Четвъртата власт

16. СИДНИ

Морнинг Хералд

30 януари 1957

Спорният проект на Дейн печели конкурса за сграда на операта

- Но откакто обявихме годежа си, аз почти не те виждам - рече Сюзан.

- Опитвам се да издам нов вестник в Аделаида и още един в Сидни - каза Кийт. - Просто не мога да съм на две места едновременно.

- Напоследък човек не може да те открие и на едно място - отвърна Сюзан. - И ако успееш да сложиш ръце върху онзи неделен вестник в Пърт, както твърдят, че се опитваш, няма да те виждам даже през уикендите.

Моментът не беше подходящ да й съобщи, че вече е сключил сделката със собственика на „Пърт Сънди Монитор“. Той стана от леглото и тръгна към банята.

- И къде отиваш сега? - попита Сюзан.

- Имам делова закуска в града.

- В неделя сутрин?

- Това е единствената му възможност. Човекът специално е долетял от Брисбейн.

- Но нали щяхме да излизаме с яхта? Или и това си забравил?

- Не съм забравил, разбира се. Тъкмо затова се уговорих да се срещнем на закуска. Ще съм си вкъщи още преди да си готова за излизане.

- Като миналата неделя ли?

- Тогава беше друго - отвърна той. - „Пърт Монитор“ е неделен вестник и ако исках да го купя, как иначе да го проуча, освен като ида там в деня на излизането му?

- Значи вече си го купил, така ли?

Кийт я погледна.

- Да, но ръководството му е първокласно, така че не би трябвало да се налага често да пътувам до Пърт.

- Ами редакторският състав? - попита Сюзан, докато Кийт си обличаше. - Ако и сега се случи същото като с всичките ти други вестници, ще им висиш на главите поне половин година.

- Не, няма да е чак толкова зле - отвърна той. - Обещавам ти. Само бъди готова за излизане в момента, в който се върна. - Кийт се наведе и я целуна по бузата. Не би трябвало да се бавя повече от час, най-много два. - И излезе преди Сюзан да успее да каже нещо.

Когато се настани на предната седалка на автомобила, шофьорът запали двигателя.

- Кажи ми, Сам, жена ти ядосва ли се заради разпокъсаното ти работно време?

- Трудно е да се прецени, господине. Напоследък тя изобщо престана да разговаря с мен.

- От колко време сте женени?

- От единайсет години.

Таунсенд се отказа да го разпитва повече за брака му. Докато пътуваха към града, той се опита да не мисли за Сюзан и да се съсредоточи върху предстоящата среща с Алан Рътлидж. Не го познаваше лично, но всички във вестникарския свят го смятаха за блестящ журналист и невероятен пияч. Ако последната идея на Кийт имаше и най-малък шанс за успех, той се нуждаеше от човек със способностите на Рътлидж.

Сам отби от Елизабет Стрийт и се насочи към входа на хотел „Таун Хауз“. Таунсенд се усмихна, когато видя „Сидни Кроникъл“ на най-горните лавици, и си спомни водещото заглавие на сутрешния брой. Вестникът отново заявяваше на читателите си, че е дошло време министър-председателят Робърт Мензис да отстъпи мястото си на по-млад човек, който е в крачка със стремежите на съвременните австралийци.

- Ще се забавя около час, най-много два - каза Таунсенд. Сам скришом се усмихна, когато шефът му слезе от колата и се запъти към въртящите се врати.

Таунсенд бързо пресече фоайето и влезе в ресторанта. Огледа се наоколо и забеляза Алан Рътлидж на една маса до прозореца. Журналистът пушеше цигара и четеше „Сидни Кроникъл“.

Когато Кийт се приближи, той се изправи и се ръкуваха. Рътлидж остави вестника настрани и се усмихна.

- Виждам, че продължавате да променяте "Кроникъл". - Таунсенд погледна заглавието: „Изсушена глава, открита в автобус в Сидни“. - Такива думи едва ли са в традицията на сър Съмърсет Кенрайт, струва ми се.

- Не - съгласи се Кийт, - но и това не е краят. Продаваме със сто хиляди броя повече, отколкото по негово време, а печалбите скочиха със седемнайсет процента. - Той се завъртя към застаналата до масата сервитьорка. - За мен само кафе без мляко и препечени филийки.

