Човекът със сините кръгове

Седмица по-късно, в четвъртък сутринта, откриха тапа от бутилка за вино на улица „Абе дьо Лепе“ и заклана жена, впила поглед в небето, на улица „Пиер и Мари Кюри“.

Въпреки шока Адамсберг не можа да не изчисли, че трупът е намерен в началото на транш втори, транша на лекомислието, но убийството е извършено в края на транш първи, сериозния транш.

Адамсберг обикаляше из стаята с не толкова занесено изражение, колкото обикновено, с вирната брадичка и полуотворена, сякаш задъхана уста. Данглар виждаше, че е загрижен, но не и концентриран. Предишният им комисар беше точно обратното — вечно потънал в мислите си. Предишният им комисар бе олицетворение на вглъбеност. Докато Адамсберг се оставяше да го продухват ветровете като дъсчена колиба — проветрява си мозъка един вид, помисли си Данглар. И вярно, че всичко, което влизаше в него през ушите, очите или носа — дим, цвят, шумолене на хартия — предизвикваше течение и отвяваше мислите му, като не им позволяваше да придобият някаква форма. Този тип, каза си Данглар, се заслушва във всичко и не обръща внимание на нищо. Четиримата инспектори дори вече свикваха да влизат и излизат от кабинета му по всяко време, без да се опасяват, че ще прекъснат нишката на каквото и да било. Данглар бе забелязал, че в някои моменти Адамсберг беше повече от всякога другаде. Когато си драскаше — не на сгънатото коляно, а опрял листчето на корема си, Данглар си казваше: ако сега му съобщя, че в момента една гъба е заръфала планетата и ще я ръфа, докато я докара до размерите на грейпфрут, няма изобщо да му направи впечатление. А това би било много страшно, понеже върху един грейпфрут не могат да се съберат много хора. Не се иска много акъл, за да се досетиш.

Флоранс също наблюдаваше комисаря. След разговора си с Кастро бе размислила още малко, за да обяви, че новият комисар й прилича на един леко превъртял флорентински принц, изобразен на картина, която била видяла в една книга, но коя книга — там беше въпросът. Във всеки случай нямала нищо против да седне като в изложба на пейчица и да го гледа, когато й писне от живота, от бримките на чорапогащниците и най-вече от Данглар, който непрекъснато й повтарял, че няма представа къде свършва вселената и главно в какво е разположена.

Флоранс проследи с поглед двете коли, които тръгнаха към улица „Пиер и Мари Кюри“.

В колата Данглар промърмори:

— Тапа от бутилка и заклана жена. Не виждам връзката, не мога да разбера какво има в главата този тип.

— Когато погледнеш водата в едно ведро — каза Адамсберг, — виждаш дъното му. Бъркаш вътре и докосваш нещо. Дори в бъчва можеш да го направиш. Но не и в кладенец. Дори ако хвърляш камъчета вътре, пак няма да разбереш къде е дъното. Драмата на човека е в това, че въпреки всичко продължава да опитва. Все иска „да разбере“. Което му носи само неприятности. Не можете да си представите колко много камъчета има на дъното на кладенците. Не ги хвърлят, за да чуят как ще цопнат във водата, не. Хвърлят ги, „за да разберат“. Обаче кладенецът е ужасно нещо. Умрат ли тези, които са го прокопали, повече никой не може да узнае нищо за него. Той ни се изплъзва, предизвиква ни някъде от дъното на тайнствената си утроба, пълна с цилиндрична вода. Ето това прави според мен кладенецът. Обаче колко вода има в него? Докъде стига водата? За да узнаеш, трябва да се наведеш, да се наведеш и да хвърлиш въжета.

— И да се удавиш — каза Кастро.

— Ами да.

— Не виждам връзка с убийството — каза Кастро.

— Не съм казал, че има връзка — отвърна Адамсберг.

— Тогава защо ни разказвате това за кладенеца?

— Че защо не? Не можем винаги да говорим само полезни неща. Но Данглар е прав. Тапа и жена — няма връзка. Ето това е важно.

Очите на убитата жена бяха отворени и ужасени, устата й също бе отворена, долната челюст почти откачена. Човек имаше усещането, че се опитва да изкрещи написаната около нея фраза: „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“.

Бе оглушителен крясък, направо да си запушиш ушите, макар че наоколо цареше тишина и групата полицаи безмълвно се движеха около кръга.

Данглар гледаше евтиното, закопчано догоре манто на жената, прерязаното й гърло и кръвта, която се бе стекла до вратата на сградата. Повдигаше му се. Нито веднъж не бе поглеждал труп, без да му се повдигне, което впрочем не му пречеше. Не му бе неприятно да му се повдига — така забравяше някои други грижи, душевни, мислеше си той подигравателно.

— Убита е от плъх, от плъхоподобно човешко същество — каза Адамсберг. — Плъховете така ти се хвърлят на гърлото.

После попита:

— Коя е дамата?

Малката му любима винаги казваше „дамата“, „господина“, „Дамата е красива“, „Господинът иска да спи с мен“ и Адамсберг бе прихванал навика от нея.

Инспектор Делил отвърна:

— Документите й са у нея, убиецът нищо не е взел. Казва се Мадлен Шатлен, на петдесет и една години.

