Човекът със сините кръгове

Шарл Рейер също излезе от кабинета си. Омръзнало му бе да работи за слепите, да проверява правилно ли са напечатани всички тези тъпи книги на Брайловата азбука, да опипва милиардите миниатюрни дупчици, които говореха на кожата на пръстите му. И най му бе омръзнало отчаяно да се прави на оригинален под претекст, че е изгубил зрението си и че иска да направи нещо изключително, за да забрави недъга си. Като с онази сърдечна жена, която го бе заговорила в кафенето „Сен Жак“. Интелигентна жена беше, малко неуравновесена наистина, макар че едва ли, но иначе приветлива, жива, съвсем очевидно. А той какво направи? Опита се да оригиналничи както винаги. Да говори с необичайни фрази, да казва необикновени неща единствено за да я накара да си помисли: „Я го виж този, вярно, че е сляп, обаче не е като другите“.

И жената се хвана. Опита се да играе играта му, да откликва възможно най-бързо на престорената му изповед и на простотиите му. Само че тя беше искрена, тя разказа историята с акулата ей така, спонтанно, прояви чувствителност, отзивчивост, когато пожела да види очите му, за да му каже как изглеждат. А той се интересуваше само от сензационния ефект, който искаше да произведе, пресичаше всички добронамерени пориви, като се правеше на проницателен и циничен мислител. Не, ама наистина, Шарл, мислеше си той, не си прав. С всичките тия зевзелъци вече не си способен дори да прецениш имаш ли изобщо нещо истинско в главата си.

И що за дивотия е да вървиш успоредно с хората по тротоара, за да ги плашиш, за да упражняваш над тях жалката си власт, или да се доближаваш до тях на светофара с белия си бастун и да ги питаш: „Да ви помогна ли да пресечете?“ — за да ги смутиш, разбира се, и за да се възползваш от статута си на недосегаем. Горките хорица, не дръзват нищо да кажат, стоят нещастни там, на ръба на тротоара, и не смеят да мръднат. Отмъщаваш си, ето това правиш, Шарл. Ти си само един малък мръсник с големи габарити. Тази жена, кралица Матилд, е съвсем истинска и дори ми каза, че съм красив. А аз се почувствах почти щастлив, нали така, обаче съм неспособен да й го покажа, да й благодаря за хубавите думи.

Шарл спря на ръба на един тротоар. Някой човек до него можеше да види платнените тампони, сложени в канавките, за да насочват водата, и да не си даде сметка колко великолепно е това. Гадна лъвица. Изпита желание да вдигне белия си бастун и да попита с мръснишка усмивка: „Да ви помогна ли да пресечете?“. Извика спомена за гласа на Матилд, която му казваше беззлобно: „Ама и вие не сте лесен“. И тръгна да пресича.