- Надявам се, не възнамерявате да ми предложите да стана следващият главен редактор на „Кроникъл“ - докато палеше нова цигара, рече Рътлидж. Таунсенд погледи пепелника и видя, че това е четвъртата от пристигането на журналиста.

- Не - отвърна той. - Брус Кели си е точно на мястото. За вас обаче имам предвид нещо много по-подходящо.

- И какво по-точно?

- Вестник, който все още не съществува - каза Таунсенд, - освен в моето въображение. Но се нуждая от вашата помощ, за да го създам.

- И в кой град го виждате във фантазиите си? - попита Рътлидж. - В повечето вече има предостатъчно вестници. Аделаида е най-показателният пример.

- Съгласен съм с вас - отвърна Кийт, докато сервитьорката му наливаше кафе. - Но в момента страната има нужда от национален вестник за всички австралийци. Искам да създам ежедневник, наречен „Континент“, който да се продава от Сидни до Пърт и всички да го смятат за номер едно. Нещо повече, искам вие да сте първият му главен редактор.

Алан дълбоко си пое дъх и не отговори веднага.

- Къде ще е редакцията му?

- В Канбера. Трябва да излиза в политическата столица, където се взимат националните решения. Основната ни задача е да привлечем възможно най-добрите журналисти. Точно тук е вашата роля, защото ако знаят, че сте главен редактор, най-вероятно ще приемат предложението.

- След колко време смятате, че ще започнете издаването му? - като угаси петата си и незабавно запали нова цигара, попита Рътлидж.

- Надявам се да се появи на пазара след половин година.

- Какъв тираж предвиждате?

- От двеста до двеста и петдесет хиляди през първата година, като постепенно го увеличаваме до четиристотин хиляди.

- Колко време ще го издавате, ако не успеете да постигнете такъв тираж?

- Две-три години. Но ще успеем.

- И каква сума възнамерявате да ми предложите? - попита Алан.

- Десет хиляди годишно и всички обичайни добавки.

Когато обсъдиха всички въпроси и Рътлидж разпечата нов пакет цигари, вече бе станало обяд. На сбогуване журналистът каза, че щял да обмисли предложението и да му съобщи решението си до края на седмицата.

Докато Сам шофираше обратно към Дарлинг Пойнт, Таунсенд се чудеше как да представи на Сюзан идеята за постоянно пътуване между Сидни, Канбера, Аделаида и Пърт така, че да прозвучи вълнуващо. Изобщо не се съмняваше каква ще е реакцията й.

Когато към един пристигна пред къщата, видя Сюзан да се приближава по алеята, понесла голяма кошница в едната си ръка и плажна чанта в другата.

- Затвори вратата - само каза тя и продължи към автомобила. Таунсенд едва успя да хване бравата, когато телефонът иззвъня. Той се поколеба за миг, после реши да помоли да го потърсят по-късно.

- Здрасти, Кийт. Обажда се Дан Хадли.

- Добър ден, сенаторе - отвърна Кийт. - В момента съм в движение. Можеш ли да ми позвъниш довечера?

- Няма да бързаш толкова, когато чуеш какво ще ти кажа.

- Слушам те, Дан, но все пак се налага да побързаме.

- Току-що разговарях с министъра на съобщенията. Той ми съобщи, че Боб Мензис бил готов да подкрепи искането на щата за нова радиомрежа. Освен това ми намекна, че Хакър и Кенрайт нямало да се борят за нея, тъй като вече имали свои станции. Така че този път имаш невероятен шанс.

Кийт седна на стола до телефона и изслуша плана на сенатора. Хадли знаеше, че Таунсенд вече е правил неуспешни опити да купи мрежите на конкурентите си. И двете му предложения бяха отхвърлени, защото Хакър продължаваше да е бесен, че е изпуснал „Кроникъл“, а що се отнасяше до Кенрайт, двамата с Кийт не си говореха.

Четирийсет минути по-късно Таунсенд затвори и се втурна навън. Колата я нямаше. Той изруга и се върна в къщата. Но след като Сюзан беше тръгнала без него, реши, че спокойно може да последва първото предложение на сенатора. Вдигна слушалката, обади се на главния редактор и попита:

- Брус, какво е водещото заглавие за утрешния вестник?

