Четвъртата власт

13. ТЕЛЕГРАФ

31 август 1947

Продължава недостигът на хранителни стоки в Берлин

- Ако Лаубер е оставил завещание, трябва да го открия.

- Защо смятате, че е толкова важно? - попита Сали.

- Защото искам да зная кой наследява неговите акции от „Телеграф“.

- Би трябвало да е жена му.

- Не, по-вероятно е да ги е оставил на Арно Шулц. В такъв случай си губя времето - така че колкото по-рано научим, толкова по-добре.

- Но аз нямам представа откъде да започна.

- Опитай в министерството на вътрешните работи. Щом тялото на Лаубер е върнато в Германия, отговорността преминава в техни ръце.

Сали го погледна скептично.

- Използвай всичките ни връзки - каза Армстронг - и обещавай всичко в замяна, но ми намери това завещание.

- Той тръгна към вратата. - Отивам на среща с Холит.

Бенсън го откара до стола на британските офицери и той зае столчето в ъгъла на бара и си поръча уиски, като на всеки няколко минути си поглеждаше часовника.

Стивън Холит влезе малко след шест и половина. Когато забеляза Армстронг, се усмихна широко и седна до него.

- Здрасти, Дик. Много ти благодаря за онзи кашон „Мутон-Ротшилд“ от двайсет и девета. Наистина е великолепно. Трябва да призная, че се опитвам да си го запазя, докато не станат готови документите за демобилизацията ми. Армстронг се усмихна.

- Тогава просто ще трябва да проверим дали не можем да уредим по-редовни доставки. Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Така ще можем да разберем защо толкова хвалят „Шато Бешевел“ от трийсет и трета.

С препечената пържола капитан Холит за пръв път опита прочутото вино, а Армстронг научи всичко, което го интересуваше, за завещанията и защо в случай, че не открият такова, акциите на Лаубер автоматично ще се прехвърлят на госпожа Лаубер като негова най-близка родственица.

- Ами ако и тя е мъртва? - попита Дик, докато келнерът отпушваше втора бутилка.

- Ако е мъртва или не могат да я открият - Холит отпи от чашата си и усмивката се върна на устните му, - предишният собственик ще трябва да чака три години. След това навярно ще успее да си върне акциите.

Тъй като не можеше да си води бележки, Армстронг трябваше да повтаря въпросите, за да се убеди, че е запомнил цялата информация. Това очевидно не безпокоеше Холит, който, както подозираше Дик, знаеше точно какво е замислил, но стига някой да пълнеше чашата му, нямаше намерение да се задълбава. Когато се увери, че напълно е разбрал всичко, той се извини, че бил обещал на жена си да не закъснява, и остави адвоката с полупълната бутилка.

След като напусна стола обаче, Армстронг не се прибра вкъщи. Не му се обясняваше отново защо толкова се бавят точно неговите документи за демобилизиране, след като неколцина от приятелите им вече бяха заминали за Англия. Вместо това той нареди на Бенсън да го откара в американския сектор.

Първо се отби при Макс Саквил и цели два часа играха покер. Армстронг изгуби няколко долара, но получи полезна информация за придвижването на американските войски, която полковник Оукшот щеше да се зарадва да научи.

Тръгна си малко след като се погрижи да изгуби достатъчно, за да го поканят отново, и отиде в любимия си бар в американския сектор. Присъедини се към група офицери, които празнуваха предстоящото си завръщане в Щатите. Няколко уискита по-късно напусна заведението, значително увеличил запасите си от сведения. Ала с готовност би разменил всичко само за един поглед към завещанието на Лаубер. И изобщо не забеляза мъж в цивилно облекло, който се изправи и го последва навън

Връщаше се към джипа си, когато зад него се чу глас:

- Луби.

Армстронг се закова на място. Прилоша му. Той се обърна и видя човек приблизително на неговата възраст, макар и много по-нисък и набит. Носеше обикновен сив костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Дик не можеше да различи лицето му.

- Ти чех ли си - тихо каза той.

- Не, Луби, не съм.

- Тогава си гаден немец! - Армстронг стисна юмруци и пристъпи към непознатия.

- Пак сбърка - без да трепне, отвърна той.

- Кой си тогава, по дяволите?

- Да речем, че съм твой приятел.

- Изобщо не те познавам. Какво искаш?

- Просто да ти помогна - тихо каза мъжът

- С какво? - изръмжа Армстронг.

