Четвъртата власт

19. НЮЗ КРОНИКЪЛ

25 октомври 1951

Чърчил печели изборите

- Как ще платите, господин Армстронг? - попита агентът на недвижими имоти.

- Всъщност съм капитан Армстронг.

- Извинете, капитан Армстронг.

- Ще платя с чек.

Трябваха му десет дни, за да открие подходящо жилище, и едва след като подписа договора за краткосрочен наем на апартамента в Станхоуп Гардънс, агентът спомена, че на горния етаж живеел пенсиониран бригаден генерал.

Търсенето на офис му отне още повече време, защото трябваше да е на адрес, който да убеди Юлиус Хан, че Армстронг през целия си живот се е занимавал с издателска дейност.

Когато Джон Д. Уд научи каква сума има предвид, го прехвърлиха при най-нископоставения агент.

След две седмици Армстронг се спря на офис, по-малък дори от апартамента му в Станхоуп Гардънс. Макар че изобщо не можеше да приеме описанието на стаичката с обща тоалетна като „идеална, съвършена и уникална“, тя имаше две преимущества: адрес на Флийт Стрийт и наем, който можеше да си позволи - за първите три месеца.

- Бъдете така любезен да се подпишете най-отдолу, капитан Армстронг.

Дик развъртя капачката на новия си паркер и подписа договора.

- Добре. Всичко е уредено - каза агентът. - Както знаете, капитан Армстронг, наемът е десет лири седмично, за първото тримесечие - в аванс. Ако обичате, дайте ми чек за сто и трийсет лири.

- По-късно следобед ще пратя някой от хората ми донесе чека - като поправяше вратовръзката си, отвърна Дик.

Младежът се поколеба за момент, после прибра договора в куфарчето си.

- Няма проблем, капитан Армстронг - каза той и подаде ключа за най-малкия офис от списъка им.

Армстронг бе убеден, че когато набере номера и чуе думите „Армстронг Комюникейшънс“, Хан няма откъде знае какво представлява неговата издателска къща - една стая, две бюра, кантонерка и съвсем наскоро инсталиран телефон. А що се отнасяше до „някой от хората ми“, той не лъжеше. Предната седмица в Лондон се беше върнала Сали Кар, която същата сутрин бе постъпила при него като секретарка.

Дик не можеше веднага да даде чека, защото от „Баркли“ не искаха да му издадат чекова книжка, докато не получат обещания превод от „Холт & Ко“ в Берлин. Фактът че е капитан, както постоянно им напомняше, изглежда не впечатляваше никого.

Когато парите най-после се получиха, управителят призна на своя счетоводител, че е очаквал в сметката на капитан Армстронг да бъдат прехвърлени малко повече от 217.9 лири.

Докато чакаше превода, Дик се свърза със Стивън Холит в офиса му в „Линкълн Ин Фийлдс“ и го помоли да регистрира „Армстронг Комюникейшънс“ като частна компания. Това му струва още десет лири.

На бюрото на Сали се появяваха нови сметки, а Армстронг нямаше каси бордо, за да ги уреди, затова покани Холит да стане секретар на компанията.

Беше останал с по-малко от четирийсет лири и нареди на Сали да не изплаща сметки над десет лири, докато не получат поне три искания за уреждането им.

Вече бременна в шестия месец с второто им дете, Шарлот пристигна при него в Лондон няколко дни след подписването на договора за наем на апартамента. Когато показа четирите стаи, тя не отбеляза колко са малки в сравнение с просторното им берлинско жилище. Просто беше щастлива, че са напуснали Германия.

Докато всеки ден пътуваше с автобус до офиса си, Армстронг се чудеше след колко време ще разполага с автомобил и шофьор. След регистрирането на компанията той излетя за Берлин и уговори неохотния Хан да му отпусне заем от хиляда лири. Върна се в Лондон с чек и дванайсет ръкописа, след като беше обещал, че ще бъдат преведени за броени дни и че ще изплати заема веднага щом подпише първия договор за разпространение в чужбина. Ала пред него стоеше проблем, който не можеше да признае на немеца. Макар да прекара часове на телефона в опити да уреди срещи с шефовете на всички водещи научни издателства в Лондон, Сали скоро откри, че техните врати не се отварят пред капитан Армстронг така, както в Берлин.