- Защо Сидни не се нуждае от опера, а от нов мост - отвърна Кели.

- Изхвърли го. След час ще ти пратя статия от двеста думи.

- На каква тема, Кийт?

- Ще съобщя на читателите ни колко блестящ премиер е Боб Мензис и колко глупаво ще е да го заменим с неопитен партиен функционер, който още има жълто около устата.

Таунсенд прекара следващата половин година в Канбера с Алан Рътлидж в подготовка на новия вестник. Закъсняваха във всяко отношение - от откриване на подходяща сграда до привличане на най-добрия административен персонал и най-опитните журналисти. Но основният проблем на Кийт бяха срещите със Сюзан, защото цялото му свободно време отиваше за пътувания до Пърт.

„Континент“ излизаше вече малко повече от месец, когато банковият му управител започна да му напомня, че средствата му намаляват. Сюзан, от своя страна, му повтаряше, че дори през уикендите него постоянно го няма.

Таунсенд разговаряше в редакцията с Алан Рътлидж, когато иззвъня телефонът. Редакторът затисна с длан слушалката и му прошепна, че го търси Сюзан.

- О, Господи, съвсем забравих. Днес е рожденият й ден и трябваше да обядваме при сестра й в Сидни. Кажи й, че съм тръгнал за летището.

- Здрасти, Сюзан - рече Алан. - Кийт потегли за летището преди доста време, така че предполагам, вече е на път за Сидни. - Той внимателно изслуша отговора й. - Да... Добре... Ясно. - Рътлидж затвори слушалката. - Каза, че ако тръгнеш веднага, може би ще успееш да стигнеш на летището навреме, за да хванеш полета в осем и двайсет и пет.

Таунсенд изхвърча от кабинета, без дори да се сбогува, скочи в един от бусовете за разнасяне на вестници и се насочи към летището, където беше прекарал по-голямата част от предишната нощ. При избора на Канбера за място на издаване на новия вестник изобщо не бе помислил за мъглата, заради която самолетите често не излитаха по няколко дни седмично. Струваше му се, че през последния месец е прекарал половината си живот в постоянно следене на метеорологичните прогнози, а другата половина - във висене на терминала, където щедро обсипваше с пари неохотните пилоти, бързо превърнали се в най-високоплатените разносвачи на света.

Първоначалната реакция на читателите към „Континент“ бе добра и скоро тиражът достигна 200 хиляди броя. Ала интересът към националния ежедневник очевидно започваше да спада и продажбите бързо намаляваха. Алан Рътлидж му даваше онова, което Таунсенд искаше, но „Континент“ не се оказваше вестникът, от който австралийците смятаха, че се нуждаят.

Кийт за втори път тази сутрин спря на паркинга на летището. Но сега слънцето ярко светеше и мъглата се беше вдигнала. Самолетът за Сидни излетя навреме - само че не бе полетът в 8.25 часа. Стюардесата му предложи „Континент“, но само защото напускащите столицата самолети разполагаха с безплатен брой за всеки пътник.

Таунсенд знаеше, че баща му би се гордял с такъв вестник. Това беше най-близкият австралийски аналог на „Таймс“. Имаше и още една прилика с прочутия британски ежедневник - бързо губеше пари. Кийт вече разбираше, че ако искат да получат печалба, ще се наложи да внесат някои промени. Чудеше се докога Алан Рътлидж ще се съгласи да остане главен редактор, щом научи какво си е наумил.

Продължи да прелиства страниците, докато погледът му не попадна върху колона, озаглавена „Предстоящи събития“. Венчавката му със Сюзан, която трябваше да се състои след шест дни, бе определена като „брак на годината“. Щели да присъстват всички влиятелни личности, съобщаваш вестникът, освен премиер-министъра и сър Съмърсет Кенрайт. Това беше единственият ден, в който Кийт щеше да остане в Сидни от сутринта до вечерта, защото нямаше намерение да закъснее за собствената си сватба.

Таунсенд обърна на последната страница, за да провери какво ще предават по радиото. Виктория играеше срещу Ню Саут Уелс, но нито една от станциите нямаше да излъчва мача. След месеци на маневриране, инвестиране в каузи, в които не вярваше, и подкрепа на политици, които презираше, Кийт не бе успял да получи лиценза за новата мрежа. Беше седял в галерията за посетители в долната камара, за да чуе със собствените си уши как министърът на съобщенията обявява, че лицензът се предоставя на един стар привърженик на либералната партия. По-късно вечерта сенатор Хадли му каза, че премиерът лично отхвърлил молбата му.

