Четвъртата власт

26. ДЕЙЛИ МЕЙЛ

10 юни 1967

Край на шестдневната война: Насър се отказва

Армстронг отново провери разписанието на полетите до Ню Йорк. После потърси адреса на госпожа Шъруд в телефонния указател на Манхатън и дори позвъни в „Пиер“, за да се убеди, че е запазен президентският апартамент. Не можеше да си позволи да закъснее за тази среща или да се озове на грешен адрес.

Вече беше депозирал 20 милиона долара в „Манхатън Банк“, бе прегледал изявлението за пресата заедно със съветника си по въпросите на връзките с обществеността и беше предупредил Питър Уейкъм да подготви директорския борд за специално съобщение.

Предишната вечер Алекзандър Шъруд му се бе обадил да му каже, че е разговарял със снаха си преди тя да замине на ежегодното си околосветско пътешествие. Тя потвърдила уговорената сума от 20 милиона и с нетърпение очаквала Армстронг в единайсет часа в деня след завръщането си. Когато двамата с Шарън се качиха на самолета, Армстронг бе убеден, че след двайсет и четири часа ще е единствен собственик на национален вестник, чийто тираж остъпва само на „Дейли Ситизън“.

След като се настаниха в „Пиер“, Дик отиде до Шейсет и трета улица, за да се убеди, че знае точно къде живее госпожа Шъруд.

Докато вечеряха в хотела, двамата с Шарън почти не разговаряха. Армстронг вече започваше да се чуди защо изобщо я е взел със себе си. Тя си легна много преди Дик да се запъти към банята и незабавно заспа.

Дик отпусна глава на възглавницата и се опита да измисли какво би могло да се обърка до единайсет часа на следващия ден.

- Струва ми се, че тя през цялото време е знаела какво замисляме - каза Кейт, докато проследяваше с поглед отдалечаващия се ролс-ройс.

- Не е възможно - възрази Таунсенд. - Но даже да е знаела, все пак прие моите условия.

- Или условията, които е искала тя - тихо отвърна Кейт.

- Какво имаш предвид?

- Просто всичко стана прекалено лесно. Не забравяй, че тя не е Шъруд. Само е проявила здравия разум да се омъжи за човек от този прочут род.

- Прекалено си подозрителна - каза Таунсенд. - Тя не е и Ричард Армстронг.

- Ще се убедя едва когато видя подписа й под двата договора.

- Двата ли?

- Тя няма да се раздели със своя дял от „Глоуб“, докато не се увери, че ще публикуваш романа й.

- Мисля, че няма да има проблем да я убедя - рече Кийт. - Не трябва да забравяме, че е отчаяна - вече е получила петнайсет отказа преди да се натъкне на мен.

- Или преди да предвиди появата ти.

Таунсенд погледна към кея. Към трапа се приближаваше черна лимузина. От задната седалка слезе висок, едър мъж с рошава черна коса и вдигна очи към пътниците на палубата.

- Том Спенсър току-що пристигна - каза Кийт. - Престани да се тревожиш. Когато се върнеш в Сидни, аз ще съм собственик на трийсет и три цяло и три десети процента от „Глоуб“. И нямаше да успея без теб. Обади ми се веднага щом кацнеш на „Кингсфорд-Смит“. - Таунсенд целуна Кейт и я прегърна, после двамата се върнаха в каютите си.

Той взе куфарите си и слезе на кея. Адвокатът обикаляше около колата - навик от дните му като състезател по спортно ходене, както веднъж беше обяснил на Таунсенд.

- Имаме двайсет и четири часа - каза Таунсенд.

- Значи госпожа Шъруд се е съгласила с плана ти, така ли?

- Да, но иска два договора - отвърна Кийт, докато се настаняваше на задната седалка - и нито един от тях не е като онзи, който те помолих да подготвиш.

Том извади от куфарчето си бележник и го опря върху коленете си. Отдавна бе разбрал, че този клиент никога не хвърля думите си напразно. Докато Таунсенд му обясняваше условията на госпожа Шъруд, Спенсър усърдно си водеше бележки.

Във фоайето на „Карлайл“, ги очакваха двама колеги на Том.

- Защо първо не се настаниш? - предложи адвокатът.

- Аз ще обясня на колегите си онова, което ми разказа. Когато си готов, ела при нас в зала „Версай“ на третия етаж.