В онези вечери, в които се прибираше преди полунощ, Шарлот го питаше как върви работата. „Не би могло да се мечтае за повече“ замени „Строго секретно“. Но тя не можеше да не забележи, че в пощенската им кутия редовно се появяват тънки кафяви пликове, които изчезват неразпечатани в едно чекмедже. Когато жена му заминаваше за Лион за раждането на второто им дете, Дик й обеща до завръщането й да е подписал първия си голям договор.

След десетина дни, докато Армстронг диктуваше отговор на получено същата сутрин писмо, на вратата се почука. Сали отвори и застана лице в лице с първия им клиент. Джофри Бейли, канадец, който представляваше малко монреалско издателство, всъщност беше слязъл от асансьора на грешен етаж. Ала след час си тръгна с три немски научни ръкописа. Когато получи преводите им и осъзна търговския им потенциал, Бейли се върна с чек и подписа договор за правата върху издаването на трите книги в Канада и Франция. Армстронг осребри чека, но не си направи труда да информира Юлиус Хан за сделката.

Благодарение на господин Бейли, когато след месец и половина Шарлот се върна с Никол на ръце, Дик бе подписал още два договора с издатели от Испания и Белгия, имаше голям додж и зад волана му седеше редник Бенсън. Но Армстронг не й каза, че автомобилът е на изплащане и че не всяка седмица има пари за заплатата на Бенсън.

- Колата внушава доверие на клиентите - заяви той и я увери, че работата вървяла все по-добре. Жена му се опита да не обръща внимание на факта, че неразпечатаните кафяви пликове продължават да лежат в чекмеджето, но дори тя остана впечатлена, когато Дик й каза, че Оукшот се бил върнал в Лондон и го попитал дали познава човек, който би взел на работа стар войник като него.

След публикуването на първите три ръкописа в Канада, Франция, Белгия и Испания все повече чуждестранни издатели започнаха да слизат от асансьора на техния етаж и да си тръгват с дълги, напечатани на машина списъци на книги.

С увеличаването на броя на договорите Армстронг престана да пътува до Берлин. Вместо това пращаше полковник Оукшот и го натоварваше с незавидната задача да обяснява на Юлиус Хан защо паричните постъпления са толкова малки. Оукшот продължаваше безусловно да вярва на Дик - в крайна сметка нали бяха служили в един и същи полк? - както и Хан, поне за известно време.

Но въпреки няколкото сделки в чужбина Армстронг все още не успяваше да убеди нито едно водещо британско издателство да купи правата върху книгите му. След месеци на отговори от рода на „Ще ви позвъня, капитан Армстронг“, той започна да се чуди още колко време ще му отнеме да отвори вратата, която щеше да му позволи да стане част от британския издателски свят.

В една октомврийска сутрин, докато Дик гледаше към огромните сгради на „Глоуб“ и „Ситизън“, двата най-популярни ежедневника в страната, Сали му съобщи, че по телефона го търси журналист от „Таймс“. Армстронг кимна.

- Свързвам ви с капитан Армстронг - каза секретарката.

Той пресече стаята и взе слушалката от ръката й.

- Тук е Дик Армстронг, директор на „Армстронг Комюникейшънс“. Какво обичате?

- Казвам се Невил Андрейд и съм научен кореспондент на „Таймс“. Наскоро попаднах на френския превод на едно от изданията на Юлиус Хан, „Немците и атомната бомба“. Любопитен съм да науча още колко заглавия сте превели.

- Армстронг затвори телефона чак след час - след като разказа на Андрейд живота си и му обеща до обед да му прати по шофьора си пълния списък със заглавия.

На следващата сутрин пристигна в офиса си с голямо закъснение заради обичайната лондонска мъгла и Сали му съобщи, че за двайсет минути са го търсили седем души. Телефонът отново иззвъня и тя посочи към бюрото му, където лежеше новият брой на „Таймс“, разтворен на научната страница. Армстронг седна и прочете дългата статия на Андрейд за атомната бомба и за това как макар да били изгубили войната, немските учени все още в много отношения далеч изпреварвали останалия свят.

Телефонът иззвъня за пореден път и той продължи да се чуди защо толкова обсаждат Сали, докато не стигна до последния абзац на материала. „Ключа за тази информация държи капитан Ричард Армстронг, който притежава правата върху всички публикации на престижната империя на Юлиус Хан.“

След няколко дни думите „Ще ви позвъня, капитан Армстронг“ се превърнаха в „Убеден съм, че можем да изпълним тези условия, Дик“ и той започна да подбира издателствата, които да публикуват неговите ръкописи и да разпространяват списанията му. Хора, с които до този момент не бе успявал да си уреди среща, го канеха на обяд в „Гарик“, макар че не стигаха чак толкова далеч да му предложат да стане член на клуба.