Другият се усмихна.

- Като ти дам завещанието, което толкова отчаяно търсиш.

- Завещанието ли? - нервно попита Дик.

- А, виждам, че най-после бръкнах с пръст в раната. -Мъжът бръкна в джоба си и извади визитна картичка. Защо не ме посетиш следващия път, когато си в руския сектор?

На слабата светлина Армстронг не успя да прочете името. Когато вдигна очи, непознатият беше изчезнал в нощта.

Дик се приближи до една улична лампа и отново погледна визитката.

Майор С. Тюлпанов

Дипломатически представител

Ленинплац, Руски сектор

Когато на следващата сутрин се срещна с полковник Оукшот, Армстронг докладва всичко, случило се предишната вечер в американския сектор, и му подаде визитката на майор Тюлпанов. Не спомена само за това, че руснакът е нарекъл Луби. Оукшот си записа основната информация.

- Не казвай на никого, докато не проверим как стоят нещата.

Скоро след като се върна в кабинета си, му позвъниха. Полковникът му нареди незабавно да отиде при него. Когато за втори път тази сутрин влезе при Оукшот, Армстронг завари двама непознати мъже в цивилни дрехи. Представиха му се като капитан Удхаус и майор Форсдайк.

- Изглежда, този път си ударил в десятката, Дик -започна Оукшот още преди Армстронг да седне. - Твоят майор Тюлпанов май се оказва от разузнаването. Всъщност според нас той е третият по влияние човек в руския сектор. Смята се за изгряваща звезда. Тези двама господа са от секретната служба. Биха искали да приемеш поканата на Тюлпанов и да докладваш всичко, чак до марката цигари, които пуши.

- Бих могъл да се отбия още днес следобед - отвърна Армстронг.

- Не - отсече Форсдайк. - Това ще е прекалено очевидно. Предпочитаме да изчакате седмица-две, за да изглежда като обикновено посещение. Ако се отзовете твърде бързо, той ще заподозре нещо. Работата му изисква да е подозрителен, разбира се, но защо да го улесняваме? Елате в кабинета ми на Франклинщрасе утре в осем сутринта и ще ви обясним всички подробности.

През следващите десет сутрини в секретната служба го подложиха на рутинни процедури. Бързо стана ясно, че не го смятат за обикновен агент. В крайна сметка неговите познания за Англия се ограничаваха до ливърпулския лагер, сапьорния корпус, северностафордширския полк и нощното пътуване до Портсмут преди да го прехвърлят във Франция.

- Господ не е на наша страна в този случай - въздъхна по време на обяд с колегите си Форсдайк. Дори не им бе дошло наум да поканят Дик.

Въпреки тези опасения след няколко дни капитан Армстронг посети руския сектор под претекст, че търси резервни части за пресите на „Телеграф“. Щом се убеди, че неговият познат не разполага с необходимата техника, което знаеше предварително, той енергично закрачи към Ленинплац и потърси офиса на Тюлпанов.

Входът на огромната сива сграда от северната страна на площада изобщо не изглеждаше внушителен и секретарката, която седеше сама в мръсното преддверие на третия етаж, не го изпълни с увереност, че шефът й е изгряваща звезда. Тя провери личната му карта и изобщо не се изненада, че капитан от британската армия се е отбил без уговорена среща, а безмълвно го поведе по дълъг сив коридор, по чиито олющени стени висяха портрети на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. Спряха пред врата без никакъв надпис. Тя почука, отвори я и го покани в кабинета на Тюлпанов.

Армстронг се удиви, когато влезе в разкошно обзаведената стая, пълна със скъпи картини и стари мебели. Веднъж бе влизал в кабинета на генерал Темплър, военния губернатор на британския сектор - той беше много по-скромен.

Майор Тюлпанов стана да го посрещне. Дик забеляза, че униформата му е много по-добре ушита от неговата.

- Добре дошли, капитан Армстронг - каза руският офицер. - Идвате точно навреме. Мога ли да ви поканя на обяд?

- Благодаря - отвърна Армстронг на руски. Тюлпанов не прояви изненада от смяната на езиците и поведе госта си към стая с маса за двама. Дик не можа да не се зачуди дали майорът не го е очаквал.

Когато седна срещу руснака, се появи сервитьор с две чинии хайвер, следван от друг с бутилка водка. Ако с това се опитваха да го накарат да се почувства като у дома си, намерението им не постигна успех.