Когато самолетът кацна на летище „Кингсфорд-Смит“, Таунсенд тичешком пресече пистата, излезе от терминала и завари Сам да го чака до колата.

- Какво е това? - попита Кийт и посочи една голяма, грижливо опакована кутия на задната седалка.

- Подаръкът за рождения ден на Сюзан. Хедър реши, че навярно не сте успели да откриете нищо подходящо в Канбера.

- Бог да я поживи - каза Таунсенд.

Макар че работеше при него само от няколко месеца, Хедър вече се оказваше достойна заместничка на Бънти.

- След колко време ще стигнем? - тревожно си погледна часовника Кийт.

- Ако движението остане също толкова свободно, шефе, не би трябвало да ни отнеме повече от двайсетина минути.

Таунсенд се опита да се отпусне, ала не можеше да не си мисли за това колко работа има преди сватбата. Вече започваше да съжалява, че е обещал да заминат на двуседмично сватбено пътешествие.

Когато спряха пред малката къща с тераса в южните предградия, Сам се наведе назад и подаде подаръка на шефа си. Таунсенд изскочи от колата и се затича по алеята. Сюзан отвори вратата още преди той да натисне звънеца. Кийт я целуна и й поднесе кутията. Тя се усмихна и го въведе в трапезарията точно в момента, в който внасяха празнична торта.

- Какво има вътре? - попита Сюзан и разклати кутията като дете.

Таунсенд едва се сдържа да не отговори: „Нямам представа“.

- Няма да ти кажа, но ми се струва, че изборът ми ще ги хареса.

Отново я целуна и се настани на свободното място между сестрата и майката на Сюзан. Докато тя разопаковаше подаръка, Кийт изпитваше същото любопитство като всички останали. Сюзан вдигна капака и извади дълго бледосиньо кашмирено манто, което преди месец беше харесала във „Фармърс“. Можеше да се закълне, че тогава Кийт не е бил с нея.

- Как разбра, че това е любимият ми цвят?

Той нямаше представа, но многозначително се усмихна и насочи вниманието си към резена торта в чинията си. После разговаряха за сватбата и Сюзан отново го предупреди, че речта на Брус Кели на приема определено не трябва да е като уводните му статии.

След обяда Сюзан помогна на майка си и сестра си да разчистят масата, а мъжете се настаниха край радиото във всекидневната. Кийт с изнанада откри, че предават крикет.

- Коя е тази станция? - попита той бащата на Сюзан.

- „2УУ“ от Улънгонг[19].

- Не е възможно да приемате „2УУ“ в Сидни!

- В южните предградия се хваща.

- Улънгонг е малък град, нали? - попита Кийт.

- Едно време там имаше само две мини и един хотел. Но през последните десет години населението се е удвоило.

Таунсенд продължи да слуша коментара, но мислите му вече бяха в Улънгонг. В първия удобен момент той отиде в кухнята и завари жените все още да обсъждат сватбата.

- Сюзан, ти със своята кола ли пристигна? - попита Кийт.

- Да, още вчера, и останах да пренощувам.

- Чудесно. Сега ще накарам Сам да ме откара вкъщи. Малко ме гризе съвестта, че го накарах да ме чака толкова дълго. Ще се видим след около час, нали? - Той я целуна по бузата и си тръгна.

- Обратно към Дарлинг Пойнт ли, шефе?

- Не - отвърна Таунсенд. - Улънгонг.

Сам обърна колата и в края на отбивката зави наляво, за да се влее в следобедния трафик, напускащ Сидни по магистрала Принсес. Кийт подозираше, че ако беше казал и „Броукън Хил“[20], шофьорът дори не би повдигнал вежди.

Заспа след минути, като си мислеше, че пътуването най-вероятно ще се окаже загуба на време. Когато минаха покрай табелата с надпис „Добре дошли в Улънгонг“, Сам рязко взе следващия завой, както винаги будеше шефа си.

- На някое конкретно място ли отиваме? - попита той. - Или просто се надявате да купите въглищна мина?

- Не, всъщност радиостанция - отвърна Кийт.