До края на годината Армстронг най-после върна хилядата лири и полковникът вече не можеше да убеждава Хан, че неговият директор все още имал затруднения със сключването на договори. За радост на Оукшот, немецът не знаеше, че доджът е заменен с бентли и че Бенсън носи красива сива униформа. Последният проблем на Дик беше да намери подходящ нов офис и квалифициран персонал, за да върви в крачка с бързото разрастване на компанията. Когато етажите под и над неговия се освободиха, той незабавно ги нае.

На годишната среща на северностафордширския полк в „Кафе Роял“ Армстронг се сблъска с майор Уейкъм и научи, че Питър неотдавна бил демобилизиран и имал намерение да постъпи в „Грейт Уестърн Рейлуей“. Трябваше му цяла вечер, за да го убеди, че в „Армстронг Комюникейшънс“ ще има по-добри перспективи. Следващия понеделник Уейкъм постъпи при него като генерален управител.

След като майорът пое нещата в свои ръце, Дик започна да пътува из целия свят - от Монреал до Ню Йорк и от Токио до Крайстчърч[21] - за да продава ръкописите на Хан, като винаги искаше големи аванси. Влагаше парите в няколко различни банкови сметки и накрая дори Сали не бе сигурна точно с колко средства разполага компанията. Когато се връщаше в Англия, той установяваше, че малобройните му служители не са в състояние да задоволяват постоянно растящото търсене на книги.

Когато се освободи цялата сграда на Флийт Стрийт Армстронг без колебание я нае. Сега вече даже най-скептичните потенциални клиенти, които посещаваха новия му офис, признаваха, че си струва да правят бизнес с капитан Армстронг. До Берлин достигнаха слухове за успехите му, но писмата на Хан с искане на подробности за продажбите страна по страна, всички договори и счетоводни баланси продължаваха усърдно да се пренебрегват.

С Оукшот все повече се отнасяха като с обикновен куриер, макар наскоро да беше получил поста заместник-председател на директорския борд. Ала даже след като полковникът заплаши да подаде оставка и Стивън Холит съобщи на Армстронг, че е получил писмо от лондонските адвокати на Хан с предупреждение за прекратяване на договора, Дик не се разтревожи. Бе убеден, че докато законът не му позволява да напуска Германия, партньорът му няма как да открие колко много се е разраснала неговата империя, а следователно и на колко всъщност се равняват петдесет процента.

Няколко седмици след като през 1951 година Уинстън Чърчил се върна на власт, отмениха всички ограничения за пътуване на германските граждани. Армстронг не се изненада да научи от Оукшот, че Хан и Шулц първо ще посетят Лондон.

Двамата взеха такси до Флийт Стрийт, за да се срещнат със своя задграничен партньор. Сали ги посрещна в приемната и ги отведе в огромния нов кабинет на Дик с надеждата, че са останали достатъчно впечатлени от кипящата навсякъде дейност.

Немците влязоха и бяха приветствани с широката усмивка, която и двамата отлично си спомняха. Шулц се удиви колко много е напълнял капитанът и не обърна внимание на пъстрата му вратовръзка.

- Добре дошли, скъпи мои стари приятели - започна Армстронг и разпери ръце: приличаше на голям мечок. -Толкова време мина! - Той сякаш се изненада от студената им реакция, но ги покани да седнат на удобните кресла от двете страни на бюрото му, после се настани на високия стол, който му позволяваше да ги гледа отгоре надолу. На стената зад него висеше голяма снимка на фелдмаршал Монтгомъри[22], окичващ гърдите на младия капитан с кръст за храброст.

Сали поднесе на гостите фини порцеланови чашки с бразилско кафе и Хан тъкмо се канеше да започне предварително подготвената си реч, когато един от четирите телефона на бюрото иззвъня и Дик вдигна слушалката и немският издател реши, че ще нареди на секретарката си да не го свързва с никого, ала вместо това партньорът му поведе напрегнат разговор на руски. Едва бе свършил, когато отново го потърсиха, и той премина на френски. Хан и Шулц търпеливо чакаха.

- Много съжалявам - след като затвори слушалката на третия телефон, каза Дик - но както виждате, не ме оставят на мира. И петдесет процента от всичко това - с широка усмивка прибави той, - е за теб.