Майорът вдигна пълната си до ръба чаша.

- За нашето бъдещо благополучие.

- За нашето бъдещо благополучие - повтори Армстронг. В този момент в стаята влезе секретарката и остави на масата до Тюлпанов дебел кафяв плик.

- И наистина имам предвид „нашето“ - без да обръща внимание на плика, прибави руснакът.

Дик не отговори. Един от съветите на инструкторите му в секретната служба беше да не се опитва да поведе разговор.

- А сега, Луби - каза Тюлпанов, - няма да ти губя времето, като те лъжа каква е работата ми в руския сектор, не на последно място защото през последните десет дни са ти обяснили точно защо съм в Берлин и каква е ролята ми в тази нова „Студена война“ - нали така я наричате вие? Предполагам, че вече знаеш за мен повече, отколкото собствената ми секретарка. - Той се усмихна и си взе от хайвера. Армстронг неловко започна да си играе с вилицата си, но не хапна нищо.

- Но истината е, Луби... или предпочиташ да те наритам Джон? Може би Дик? Та истината е, че аз със сигурност зная повече за теб от секретарката ти, жена ти и майки ти, взети заедно.

Армстронг продължаваше да мълчи. После остави вилицата на масата.

- Виждаш ли, Луби, двамата с теб сме съвсем различни хора и тъкмо затова съм убеден, че можем да сме много полезни един на друг.

- Не съм съвсем сигурен, че ви разбирам - като го гледаше право в очите, отвърна Дик.

- Ами например мога да ти кажа точно къде да откриеш госпожа Лаубер, която изобщо не подозира, че съпругът и е бил собственик на „Телеграф“.

Армстронг отпи от водката си и с облекчение видя, че ръката му не трепери, макар че сърцето му туптеше като полудяло.

Тюлпанов взе дебелия кафяв плик, отвори го, извади някакъв документ и го плъзна по масата.

- И ако се договорим, няма причина да й го съобщаваме.

Дик разгъна плътните листа и зачете завещанието на майор Клаус Ото Лаубер. Руснакът махна на сервитьора да му поднесе втора чиния хайвер.

- Но тук пише, че... - когато прелисти третата страница, рече Армстронг.

Тюлпанов отново се усмихна.

- А, стигнал си до мястото, където се потвърждава, че Арно Шулц получава всички акции на „Телеграф“..

Армстронг вдигна очи и погледна майора, но не каза нищо.

- Разбира се, това е от значение само докато завещанието все още съществува - каза Тюлпанов. - Ако този документ никога не види бял свят, акциите автоматично се прехвърлят на госпожа Лаубер и в такъв случай не виждам причина...

- Какво очакваш в замяна? - попита Дик.

Майорът не отговори веднага. Като че ли обмисляше въпроса.

- Е, може би по малко информация от време на време. В крайна сметка, Луби, ако аз ти помогна да спечелиш първия си вестник преди да си навършил двайсет и пет, все трябва да получа нещо.

- Не разбирам.

- Много добре разбираш - усмихна се Тюлпанов. - Но въпреки това ще ти обясня.

Докато руснакът продължаваше, Армстронг взе вилицата си и за пръв път в живота си опита хайвер.

- Да започнем с простия факт, че ти дори не си британски гражданин. Озовал си се тук съвсем случайно. И макар да са те приели в армията си, убеден съм, вече си проумял, че няма да те приемат по същия начин в сърцата си. Ето защо е настъпил моментът да решиш за кой отбор ще играеш.

Дик пак си взе хайвер. Харесваше му.

- Сам ще се увериш, че идването ти в нашия отбор няма да те ангажира прекалено. От време на време двамата бихме могли да си помагаме да напредваме в онова, което англичаните все още упорито наричат „Голямата игра“.

Армстронг дообра чинията си. Надяваше се да му предложат втора.

- Защо не обмислиш въпроса, Луби? - Тюлпанов се наведе, взе завещанието и го прибра в плика.

Дик мълчаливо гледаше празната си чиния.

- Междувременно - рече майорът - ще ти дам някои сведения, които да отнесеш на приятелите си от службата за сигурност. - Той извади лист хартия от вътрешния си джоб и го побутна към него. Армстронг го прочете и с удоволствие установи, че все още може да мисли на руски.

