт работеше усърдно, но усилията му не бяха възнаградени с нещо особено. Когато успяваше да напише интересен материал, често откриваше, че жестоко са го орязали.

- Не ме интересува твоето мнение - повтаряше старият репортер. Трябват ми само фактите. - Евънс беше започнал кариерата си в „Манчестър Гардиан“ и никога не се уморяваше да напомня думите на С. П. Скот: „Коментарът не е забранен, но фактите са свещени“. Кийт реши, че ако има собствен вестник, никога няма да назначава журналисти, работили в „Манчестър Гардиан“.

Кийт се върна в „Сейнт Андрюс“ за втория срок и използва първия брой на училищното списание, за да заяви, че е дошъл моментът Австралия да прекъсне връзките си с Великобритания. В статията се казваше, че Чърчил изоставил страната на произвола на съдбата, докато вниманието му било насочено към войната в Европа.

„Мелбърн Ейдж“ отново му даде възможност да изложи възгледите си пред по-широка публика, но този път Кийт отказа - въпреки съблазнителното възнаграждение от двайсет лири, четири пъти повече, отколкото беше получил за двете си седмици като стажант-репортер в „Куриер“. Реши да предложи статията си на „Аделейд Газет“, един от бащините му вестници, но главният редактор го отряза още преди да стигне до втория абзац.

Когато изтече втората седмица от срока, Кийт разбра, че най-големият му проблем е как да се отърве от Пени. Тя не вярваше на оправданията му, дори когато й казваше истината. Вече бе поканил Бетси на кино следващата събота. Ала оставаше нерешеният въпрос как да се среща с ново момиче преди да се е избавил от предшественичката му.

При последното им посещение на гимнастическия салон той спомена, че навярно е дошъл моментът двамата да... Пени намекна, че ще каже на баща си как са прекарвали съботните следобеди. Кийт не даваше пукната пара, но не желаеше да посрамва майка си. През седмицата стоеше в стаята си, работеше необичайно усърдно и избягваше да ходи на места, където можеше да се натъкне на Пени.

В събота следобед отиде по заобиколен път в града и се срещна с Бетси пред кино „Рокси“. „Няма нищо по-хубаво от това да нарушиш три училищни правила за един ден“ - помисли си той. Купи два билета за Чипс Рафърти в „Плъховете от Тобрук“ и отведе момичето на двойна седалка на последния ред. Когато на екрана се появи надписът „Край“, Кийт не беше видял много от филма и езикът го болеше. Нямаше търпение да дойде другата събота, когато отборът по крикет играеше в друг град и можеше да запознае Бетси с прелестите на павилиона.

За негово щастие, през следващата седмица Пени не го потърси. Затова в четвъртък, когато отиде да пусне поредното писмо на майка си, той си определи среща с Бетси в събота следобед. Обеща й да я заведе на място, където не е била никога.

Когато автобусът на отбора се скри от поглед, Кийт остана зад дърветата от северната страна на игрището. След половин час започна да се чуди дали Бетси не се е отказала, но няколко минути по-късно я забеляза и незабавно забрави нетърпението си. Дългата й руса коса бе завързана на опашка. Носеше жълт пуловер, който прилепваше толкова плътно към тялото й, че му напомняше за Лана Търнър, и също толкова тясна черна пола.

Кийт я изчака да се приближи, хвана я за ръка и бързо и поведе към павилиона. На всеки няколко крачки спираше да я целува и успя да открие ципа на полата й поне двайсет метра преди да стигнат павилиона.

Когато стигнаха до задната врата, той извади от джоба на сакото си голям ключ и го пъхна в ключалката. Бавно го завъртя, отвори вратата и потърси електрическия ключ. Натисна го и едва тогава чу пъшкането. Зяпна при гледката, която го посрещна. Четири очи запремигваха към него. Единият чифт се скрит с длан от светлината, но той познаваше тези крака, въпреки че не виждаше лицето. После насочи вниманието си към момчето, което лежеше върху момичето.

Дънкан Алекзандър със сигурност никога нямаше да забрави деня, в който бе изгубил девствеността си.