— Огледахте ли съдържанието на чантата й?

— Не много обстойно, но като че ли няма нищо интересно.

— Какво все пак?

— Ами в общи линии едно списание за плетки, мъничко ножче, малки сапунчета като в хотелите, портфейл и ключове, розова гума за триене и тефтерче.

— Отбелязала ли е нещо на вчерашната дата?

— Да, но не среща, ако това очаквате. Написала е: „Не ми се струва фантастично да работиш в магазин за плетени дрехи“.

— Много ли такива бележки има?

— Доста. Например преди три дни е написала: „Питам се какво толкова му харесва мама на мартинито“, а предишната седмица: „За нищо на света не бих се качила на Айфеловата кула“.

Адамсберг се усмихваше. Съдебният лекар мърмореше, че ако не откриват труповете по-бързо, не трябва да се надяват на чудеса, че жената е убита между двайсет и два и трийсет и полунощ, но предпочитал да види съдържанието на стомаха, преди да се произнесе, че раната е направена с нож със средно по големина острие, забит със замах в тилната кост.

Адамсберг спря да мисли за бележките в тефтерчето и погледна Данглар. Инспекторът беше бледен и сякаш втечнен, ръцете му висяха покрай мекото тяло. Мръщеше се.

— Видяхте ли кое не е както трябва, Данглар? — попита Адамсберг.

— Не съм сигурен. Смущава ме това, че като е текла, кръвта е покрила и почти заличила част от тебеширения кръг.

— Точно така, Данглар. Ръката на дамата стига до самата черта. Ако е начертал кръга, след като я е заклал, тебеширът би трябвало да остави следа в кръвта. Освен това, ако аз бях убиецът, щях да обиколя жертвата, за да си начертая кръга, нямаше почти да докосна с тебешира ръката й.

— Кръгът е бил начертан преди убийството, това ли имате предвид? И чак след това убиецът е вкарал тялото вътре?

— Така изглежда. Но е глупаво, нали? Данглар, заемете се с това, с момчетата от лабораторията и с Мьоние, графолога, ако добре си спомням името му. Сега вече снимките на Конти ще ни свършат работа. Обърнете внимание на размерите на предишните кръгове и на пробите от тебешир. Сравнете всичко с новия кръг, Данглар. Трябва да разберем дали кръгът е начертан от същия човек и кога е бил начертан — преди или след убийството. Вие, Делил, се заемете с дома й, със съседите, познатите, приятелите на дамата. Кастро, вижте дали е работила и къде, кои са колегите й и какви са доходите й. А вие, Нивел, проучете семейството и любовните връзки, вижте имала ли е врагове и наследява ли някого.

Адамсберг говореше, без да бърза. Данглар за първи път го виждаше да дава разпореждания. Нещо, което правеше без да се надува, но и без да се извинява. Странно наистина, всички инспектори сякаш ставаха порести, пропускливи за държането на Адамсберг. Както когато вали и не можеш да направиш друго, освен да се наквасиш. Инспекторите овлажняваха и започваха, без да си дават сметка, да правят като Адамсберг — да се движат бавно, да се усмихват занесено, да се разсейват. Най-много се бе променил Кастро, който харесваше мъжкарското ръмжене на предишния комисар, военните заповеди, издавани без обяснения, забраната да ти прилошава, затръшваните врати на автомобилите, стиснатите в джобовете на якетата юмруци. Понастоящем Данглар направо не можеше да го познае. Кастро разлистваше тефтерчето на дамата, тихичко четеше някои фрази и хвърляше внимателни погледи на Адамсберг, мерейки думите си дотолкова, че Данглар реши евентуално да му довери проблема си с труповете.

— Ако я погледна, ще ми се повдигне — каза Данглар.

— При мен е друго, нещо в коленете. Особено когато са жени, дори да са грозни като нея — отвърна Кастро.

— Какво четеш в тефтерчето?

— Ето, слушай: „Накъдрих си косата, но си оставам грозна. И татко, и майка бяха грозни. Така че няма на какво да се надявам. Една клиентка търсеше син мохер, а аз нямах. Лош ден“.

Адамсберг наблюдаваше четиримата инспектори, които се качваха в колата, и си мислеше за малката си любима, за Ричард III и за тефтерчето на дамата. Един ден малката му любима го бе попитала: „Не е ли убийството като пакет слепнало се фиде, което е достатъчно да цопнеш във вряла вода, за да се отлепи? А врялата вода е мотивът, нали?“. Беше отговорил: „Онова, което отлепва фидето, е по-скоро знанието. На знанието трябва да се уповаваш“. А тя рече: „Не съм сигурна, че разбирам отговора ти“, което бе съвсем нормално, тъй като и той не го разбираше напълно.

Адамсберг чакаше съдебния лекар, който продължаваше да мърмори, да приключи с предварителния оглед на тялото. Фотографът и екипът от лабораторията вече си бяха тръгнали. Комисарят единствен стоеше и гледаше трупа, докато инспекторите чакаха в камионетката. Надяваше се да го споходи малко знание. Но знаеше, че докато не срещне човека със сините кръгове, няма смисъл да се напъва. Трябваше само да събира информация, а за Адамсберг информацията нямаше нищо общо със знанието.