- Честно казано, Луби, вашите хора вече разполагат с този документ, но въпреки това ще са доволни да получат потвърждение на съдържанието му. Виждаш ли, всички разузнавателни служби си приличат по страстта си към бумащината. По този начин са в състояние да доказват, че работата им е необходима.

- Как съм успял да се сдобия с това? - вдигна листа Армстронг.

- Боя се, че днес секретарката ми отсъства и временната й заместничка оставя бюрото си без надзор.

Дик се усмихна, сгъна документа и го пъхна във вътрешния си джоб.

- Между другото, Луби, момчетата от вашата секретна служба не са толкова умни, колкото си мислиш. Послушай съвета ми: пази се от тях. Ако решиш да влезеш в играта, все някога ще трябва да предадеш едната или другата страна и ако открият, че ги мамиш, без никакви угризения ще се избавят от теб.

Сърцето на Армстронг се разтуптя.

- Както вече ти обясних - продължи майорът, - няма нужда веднага да взимаш решение. - Той потупа кафявия плик. - Спокойно мога да почакам още няколко дни преди да съобщя на господин Шулц за късмета му.

- Имам добра новина за теб, Дик - каза полковник Оукшот, когато Армстронг се яви в кабинета му на следващата сутрин. - Демобилизационните ти документи най-после са готови и не виждам причина да не се върнеш в Англия до един месец.

Полковникът се изненада от реакцията му, ала реши, че младият офицер сигурно се безпокои за друго.

- Не че Форсдайк ще се зарадва от твоето заминаване след триумфа ти с майор Тюлпанов.

- След като имам възможност да установя връзка с руското разузнаване, може би не трябва толкова да бързам да се върна - каза Дик.

- Адски патриотично от твоя страна, приятелю - отвърна полковникът. - В такъв случай просто няма да бързам, докато не ми дадеш знак.

Шарлот продължаваше настойчиво да го пита кога най-сетне ще напуснат Берлин и същата вечер му обясни защо въпросът е толкова важен. Когато чу новината, Дик осъзна, че не може да извърта повече. Той седна в кухнята до жена си и й разказа всичко за плановете си в Англия.

На следващата сутрин си намери оправдание да отиде в руския сектор и след продължителна подготовка при Форсдайк влезе в кабинета на Тюлпанов няколко минути преди обяд.

- Как си, Луби? - попита руският разузнавач. - И което е по-важно, стигна ли до решение на коя страна ще играеш?

- Преди да взема окончателно решение - отвърна Дик - искам да се срещна с госпожа Лаубер.

Майорът закрачи из стаята, като че ли сериозно обмисляше желанието му.

- Една стара английска поговорка, Луби, гласи, че когато има добра воля...

Армстронг се озадачи.

- Още нещо, което трябва да научиш за англичаните, е, че игрословиците им са ужасни. Но въпреки приказките им за честна игра те стават смъртоносно опасни, когато стигне до защита на позициите им. Ако искаш да посетиш госпожа Лаубер, ще се наложи да отидем в Дрезден.

- В Дрезден ли?

- Да. Госпожа Лаубер е скрита дълбоко и сигурно в руската зона. Това може само да е в твоя полза. Но смятам, че не бива да я посещаваме в близките няколко дни.

- Защо?

- Все още има много да учиш за англичаните, Луби. Не се заблуждавай, че след като си овладял езика им, познаваш и начина им на мислене. Англичаните обичат рутината. Ако се появиш тук утре, ще станат подозрителни. Ако дойдеш по някое време другата седмица, изобщо няма да обърнат внимание.

- И какво да им кажа, когато се върна?

- Кажи им, че съм се държал предпазливо и че продължаваш да опипваш почвата. - Тюлпанов отново с усмихна. - Но можеш да им кажеш и че съм те разпитвал за един човек на име Арбътнът, Пиърс Арбътнът, и дали е вярно, че ще получи пост в Берлин. Ти си ми отговорил, че никога не си чувал за него, но че ще се опиташ да провериш.

Армстронг се върна в британския сектор и докладва по-голямата част от разговора на Форсдайк. Очакваше да му кажат кой е Арбътнът и кога ще пристигне в германската столица, ала единствените думи на майора бяха:

- Той просто те изпитва. Отлично знае кой е Арбътнът и кога ще заеме мястото си. След колко време можеш да намериш убедително оправдание отново да посетиш руския сектор?

- Следващата сряда или четвъртък имам обичайната си ежемесечна среща с руснаците по въпросите на снабдяването с хартия.