- Тогава трябва да е край оная голяма антена ей там.

След няколко минути Сам спря пред една сграда с ламаринен покрив. На фасадата с избледнели букви пишеше „2УУ“,

Таунсенд слезе от колата, изкачи се по стълбището, влезе и се приближи до малката рецепция. Момичето зад гишето вдигна очи от плетката си.

- Какво обичате?

- Знаете ли кой е собственик на тази станция?

- Да - отвърна тя. - Чичо ми.

- И кой е чичо ви?

- Бен Амптхил. Вие не сте тукашен, нали?

- Не - призна Кийт.

- Понеже май не съм ви виждала.

- Знаете ли къде живее?

- Кой?

- Чичо ви.

- Да, знам, разбира се.

- Бихте ли ми казали? - като се опитваше да не проявява външно раздразнението си, попита Таунсенд.

- Естествено. Голямата къща на хълма в Уунона, точно край града. Веднага се забелязва.

Той излезе от сградата, скочи в колата и предаде упътванията на Сам.

Момичето се оказа право: голямата бяла къща, сгушена и хълмовете, се забелязваше веднага. Шофьорът отби от главния път и Таунсенд скоро се озова пред дебел плешив мъж по анцуг, седнал с вдигнати на бюрото крака. По радиото предаваха заключителните коментари на мача. Той се завъртя, хвърли поглед на Кийт и каза:

- Заповядайте, седнете. Само изчакайте малко, защото ни остават само единайсет точки, за да спечелим.

- И аз съм за Ню Саут Уелс - рече Кийт.

Следващата точка накара Бен Амптхил да се усмихне. Без да поглежда Кийт, той се наведе назад и му подаде бутилка бира и отварачка.

- Още малко и ще съм изцяло на ваше разположение.

След края на мача собственикът на „2УУ“ размаха юмрук във въздуха.

- Това би трябвало да ни осигури шампионата. - Той свали краката си от бюрото, завъртя се и протегна ръка. - Аз съм Бен Амптхил.

- Кийт Таунсенд.

- Да не сте данъчен инспектор?

Таунсенд се помъчи да не се засмее.

- Не, господин Амптхил, не съм...

- Наричайте ме Бен, всички ми казват така.

- Добре, Бен, не съм търговец. Аз съм купувач.

- И какво искате да купите, младежо?

- Вашата радиостанция.

- Не я продавам, Кийт. Освен ако не се съгласите да вземете заедно с нея местния вестник, евтин хотел и две въглищни мини. Защото всички те са част от една и съща компания.

- Кой е собственикът й? - попита Таунсенд. - Може би акционерите ще обмислят...

- Има само двама акционери - поясни Бен. - Ние с Пърл - жена ми. Така че даже да съм готов да ви я продам, ще трябва да убедите нея.

- Но щом компанията е само на вас и на жена ви, можете да ми продадете и само станцията.

- Естествено - потвърди Амптхил. - Но няма да го направя. Ако искате станцията, просто ще трябва да купите всичко, което върви с нея.

След още няколко бири и един час пазарене Таунсенд вече бе наясно, че Бен е направо търговски гений.

- Между другото - каза Кийт на шофьора си, когато с качи в колата, - ти се оказа прав за мините. Вече съм горд собственик и на двете, както и на местния вестник и хотел, но най-важно - на радиостанцията.

Когато в един през нощта се прибра вкъщи, Сюзан спеше. Той тихо затвори вратата на спалнята, отиде в кабинета си на първия етаж и започна да си води бележки. Реши да позвъни на адвоката си в шест и трийсет и пет. Междувременно взе душ, преоблече се, събра си багажа, приготви си закуска и прочете първите издания на вестниците, които винаги получаваше преди пет сутринта.

В седем без двайсет и пет излезе от кухнята, върна се в кабинета си и набра домашния номер на адвоката. Отговори му сънен глас.

- Добро утро, Клайв. Исках да ти кажа, че току-що си купих мина. Всъщност две.

- Защо, по дяволите? - попита го вече по-бодър глас. На Таунсенд му трябваха четирийсет минути, за да му обясни как е прекарал предния следобед и да му съобщи цената, за която се е договорил.

- Първото ми впечатление е, че господин Амптхил е сключил страхотна сделка - отбеляза адвокатът, когато Кийт свърши.