Таунсенд се регистрира, получи ключа от обичайната си стая и след като разопакова багажа си, отиде на третия етаж. В зала „Версай“ завари Том да крачи около дълга маса и да информира колегите си за новото положение. Кийт седна в отсрещния край, докато Спенсър продължи да обикаля наоколо. Спря едва когато се наложи да поиска още подробности за условията на госпожа Шъруд.

След няколко километра ходене, купчина сандвичи и безброй кафета общите очертания на двата договора бяха готови.

Когато няколко минути след шест в залата влезе камериерка и спусна завесите, Том за пръв път седна и бавно прочете проектодоговорите. Накрая се изправи и заяви:

- Засега толкова, Кийт. Най-добре да се върнем в офиса и да отпечатаме двата документа. Предлагам утре да се срещнем в осем сутринта, за да хвърлиш едно око на окончателния текст.

- Има ли нещо, за което трябва да помисля дотогава, Том? - попита Таунсенд.

- Да - отвърна Спенсър. - Абсолютно ли си убеден, че в договора за книгата трябва да запазим двете клаузи, за които ни предупреди Кейт?

- Абсолютно. След три дни с госпожа Шъруд мога да те уверя, че тя не разбира нищо от книгоиздаване.

- Кейт не смята така.

- Кейт е прекалено подозрителна - отвърна Таунсенд.

- Нищо не може да ми попречи да издам сто хиляди броя от проклетата й книга и да ги пратя на склад в Ню Джърси.

- Така е - каза Спенсър. - Но какво ще стане, когато романът не влезе в списъка на бестселърите?

- Прочети съответната клауза. Никъде не се споменава за срок. Безпокои ли те нещо друго?

- Да. За срещата в десет часа ще ти трябват два отделни парични ордера. Не искам да рискуваме с чекове - това само ще даде на госпожа Шъруд повод да не подпише окончателния договор. Бъди сигурен в едно: когато се появи в единайсет, Армстронг ще носи чек за двайсет милиона.

Таунсенд кимна.

- Преведох парите от Сидни в „Манхатън Банк“ още в деня, в който разговаряхме за първоначалния договор. Утре сутринта можем да вземем ордерите.

- Чудесно. В такъв случай за днес приключваме.

Когато се прибра в стаята си, Кийт уморено се стовари на леглото и веднага заспа. Събуди се в пет сутринта и с изненада откри, че е облечен. Първите му мисли бяха за Кейт и къде ли се намира в момента.

Съблече се и дълго стоя под топлия душ преди да си поръча ранна закуска. Или трябваше да е късна вечеря? Той проучи менюто и все пак се спря на закуска.

Докато чакаше закуската, включи новините по телевизията. Съобщиха за съкрушителната израелска победа в шестдневната война, макар че, изглежда, никой не знаеше къде е Насър. Излъчиха интервю с говорител на НАСА относно шансовете на Америка да прати човек на луната преди руснаците. Метеорологът обеща студен въздушен фронт в Ню Йорк. Докато се хранеше Кийт прочете „Ню Йорк Таймс“ и „Стар“ и се замисли какви промени би направил, ако е техен собственик. Опита се да забрави, че Федералната комисия по комуникациите постоянно го обсипва с въпроси относно разширяващата му се американска империя и му напомня за законите за смесената собственост, които се отнасяха за чуждестранните граждани.

- Този проблем има съвсем просто решение - няколко пъти му беше казвал Том.

- Никога - твърдо отвръщаше той. Но какво щеше да направи, ако не откриеше друг начин да купи „Ню Йорк Таймс“ и „Стар“? „Никога“ - отново си помисли Кийт, но вече не със същата убеденост.

През следващия час гледа същите новини и препрочете вестниците. До седем и половина знаеше какво се е случило по целия свят и дори в космоса. В осем без десет слезе с асансьора на първия етаж, където се срещна с двамата млади адвокати. Те като че ли носеха същите костюми, ризи и вратовръзки като предишната вечер, макар някак си да бяха успели да се избръснат. Таунсенд не попита къде е колегата им: знаеше, че Том обикаля из фоайето и ще дойде при тях веднага щом приключи тренировката си.

- Добро утро, Кийт - ръкува се с него Спенсър. - Запазил съм спокойна маса в ъгъла на кафенето.