- Добре, ако случайно се отбиеш при Тюлпанов, кажи му, че не съм ти съобщил нищо за Арбътнът.

- Така няма ли да се усъмни?

- Не. Повече ще се усъмни, ако си в състояние да му дадеш каквато и да било информация за този човек.

На следващата сутрин Шарлот и Дик за кой ли път се скараха по въпроса за заминаването за Великобритания.

- Още колко извинения ще си измисляш, за да го отлагаш? - попита тя.

Дик не отговори и изхвърча от апартамента.

Редник Бенсън го откара на работа и щом седна зад бюрото си, Армстронг незабавно повика Сали. Тя му донесе купчина документи за подпис и усмихнато го поздрави. Когато след час излезе от кабинета му, изглеждаше изтощена. Предупреди всички да стоят надалеч от капитана, защото бил в отвратително настроение. Настроението му остана непроменено до сряда. В четвъртък подчинените му с облекчение научиха, че Армстронг ще отсъства през по-голямата част от деня.

В десет без нещо шофьорът го закара в руския сектор. Дик освободи Бенсън, после влезе в сградата на Ленинплац и с изненада видя, че секретарката на майора го очаква в двора.

Без да му обясни нищо, тя го отведе при голям черен мерцедес и отвори вратата. Армстронг се качи и седна до Тюлпанов. Двигателят вече работеше и автомобилът незабавно потегли.

Руснакът изобщо не се изненада, когато Дик му съобщи за разговора си с Форсдайк.

- Още не ти вярват - рече Тюлпанов. - Нали разбираш, ти не си техен човек. И може би никога няма да станеш.

Армстронг се намръщи и се завъртя да погледне през прозореца.

Излязоха от Берлин и се насочиха на юг към Дрезден. След няколко минути Тюлпанов му подаде очукано куфарче, носещо инициалите „К. Л.“

- Какво е това? - попита Дик.

- Всички вещи на майора - отвърна руснакът, - Или поне онези, които вдовицата му очаква да наследи. - И пъхна в ръцете му един дебел кафяв плик.

- Ами това?

- Това са четирийсетте хиляди марки, които Лаубер е платил на Шулц за акциите от „Телеграф“. Виждаш ли, опитвам се да спазвам правилата винаги, когато става въпрос за англичани. - Тюлпанов замълча за миг. - Струва ми се, че единственият друг необходим документ е у теб.

Армстронг кимна и прибра дебелия плик в чантата си. После отново се загледа навън, ужасен колко малко е възстановено от края на войната. Помъчи се да се съсредоточи върху онова, което щеше да предаде на госпожа Лаубер, и не проговори чак докато не стигнаха до предградията на Дрезден.

- Шофьорът знае ли пътя? - попита той, когато минаха покрай знак, ограничаващ скоростта до четирийсет километра.

- 0, да - отвърна Тюлпанов. - Ти не си първият, когото води при тази възрастна госпожа.

След няколко минути спряха пред сив бетонен блок насред парк, който сякаш беше бомбардиран предишния ден.

- Номер шейсет и три - поясни руснакът. - Няма асансьор, така че ще трябва да се изкачиш пеш, скъпи Луби. Но пък в това отношение ти си много добър.

Армстронг взе чантата си и куфарчето на майора, слезе от мерцедеса и закрачи по буренясалата пътека към входа на десететажния довоенен блок. На шестия етаж продължи по тесен коридор и спря пред една врата, до която с червена боя пишеше „63“.

Отвори му старица. Не изглеждаше изненадана, че е британски офицер. Влязоха през мръсен тъмен коридор в малка студена стая, която гледаше към друг, абсолютно еднакъв десететажен блок. Армстронг седна срещу нея до една електрическа печка с два реотана - единият не работеше.

Дик потръпна, когато старицата се отпусна на стола си и се зави с оръфания си шал.

- Посетих съпруга ви в Уелс точно преди да почине - започна Армстронг. - Помоли ме да ви предам това. - Той й подаде очуканото куфарче.

Госпожа Лаубер му направи комплимент за добрия му немски, после отвори куфарчето и извади поставена в рамка сватбена фотография и снимка на младеж, навярно синът им. Тъжното й изражение показваше, че навярно и той е загинал през войната. Последваха още няколко вещи, сред които сборник стихове на Райнер Мария Рилке и стар дървен шах.

Когато накрая стигна до трите медала на съпруга си, тя вдигна очи и с надежда попита:

- Предаде ли ви някакво съобщение за мен?