- Определено - съгласи се Таунсенд. - И ако беше решил, спокойно можеше да ме надпие.

- Е, по-късно ще ти се обадя, за да си определим среща.

- Не мога - отвърна Кийт. - Ако искам сделката да си струва, трябва да хвана първия полет за Ню Йорк. Ще трябва да уредиш подробностите с Бен Амптхил. Той не е от хората, които нарушават обещанията си.

- Но въпреки това ще ми трябваш.

- Обясних ти всичко - каза Таунсенд. - Така че се погрижи договорът да е готов за подпис в момента, в който се върна.

- Колко време ще отсъстваш? - попита Клайв.

- Четири дни, най-много пет.

- Ще успееш ли да свършиш за пет дни?

- Ако не успея, ще трябва да се заема с миньорство. Таунсенд затвори, отиде в спалнята и взе куфара си.

Реши да не буди Сюзан: щеше да се наложи дълго да й обяснява защо толкова внезапно отлита за Ню Йорк. Написа й бележка и я остави на нощното шкафче.

Сам го чакаше - личеше му, че също не е спал. На летището Кийт му съобщи, че ще се върне по някое време в петък.

- Не забравяйте, че в събота се жените, шефе.

- Даже аз не бих могъл да го забравя - отвърна Кийт. - Не се безпокой. Ще се прибера поне двайсет и четири часа по-рано.

В самолета заспа само минути след като закопча колана си. Събуди се няколко часа по-късно. Не можеше да се сети нито къде отива, нито защо. После си спомни всичко. По време на подготовката за искане на лиценз за радиостанция беше прекарал няколко дни в Ню Йорк и впоследствие посети града още три пъти, за да сключва сделки с американски радиомрежи и различни агенции. Сега възнамеряваше да използва всички тези постигнати с много труд резултати.

Портиерът в „Пиер“ го посрещна така, като че ли пристига в Ню Йорк за петдесети път през тази година, и нареди на пиколото да придружи господин Таунсенд до „обичайната му стая“. Последва още един душ, преобличане, късна закуска и няколко телефонни разговора преди да тръгне от агент на агент, от мрежа на мрежа, от студио на студио в опит да сключва сделки на закуска, обяд, вечеря, а понякога и в малките часове на нощта.

След четири дни беше купил австралийските права за повечето от най-добрите американски радиопрограми за предстоящия сезон с възможност да продължи договора за още четири години. Подписа последното споразумение само два часа преди да замине обратно за Сидни. Събра мръсните си дрехи - не обичаше да плаща излишни сметки - и взе такси до летището.

Когато се издигнаха във въздуха, започна да нахвърля статия от 500 думи, като поправяше изречения и променяше изрази, докато не реши, че е достойна за първа страница. По време на престоя им в Лос Анджелис Кийт отиде до най-близкия телефон, набра номера на Брус Кели и с изненада установи, че главният редактор не е в кабинета си. Неговият заместник го увери, че до последното издание имало достатъчно време, и бързо го прехвърли на машинописка. Докато диктуваше статията си, Таунсенд се чудеше колко време ще мине преди Хакър и Кенрайт да го потърсят, за да го помолят да сключи договор с тях, след като е унищожил доходоносния им картел.

Чу, че викат името му по високоговорителя, и трябваше да се върне тичешком в самолета. Настани се на мястото си, затвори очи и се събуди едва на летището в Сидни на следващата сутрин.

Докато чакаше багажа си, се обади на Клайв.

- Надявам се, че този път не съм те събудил.

- Ни най-малко. Тъкмо си обличам смокинга - отвърна адвокатът.

Таунсенд би го попитал на чия сватба отива, но в момента го интересуваше единствено дали Амптхил е подписал договора.

- Още преди да си ме попитал ще ти съобщя, че вече си горд собственик на „Улънгонг Таймс“, улънгонгския „Гранд Хотел“, две мини и радиостанция, известна като „2УУ“, която може да се приема чак до южните предградия на Сидни. Само се надявам, че знаеш какво правиш, Кийт, защото аз нямам представа.

- Прочети първа страница на сутрешния „Кроникъл“ - отвърна Таунсенд. - Може и да схванеш някои неща.