След като седнаха, Том отвори куфарчето си, извади два документа и ги подаде на клиента си.

- Ако тя се съгласи да ги подпише - каза той, - трийсет и три цяло и три десети от акциите на „Глоуб“ ще станат твои - както и издателските права върху „Любовницата на сенатора“.

После адвокатът му обясни договорите клауза по клауза и Таунсенд започна да разбира защо тримата не са спали цяла нощ.

- А сега? - след като върна документите, попита той.

- Трябва да вземеш двата ордера от „Манхатън Банк“ и в десет без пет да си на входа на госпожа Шъруд, защото ако искаме договорите да са подписани преди да се появи Армстронг, ще се нуждаем от всяка минута от този един час.

Армстронг също започна да чете сутрешните вестници само минути след като ги оставиха пред вратата на хотелската му стая. Докато прелистваше страниците на „Ню Йорк Таймс“, той също си представяше промените, които щеше да внесе, ако успееше да сложи ръце върху американския ежедневник. Когато свърши с „Таймс“, се прехвърли на „Стар“, но той не задържа вниманието му за дълго. Дик остави вестниците, включи телевизора и запрехвърля каналите, за да убие времето. Стар черно-бял филм с Алан Лад надделя в конкуренцията с интервю с астронавт.

Когато се запъти към банята, Армстронг остави телевизора включен, без да му дойде наум, че може да събуди Шарън.

В седем вече беше облечен и ставаше все по-неспокоен. Превключи на „Добро утро, Америка“ и изслуша кмета, който обясняваше, че възнамерявал да се справи с профсъюза на пожарникарите и искането им за увеличение на заплатите.

- Разкарай ги тия гадни копелета! - извика той към екрана и изключи телевизора, след като метеорологът му съобщи, че го очаква поредният горещ безоблачен ден - в Малибу. Дик взе пудриерата на Шарън от тоалетката и попи челото си, после я прибра в джоба си. В седем и половина закусва в стаята, без да си направи труда да поръча нещо за нея. Когато в осем и половина слезе във фоайето, тя още спеше.

Ръсел Кричли го чакаше в ресторанта. Още преди да е седнал, Армстронг си поръча втора закуска. Адвокатът му извади от куфарчето си дълъг документ и започна да му го обяснява. Докато Кричли отпиваше от кафето си, Дик излапа омлет от три яйца и четири гофрети с гъст сироп.

- Не забелязвам никакви проблеми - каза адвокатът. -Това е почти същият договор, който подписа в Женева девер й - освен че тя, разбира се, не е намекнала за подкуп.

- Ако иска да спази завещанието на сър Джордж Шъруд, тя няма друг избор освен да приеме двайсет милиона долара.

- Точно така - потвърди Кричли. - Изглежда, когато са наследили акциите, тримата са подписали споразумение, че ако някога продадат дяловете си, цената ще се определи поне от двама от тях. Както знаеш, Алекзандър и Маргарет вече се съгласиха с двайсет милиона.

- Защо?

- В противен случай, според завещанието на сър Джордж, нямаше да получат нищо. Той очевидно не е искал тримата да се карат заради цената.

- И правилото за двете трети все още е валидно, така ли? - попита Армстронг, докато поливаше със сироп петата гофрета.

- Да, въпросната клауза е недвусмислена - потвърди адвокатът и прелисти страниците на трети документ. -Ето я тук. „Ако някой човек или компания бъде регистриран като собственик на шестдесет и шест цяло и шестдесет и шест стотни процента от издадените акции, този човек или компания има право да купи баланса от издадените акции при цена за акция, равна на средната цена за акция, изплатена от този човек или компания за съществуващите акции.“

- Какво означава това, по дяволите? - възкликна Дик.

- Както ти казах по телефона, ако вече притежаваш две трети от акциите, собственикът на останалия дял - в този случай сър Уолтър Шъруд - няма друг избор, освен да ти продаде акциите си на абсолютно същата цена.

- Значи мога да стана собственик на всички акции преди Таунсенд изобщо да е открил, че „Глоуб“ се продава.

Кричли се усмихна.

- Извънредно любезно от страна на Алекзандър Шъруд да привлече вниманието ти към този факт по време на срещата ви в Женева.