- Само, че му липсвате. И помоли да дадете шаха на Арно.

- Арно Шулц - рече вдовицата. - Едва ли е оцелял. -Тя замълча за миг. - Нали разбирате, клетникът беше евреин. През войната изгубихме следите му.

- В такъв случай аз ще опитам да открия дали е жив -отвърна Армстронг, наведе се и хвана ръката й.

- Много сте мил - рече госпожа Лаубер и стисна ръката му с костеливите си пръсти. Мина доста време преди да го пусне. После взе шаха и му го подаде. - Надявам се да не са го убили. Беше много добър човек.

Дик кимна.

- Съпругът ми оставил ли е друго съобщение за мен?

- Да. Каза ми, че последната му воля е да върнете на Арно и акциите му.

- Какви акции? - обезпокоено попита старицата. - Не знам за никакви акции.

- Изглежда, че малко след идването на Хитлер на власт Арно е продал на хер Лаубер акции от издателската си фирма и вашият съпруг е обещал да му ги върне веднага след края на войната.

- Разбира се, с радост бих го направила - каза госпожа Лаубер. - Само че нямам никакви акции. Може би Клаус е оставил завещание...

- За съжаление, не, госпожо Лаубер - отвърна Армстронг. - Или ако е оставил, не успяхме да го открием.

- Това не е типично за него. Винаги беше толкова точен... Сигурно е изчезнало някъде в руската зона. Нали знаете, на руснаците не може да им имаш вяра - прошепна вдовицата.

Дик кимна.

- Това не е проблем - отново стисна ръката й той. -Имам документ, който ми дава правото да се погрижа, ако Арно Шулц е жив, да получи акциите си.

Госпожа Лаубер се усмихна.

- Благодаря ви. Ужасно се радвам, че въпросът е в ръцете на британски офицер.

Той отвори чантата си, извади договора, обърна на последната от четирите му страници, посочи двете места за подпис и й подаде писалката си. Старицата се подписа, без да прочете нито една от клаузите. Армстронг прибра документа обратно, усмихна се и се изправи.

- Трябва да се върна в Берлин - каза той. - Уверявам ви, че ще положа всички усилия да открия хер Шулц.

- Благодаря - повтори жената, бавно се надигна от стола си и го изпрати до вратата. - Много любезно от ваша страна да изминете целия този път заради мен. - И отново му се усмихна и затвори вратата.

- Е? - попита Тюлпанов, когато Дик се качи в черни мерцедес.

- Подписа.

- Знаех си - каза руснакът.

Автомобилът направи обратен завой и потегли към Берлин,

- А сега? - попита Армстронг.

- Сега трябва да завъртиш колелото на рулетката.

На следващата сутрин капитан Ричард Армстронг регистрира придобиването си на „Телеграф“ в Британската контролна комисия. Макар че един от служителите повдигна вежди, а друг го накара да чака повече от час, накрая подпечатаха договора и потвърдиха, че капитан Армстронг е единствен собственик на вестника.

Когато научи новината за „успеха“ на съпруга си, Шарлот се опита да скрие истинските си чувства. Бе убедена, че това за пореден път ще отложи заминаването им за Англия. Ала остана облекчена, когато Дик се съгласи тя да замине при родителите си в Лион за раждането - тя искаше всичките им деца да бъдат френски граждани.

Арно Шулц се изненада от внезапната промяна на отношението на Армстронг към „Телеграф“. Армстронг започна да участва в сутрешните им редакционни съвети и дори нощем помагаше за разнасянето на вестника из града. Главният редактор реши, че ентусиазмът на шефа му е пряко свързан с отсъствието на Шарлот.

След няколко седмици започнаха да продават по триста хиляди броя дневно и Арно призна, че ученикът е станал учител.

Месец по-късно капитан Армстронг си взе десет дни неплатена отпуска, за да може да е в Лион за раждането на първото си дете. Остана възхитен, когато Шарлот го дари с момче. Кръстиха го Дейвид. Докато седеше на леглото и държеше бебето, той обеща на жена си скоро да заминат за Англия и тримата заедно да започнат нов живот.

След седмица се завърна в Берлин, решен да съобщи на полковник Оукшот, че е дошло време да подаде оставка и да замине за Великобритания.

И щеше да го направи, ако Арно Шулц не бе организирал събиране по случай шейсетия си рожден ден.