Хан за втори път понечи да започне речта си, но Армстронг издърпа горното чекмедже на бюрото и извади кутия хавански пури - нещо, което гостите му не бяха виждали от десет години. Хан отрицателно махна с ръка, Шулц неохотно го последва.

Издателят направи трети опит.

- Между другото - каза Дик, - запазил съм маса за обяд в „Савой Грил“. Всички видни личности се хранят там. - Той им отправи поредната си широка усмивка.

- Ангажирани сме - лаконично отвърна Хан.

- Но ние имаме да обсъждаме толкова много неща! -настоя Армстронг.

- Нямаме какво да обсъждаме - отсече Хан.

Дик замълча.

- Със съжаление трябва да ви съобщя, капитан Армстронг - продължи немецът, - че решихме да прекратим работата си с вас.

- Това не е възможно - отвърна Армстронг. - Подписали сме валиден договор.

- Очевидно от известно време не сте чели договора -каза Хан. - Ако го бяхте направили, щяхте да сте наясно с последствията от неспазването на финансовите ви задължения към нас.

- Но аз възнамерявам да изпълня...

- „В случай на неизплащане всички права автоматично се връщат на първоначалния им притежател“ - изрецитира клаузата Хан.

- Но аз съм с състояние веднага да покрия задълженията си - не съвсем уверено отвърна Армстронг.

- Това няма да се отрази на решението ми - отсече немецът.

- Но според договора сте длъжни да ми дадете тримесечно писмено предупреждение - каза Дик, спомнил си една от клаузите, които наскоро му бе посочил Стивън Холит.

- Вече ви пратихме единайсет предупреждения.

- Не ми е известно да съм ги получавал. Така че...

- Последните три от които - продължи Хан - бяха пратени с препоръчана поща на този адрес.

- Това не означава, че съм ги получил.

- За всяко от тях се е подписвала секретарката ви или полковник Оукшот. Последното ни искане беше връчено лично на вашия адвокат Стивън Холит. Доколкото ми е известно, той е съставил договора.

Армстронг нямаше какво да каже.

Хан отвори очуканото си куфарче, извади три документа и ги сложи на бюрото пред бившия си партньор. После извади четвърти.

- Сега ви връчвам едномесечно предизвестие да върнете всички публикации, получени от нас през последните две години, наред с чек за сто и седемдесет хиляди лири, с който да покриете задълженията си. Нашите счетоводители смятат, че тази сума е минимална.

- Нима след всичко, което направих за вас, няма да ми дадете още една възможност? - умолително попита Армстронг.

- Вече ви дадохме прекалено много възможности - отвърна Хан - и нито един от двама ни - той кимна към колегата си - не е на такава възраст, че да си позволи да губи време в напразни надежди да спазите договорите си.

- Но как ще оцелеете без мен? - възкликна Дик.

- Много просто. Тази сутрин подписахме нов договор. Вече ще ни представлява известното издателство „Макмилън“, което, сигурен съм, ви е познато. В следващия брой на „Букселър“ ще обявим на всичките ни клиенти във Великобритания, Съединените щати и останалия свят, че вие вече не ни представлявате.

Хан и Шулц се изправиха и си тръгнаха, без да кажат нищо повече. Армстронг извика след тях:

- Ще ви пратя адвокатите си!

Когато остана сам, той бавно се приближи до прозореца, впери поглед надолу към улицата и не помръдна, докато не ги видя да се качват на едно такси. Чак тогава се върна до бюрото си, вдигна слушалката на най-близкия телефон и набра някакъв номер. Отговори му познат глас:

- През следващите седем дни купувай всички акции на „Макмилън“, до които успееш да се добереш.

После затвори и набра друг номер.

Стивън Холит внимателно изслуша подробния му разказ за срещата с Хан и Шулц. Не се изненада, защото съвсем наскоро бе информирал клиента си за полученото предупреждение. Армстронг му зададе един-единствен въпрос:

- С колко време смяташ, че разполагам? През следващите няколко седмици трябва да получа няколко големи плащания.

- Може би с година, година и половина, ако решиш да ги дадеш под съд.

Две години по-късно, след като изчерпа силите на всички, включително на Стивън Холит, Дик се споразумя с Хан на стъпалата пред съда.

Адвокатът подготви дълъг документ, с който Армстронг се съгласяваше да върне на Хан публикации, таблици, договори и над четвърт милион книги от склада си в Уотфорд. Освен това трябваше да плати 75 хиляди лири като окончателно уреждане на задълженията си от предишните пет години.