- Недей да забравяш, че това ми струва един милион франка - напомни му Армстронг.

- Според мен ще се окаже, че тези пари не са отишли напразно - отвърна адвокатът. — Стига да си в състояние да представиш ордер за двайсет милиона долара в полза на госпожа Шъруд...

- Уговорил съм се в десет часа да го взема от „Банк ъв Ню Амстердам“.

- В такъв случай, след като вече притежаваш дела на Алекзандър, ще имаш право да купиш акциите на сър Уолтър за абсолютно същата сума и той няма да може да възрази.

Кричли си погледна часовника и докато Армстронг мажеше със, сироп шеста гофрета, позволи на сервитьора да му налее втора чаша кафе.

Точно в 09.55 лимузината на Таунсенд спря пред красива каменна сграда на Шейсет и трета улица. Той слезе от колата и се запъти към входа, следван от тримата си адвокати. Портиерът очевидно ги очакваше, защото когато Кийт му съобщи името си, той само отвърна: „Мезонетът на последния етаж“ и посочи асансьора.

На последния етаж ги чакаше прислужница. Часовникът на стената удари десет и в същия момент се появи госпожа Шъруд. Носеше официална рокля и, изглежда, малко се изненада, като видя четиримата мъже. Таунсенд й представи адвокатите и тя ги покани да я последват в трапезарията.

Докато минаваха под великолепен полилей по дълъг коридор, обзаведен с мебели в стил Луи XIV и украсен с импресионистични картини, Таунсенд видя за какво са били използвани част от печалбите на „Глоуб“. В трапезарията ги посрещна изискан възрастен мъж с гъста сива коса.

Том веднага позна старшия партньор от „Бърлингъм, Хийли & Яблоун“ и за пръв път си помисли, че задачата му може да не се окаже чак толкова лесна. Двамата се ръкуваха, после Том представи Яблоун на клиента си и на своите двама колеги.

Когато всички седнаха и прислужницата им поднесе чай, Спенсър отвори куфарчето си и подаде двата договора на Яблоун. Тъй като знаеше, че не разполагат с много време, той колкото можеше по-бързо започна да обсъжда документите с адвоката на госпожа Шъруд. Възрастният мъж постоянно го прекъсваше с въпроси. Таунсенд реши, че Том трябва да е отговорил задоволително, защото когато стигнаха до последната страница, господин Яблоун се обърна към клиентката си.

- Не възразявам да подпишете тези два договора, госпожо Шъруд, стига паричният ордер да е редовен.

Кийт си погледна часовника. 10.43. Той се усмихна, когато Спенсър извади от куфарчето си двата ордера. Преди да успее да ги предаде, госпожа Шъруд се завъртя към адвоката си и попита:

- В договора за книгата отбелязано ли е, че ако не отпечатат сто хиляди броя от романа ми до една година след подписването, „Шуман“ ще трябва изплатят обезщетение от един милион долара?

- Да - потвърди Яблоун.

- И че ако книгата не попадне в списъка на бестселърите, ще ми платят още един милион?

Таунсенд се усмихна, защото знаеше, че в документа няма клауза за разпространение на книгата и че не е определен срок, в който романът трябва да попадне в списъка на бестселърите. Стига да издадеше 100 хиляди броя, което можеше да направи съвсем лесно, всичко щеше да му струва около 40 хиляди долара.

- Това е посочено във втория договор - потвърди адвокатът й.

Том се опита да скрие удивлението си. Как можеше човек с опита на Яблоун да не забележи два толкова очевидни пропуска? Таунсенд се оказваше прав - изглежда, щяха да успеят.

- И господин Таунсенд е в състояние да ни предаде ордери за пълните суми, така ли? - попита госпожа Шъруд. Спенсър ги подаде на Яблоун, който ги плъзна към клиентката си, без дори да ги погледне.

Кийт зачака госпожа Шъруд да се усмихне. Тя обаче се намръщи.

- Това не е сумата, за която се уговорихме - каза възрастната жена.

- Напротив - възрази Таунсенд, който бе получил ордерите от главния касиер на „Манхатън Банк“ и внимателно ги беше проверил.

- Тази тук - повдигна ордера за 20 милиона долара тя, - е точна. Но не и другата.

Кийт се смути.