- В събота сутрин никога не чета вестници - каза Клайв.- Струва ми се, че имам право да почивам поне един ден седмично.

- Но днес е петък! - възкликна Кийт.

- В Ню Йорк може да е петък - рече адвокатът, - но те уверявам, че в Сидни е събота. С нетърпение очаквам да те видя в черквата след около час.

- О, Господи! - извика Таунсенд, захвърли слушалката, заряза багажа си и се втурна навън, където с малко раздразнен вид го чакаше Сам. Кийт се метна на предната седалка и изпъшка. - Мислех, че е петък.

- Не, господине. Боя се, че е събота. И остават петдесет и шест минути до сватбата ви.

- Но дори няма да имам време да си отида вкъщи и да се преоблека.

- Не се безпокойте - отвърна Сам. - Хедър приготви всичко необходимо. На задната седалка е.

Кийт се обърна и видя купчина дрехи, златни копчета за риза и червен карамфил. Бързо си свали сакото и започна да разкопчава ризата си.

- Ще стигнем ли навреме?

- Би трябвало да сме в „Сейнт Питър“ пет минути преди уречения час - каза шофьорът, докато Таунсенд хвърляше вчерашната си риза на пода. - Стига да не попаднем на задръстване и да имаме късмет със светофарите.

- За какво друго трябва да се тревожа? - докато се мъчеше да напъха дясната си ръка в левия ръкав на колосаната риза, попита Кийт.

- Струва ми се, че Хедър и Брус са уговорили всичко -каза Сам.

Таунсенд най-после успя да улучи ръкавите и попита дали Сюзан е разбрала, че току-що се е върнал.

- Едва ли - рече шофьорът. - През последните няколко дни тя гостува на сестра си и оттам ще я откарат направо в черквата. Сутринта телефонира на няколко пъти, но аз й казах, че сте под душа.

- Наистина се нуждая от душ.

- Ако не бяхте пристигнали с този полет, щеше да се наложи да й позвъня.

- Естествено, Сам. Да се надяваме, че както повелява традицията, булката ще закъснее с няколко минути. - Вече нахлузваше сивите раирани панталони.

Шофьорът се помъчи да скрие прозявката си.

Кийт го погледна.

- Само не ми казвай, че си ме чакал на летището двадесет и четири часа.

- Трийсет и шест. Нали казахте „по някое време в петък“.

- Съжалявам - отвърна Таунсенд. - Жена ти сигурно е бясна.

- На нея изобщо не й пука, господине.

- Защо? - тихо попита Кийт.

- Защото миналия месец ме напусна. Не успя да свикне с начина ми на живот.

- Значи аз съм виновен, така ли?

- Не, естествено - каза Сам. - Когато бях таксиметр шофьор, беше още по-лошо. Не, истината е, че тази работа ми харесва.

- И са ви трябвали единайсет години, за да го разберете - рече Кийт и се наведе напред, за да облече сакото си.

- Мисля, че от известно време и двамата го разбирахме - отвърна Сам. - Но накрая ми писна да мърмори, че никога не била сигурна кога ще се прибера.

- Че никога не била сигурна кога ще се прибереш - повтори Таунсенд.

- Да. Не можеше да проумее защо не свършвам работа в пет като всеки нормален съпруг.

- Всичко това ми е ясно - каза Кийт. - Ти не си единственият, който има такива проблеми. - До края на пътуването двамата мълчаха. Сам внимателно избираше най-свободното платно, което щеше да им спести няколко минути, докато Таунсенд мислеше за Сюзан и за трети път завързваше вратовръзката си.

Вече слагаше карамфила на ревера си, когато завиха по пътя към „Сейнт Питър“. Камбаните звъняха и първият човек, когото Кийт видя, стоеше в средата на улицата и тревожно се озърташе. Беше Брус Кели. Щом позна автомобила, на лицето му се изписа облекчение.

- Точно както ви обещах, господине - докато превключваше на трета, каза Сам. - Стигнахме пет минути по-рано.

- Или с единайсет години закъснение - тихо отвърна Кийт.

- Моля? - попита шофьорът, докато натискаше спирачка и превключваше на втора.

- Нищо, Сам. Ти току-що ме накара да осъзная, че не искам да направя тази крачка. - Той замълча за миг и точно преди да спрат прибави: - Недей да спираш, Сам. Давай напред.