- Слава Богу, че най-после се избавихме от него - каза Хан, когато закрачи по Странд.

В деня след подписването на споразумението полковник Оукшот без никакво обяснение подаде оставка от борда на „Армстронг Комюникейшънс“. Три седмици по-късно получи инфаркт и почина. Армстронг не успя да намери време да присъства на погребението, затова прати да го представлява Питър Уейкъм, новия заместник-председател.

В този ден Дик беше в Оксфорд и подписваше договор за наем на една голяма сграда в предградията.

През следващите две години той на практика прекарваше повече време във въздуха, отколкото на земята. Пътуваше из целия свят, посещаваше авторите, сключили договори с Хан, и се опитваше да ги убеди, че трябва да ги анулират и да подпишат нови с „Армстронг Комюникейшънс“. Разбираше, че навярно няма да успее да привлече някои немски учени, ала това се компенсираше от изключителните права върху руската научна продукция, осигурени му от полковник Тюлпанов, и от многобройните договори с Америка, сключени през годините, докато Хан нямаше право да пътува в чужбина.

Мнозина от учените, които рядко си подаваха носа извън лабораториите, бяха поласкани от личната му поява и обещанието за огромна читателска аудитория в глобален мащаб. Те често нямаха представа за действителната търговска стойност на проучванията си и с радост подписваха предложените им договори. По-късно пращаха трудовете на живота си в Хедли Хол, Оксфорд, понякога със заблудата, че този адрес има някаква връзка с университета.

Щом подпишеха договора, с който обикновено завинаги се обвързваха с Армстронг в замяна на смешен аванс, учените никога повече не го виждаха. В резултат на тази тактика приходите на „Армстронг Комюникейшънс“ в годината след раздялата с Хан достигнаха до 90 хиляди лири и дванайсет месеца по-късно „Манчестър Гардиан“ обяви Ричард Армстронг за млад предприемач на годината. Шарлот му напомни, че е по-близо до четирийсет, отколкото до трийсет.

- Вярно е - съгласи се той, - но недей да забравяш, че всичките ми конкуренти имат двайсетгодишна преднина.

Щом се установиха в Хедли Хол, новият им оксфордски дом, Дик започна да получава много покани за участие в различни университетски прояви. Той отхвърляше повечето, защото знаеше, че ги интересуват единствено парите му. Но после му писа Алан Уокър, председател на Оксфордския университетски лейбъристки клуб. Искаше да знае дали капитан Армстронг ще спонсорира вечеря, давана от комитета в чест на опозиционния лидер Хю Гейтскел.

- Приемам - каза Дик. - При едно условие: да седя до него.

От този момент започна да финансира всички посещения на видни лейбъристи в университета и след две години вече познаваше членовете на кабинета в сянка, както и неколцина чуждестранни гости, включително министър-председателя на Израел Давид Бен-Гурион, който го покани в Тел Авив и му предложи да помага на не толкова преуспели евреи.

След завършването на мандата си Алан Уокър подаде молба за постъпване на работа в „Армстронг Комюникейшънс“. Председателят на директорския борд незабавно го прие в личния си екип, за да го съветва как да увеличава политическото си влияние. Първото предложение на Уокър бе да купи университетското списание „Айсис“, което - както обикновено - изпитваше финансови затруднения. Срещу скромна инвестиция Армстронг се превърна в герой на университетската левица и безсрамно използваше списанието, за да защитава собствените си интереси. Лицето му се появяваше на корицата поне веднъж на семестър, ала тъй като редакторите имаха само едногодишен мандат и се съмняваха дали ще открият друг източник на доходи, никой от тях не възразяваше.

Когато лидер на лейбъристката партия стана Харолд Уилсън, Армстронг започна да дава публични изявления в негова полза - циниците подхвърляха, че това било само защото торите не желаели да имат нищо общо с него. Дик никога не пропускаше да покаже на гостуващите лейбъристки представители, че е готов да подкрепя „Айсис“, докато списанието по някакъв начин насърчава следващото поколение оксфордски студенти да поддържат лейбъристката партия. Някои политици намираха този подход за изключително груб. Ала Армстронг постепенно повярва, че ако лейбъристите сформират следващото правителство, ще може да използва влиянието и богатството си, за да изпълни новата си мечта - да стане собственик на национален вестник.

Всъщност той вече започваше да се чуди кой ли би могъл да му попречи.