- Но вие се съгласихте авансът за романа ви да е сто хиляди долара - отвърна той. Усещаше, че устата му пресъхва.

- Точно така - потвърди госпожа Шъруд. - Но очаквах този чек да е за два милиона и сто хиляди долара.

- Тези два милиона трябва да бъдат изплатени по-късно, при това само ако не изпълним условията за публикуване на книгата - каза Кийт.

- Нямам намерение да поемам такъв риск, господин Таунсенд - каза тя.

- Не ви разбирам.

- Тогава ще ви обясня. Очаквам да предадете на господин Яблоун още два милиона долара. Единствено той ще има право да прецени кой да получи тези пари след дванайсет месеца. - Маргарет замълча за миг. - Виждате ли, моят девер Алекзандър е спечелил един милион швейцарски франка под формата на яйце на Фаберже, без дори да си направи труда да ме уведоми. Ето защо аз имам намерение да спечеля от романа си над два милиона долара, без да си направя труда да го уведомя.

Таунсенд ахна. Господин Яблоун се облегна назад и Том осъзна, че не е единственият, който е работил цялата нощ.

- Ако клиентът ви спази условията - намеси се Яблоун, - след дванайсет месеца ще му върна парите с лихвите.

- От друга страна - каза госпожа Шъруд, - ако клиентът ви няма намерение да разпространи романа ми и да го направи бестселър...

- Но вчера се разбрахме за друго - възкликна Таунсенд.

Тя мило погледна към него и без да се изчерви, отвърна:

- Съжалявам, господин Таунсенд, излъгах.

- Но вие оставяте на клиента ми само единайсет минути, за да донесе още два милиона долара - като погледна към големия часовник, възрази Том.

- Всъщност дванайсет - рече господин Яблоун. - Този часовник винаги малко избързва. Така или иначе, няма да издребняваме за една минута. Убеден съм, че госпожа Шъруд ще ви позволи да използвате телефона й.

- Естествено - каза тя. - Виждате ли, покойният ми съпруг винаги казваше: „Ако не можеш да платиш днес, защо някой да ти вярва, че ще успееш да платиш утре?“

- Но вие получавате ордери за двайсет милиона и сто хиляди долара. Това не е ли достатъчно доказателство?

- След десет минути ще получа ордерите на господин Армстронг за същата сума и предполагам, че той с удоволствие ще публикува книгата ми, въпреки статията на Клер... или би трябвало да кажа Кейт?

Таунсенд не отговори цели трийсет секунди. Отначало реши, че госпожа Шъруд блъфира, но когато погледна към часовника, промени мнението си.

Той се изправи, бързо се приближи до телефона на малката масичка, потърси номера в бележника си, набра седемте цифри и след като му се стори, че е чакал цяла вечност, поиска да го свържат с главния касиер. Последва ново прещракване. Отговори му секретарката.

- Тук е Кийт Таунсенд. Трябва спешно да разговарям с главния касиер.

- Боя се, че в момента има среща, господин Таунсенд, и ми нареди през следващия час да не го безпокоя.

- Чудесно, в такъв случай можете да го уредите вие. Трябва до осем минути да преведа два милиона на сметката на един клиент, в противен случай ще се провали сделката, която двамата с него обсъждаме цяла сутрин.

Последва кратко колебание, после секретарката каза:

- Ще го повикам от срещата, господин Таунсенд.

Кийт ясно чуваше тиктакането на големия часовник зад гърба си.

Том се наведе напред и прошепна нещо на Яблоун, който кимна и започна да пише. Само скърцането на писалката по хартията нарушаваше тишината.

- Анди Хармън на телефона - каза главният касиер и после внимателно изслуша обясненията на Таунсенд.

- Но вие ми давате само шест минути, господин Таунсенд. И къде трябва да се преведат парите?

Кийт се обърна и погледна стария адвокат. Яблоун откъсна лист от бележника си и го плъзна към Том, който го предаде на клиента си.

Таунсенд прочете номера на сметката.

- Нищо не ви обещавам, господин Таунсенд - отвърна главният касиер, - но ще ви позвъня веднага щом мога. На кой номер да ви търся?

Кийт му даде номера на телефона и затвори.

После бавно се върна на масата и се отпусна на стола си. Чувстваше се така, като че ли току-що е похарчил последния си цент. Надяваше се госпожа Шъруд да не му вземе пари за телефонния разговор.

Минутите изтичаха. Всички мълчаха. Таунсенд не откъсваше поглед от големия часовник и увереността му постепенно изчезваше. Неговият адвокат не знаеше, че предния ден Кийт е превел от австралийската си сметка в нюйоркската „Манхатън Банк“ точно двайсет милиона и сто хиляди долара. Тъй като в момента в Сидни беше два през нощта, главният касиер нямаше как да провери дали притежава още два милиона.

Всяко тиктакане му звучеше като на бомба с часовников механизъм. После го сепна пронизителният звън на телефона. Таунсенд се втурна към масичката и вдигна слушалката.

- Тук е портиерът, господине. Бихте ли предали на госпожа Шъруд, че пристигнаха господин Армстронг и още един господин и в момента се качват с асансьора?

Челото му се покри с пот, когато осъзна, че Армстронг отново го е победил. Той се върна на масата, докато прислужницата отиваше да посрещне следващия гост на госпожа Шъруд. Големият часовник започна да отброява новия час. Телефонът иззвъня пак. Таунсенд отговори, като знаеше, че това е последният му шанс.

Но търсеха Яблоун. Кийт се завъртя към масата и му подаде слушалката. Докато адвокатът разговаряше, той се огледа. Дали апартаментът имаше друг изход? Не искаше да застане лице в лице с тържествуващия Армстронг.

Господин Яблоун затвори и се обърна към госпожа Шъруд.

- Обадиха се от моята банка - каза той. - Потвърждават, че на сметката ми са преведени два милиона долара. Трябва да повторя, Маргарет, че този твой часовник избързва с една минута.

Госпожа Шъруд незабавно подписа двата документа, после им разкри информация относно завещанието на покойния сър Джордж Шъруд, която изненада Таунсенд и Спенсър. Том взе документите и тя се изправи.

- Последвайте ме, господа. - Маргарет бързо ги поведе през кухнята към противопожарния изход.

- Довиждане, господин Таунсенд - каза тя, докато Кийт излизаше през прозореца.

- Довиждане, госпожо Шъруд - леко се поклони той.

- Между другото...

Таунсенд се завъртя и тревожно я погледна.

- Да?

- Знаете ли, наистина трябва да се ожените за онова момиче.

- Ужасно съжалявам - казваше господин Яблоун, когато госпожа Шъруд се върна в трапезарията, - но моята клиентка вече продаде акциите си от „Глоуб“ на господин Кийт Таунсенд, с когото разбрах, че се познавате.

Армстронг не можеше да повярва на ушите си. Той се завъртя към адвоката си с бясно изражение на лице.

- За двайсет милиона ли? - спокойно попита стария адвокат Ръсел Кричли.

- Да - потвърди Яблоун, - абсолютно същата сума, за която вашият клиент се е уговорил с девер й.

- Но Алекзандър едва миналата седмица ме увери, че госпожа Шъруд се е съгласила да продаде дяла си от "Глоуб" на мен - възрази Армстронг. - Пристигнах в Ню Йорк специално...

- Не полетът ви до Ню Йорк ме накара да променя решението си, господин Армстронг - твърдо отвърна възрастната жена. - По-скоро посещението ви в Женева.

Дик смаяна я зяпна, после се обърна и закрачи към асансьора, чиито врати все още бяха отворени. Докато двамата с адвоката пътуваха надолу, той изруга няколко пъти преди да попита:

- Но как е успял, по дяволите?

- Мога само да предположа, че по някое време се е качил на борда на кораба на госпожа Шъруд.

- Но как изобщо е научил, че се опитвам да купя „Глоуб“?

- Имам чувството, че няма да откриеш отговора на този въпрос от тази страна на Атлантика - отвърна Кричли. - Но не всичко е изгубено.

- Какво искаш да кажеш, по дяволите?

- Ти вече имаш една трета от акциите.

- Таунсенд също.

- Вярно е. Само че ако успееш да вземеш дела на сър Уолтър Шъруд, ще притежаваш две трети от компанията и Таунсенд няма да има друг избор освен да ти продаде своята част - със значителна загуба.

Армстронг погледна адвоката си и по лицето му се плъзна лека усмивка.

- А след като Алекзандър Шъруд продължава да е на твоя страна, играта все още не е свършила.