Човекът със сините кръгове

Която го прие с удоволствие и поразхлаби примката, стегнала света му от няколко часа насам. Дори бързо го целуна не съвсем по бузата и не съвсем по устата. Засмя се, каза, че било прекрасно, че винаги улучвала мястото, където трябвало да се целува, че за тия неща била много наблюдателна, че да не вземел сега да се уплаши, тя си завъждала любовници само на нейната възраст, това било абсолютно правило, спестявало й неприятностите и сравненията. После го хвана за рамо и го заведе до масата, на която една възрастна дама редеше пасианси и преглеждаше пощата си, двете неща едновременно, а един гигантски слепец явно я напътстваше и в едното, и в другото. Масата беше овална и прозрачна, вътре имаше вода и риби.

— Това е маса аквариум — обясни Матилд. — Сама я изобретих една вечер. Малко е кичозна, не е особено изискана… също като мен. Рибите не обичат Клеманс да реди пасианси. Всеки път, когато плесне някоя карта върху стъклото, те се разбягват, ето, виждате ли?

— Не излезе — въздъхна Клеманс и събра картите. — Това означава, че не трябва да отговарям на обявата на запазения седемдесетгодишен господин. Обаче се изкушавам. Има нещо в тази обява.

— На много обяви ли сте отговорили? — попита Шарл.

— На две хиляди триста петдесет и четири. Ама така и не намерих влак за моя пътник. Ще речеш, че съм прокълната. Казвам си: Клеманс, няма да я бъде тая, никога.

— Напротив — каза Матилд, за да я насърчи. — Особено ако Шарл ви помогне да съставите отговорите. Той е мъж и знае какво би се харесало на мъжете.

— Обаче стоката не е особено продаваема — каза Шарл.

— Разчитам на вас да намерите начин — отвърна Клеманс, която като че ли не се сърдеше на нищо.

Матилд отведе Адамсберг в кабинета си.

— Ще седнем на моята космическа маса, ако нямате нищо против. Тук най-добре си почивам.

Адамсберг огледа голямата маса с плот от черно стъкло, обсипано със стотици осветени отвътре точици, които представляваха небесните съзвездия. Красиво беше, малко прекалено красиво.

— Масите ми нямат никакъв успех в търговската мрежа — каза Матилд. — Срещу вас — продължи тя и постави пръста си на масата, — срещу вас е Скорпион, ето тук е Змия, после имате Лира, Херкулес, Северна корона. Харесва ли ви? Аз сядам там и опирам лакти върху Южни риби. А може и всичко това да не е вярно. Може хиляди от звездите, които виждаме да блестят, всъщност да са изчезнали и значи небето е малко нещо демоде. Представяте ли си, Адамсберг, небе демоде? Ама какво от това, след като ние си го виждаме?

— Госпожо Форестие — успя да вметне Адамсберг, — бих искал довечера да ме заведете при човека със сините кръгове. Не сте ли слушали радио днес?

— Не съм — каза Матилд.

— Сутринта са намерили заклана жена в един от кръговете, на две крачки оттук, на улица „Пиер и Мари Кюри“. Обикновена дебела домакиня, никому не дала повод за убийство. Човекът със сините кръгове е преминал на по-висока скорост.

Матилд опря помрачнялото си лице на юмруците си, после рязко стана, извади бутилка скоч и две чаши и ги постави от двете страни на съзвездието Орел.

— Тази вечер не се чувствам много добре — каза Адамсберг. — Смъртта се разхожда в главата ми.

— Личи си. Трябва да пийнете малко — посъветва го Матилд. — Разкажете ми за убитата жена, за другия труп ще говорим после.

— Какъв друг труп? — попита Адамсберг.

— Задължително има още един — каза Матилд. — Ако при всяко убийство правите тази физиономия, отдавна да сте си сменили занаята. Следователно има още едно убийство, което ви разцепва мозъка. Искате да ви заведа при човека с кръговете, за да го арестувате ли?

— Още е рано. Бих искал да го зърна, да го опозная.

— Съжалявам, Адамсберг, но с този човек сме малко нещо съучастници. Между нас има нещо повече от това, което ви казах миналия път. Всъщност съм го виждала поне десет пъти и след третия той ме забеляза. Спазваше известно разстояние, но ме оставяше да го следя, хвърляше ми по някой поглед, като че ли ми се усмихваше, не знам, винаги беше или прекалено далеч, или стоеше с наведена глава. Последния път обаче ми направи знак, преди да си тръгне, сигурна съм. Не ви разказах всичко това онзи ден, защото не исках да ме подредите в категорията на маниаците. Щото на ченгетата никой не може да попречи да подреждат хората в категории. Но сега е различно, понеже полицията ще го търси за убийство. На мен, Адамсберг, този човек ми изглежда безобиден. Достатъчно съм бродила навън по нощите, за да предусетя опасността. Не и с него. Той е дребен, почти миниатюрен за мъж, слабичък, добре поддържан, чертите му са подвижни, непостоянни, объркани, не е красавец. Трябва да е към шейсет и пет годишен. Преди да клекне, за да си изпише изречението, повдига пешовете на шлифера си, за да не го изцапа.

— Как очертава кръговете? Отвътре или отвън?

— Отвън. Изведнъж спира пред някой предмет и веднага вади тебешира, сякаш предварително си знае, че това е точният предмет за тази вечер. Оглежда се, изчаква улицата да опустее, не иска да го види друг освен мен, мен явно ме търпи, не знам защо. Може би долавя, че съм в състояние да го разбера. Цялата операция му отнема към двайсет секунди. Очертава голям кръг около предмета, после кляка и пише, като през цялото време се оглежда. След това изчезва със скоростта на светлината. Пъргав е като лисугер и очевидно отработва маршрутите си. След като направи кръга, винаги успява да ми се изплъзне. Така и не можах да установя къде живее. Във всеки случай боя се, че ще направите голяма глупост, ако го арестувате.

— Не знам — каза Адамсберг. — Първо трябва да го видя. Вие как попаднахте на него?

— По най-простия начин — като го потърсих. Първо се обадих на няколко приятели журналисти, които се интересуваха от неговия случай още от началото. Те ми дадоха имената на хората, от които бяха научили за кръговете, и аз се свързах с тях. Може да ви се стори странно, че се занимавам с неща, които не ме засягат, но то е, защото не работите с риби. Когато човек прекарва толкова часове в наблюдаване на риби, си казва, че има нещо гнило, че би могъл да отдели поне толкова внимание и на човешките същества, и тях да ги понаблюдава. Така де, ще ви обясня това някой друг път. Оказа се, че почти всички свидетели бяха открили кръговете преди дванайсет и половина през нощта, никога по-късно. Тъй като човекът с кръговете кръстосваше Париж, аз си казах: добре де, значи той взема метрото и гледа да не изпусне последния влак. Така може да се предположи. Идиотско ли ви се струва? Обаче два от кръговете бяха открити в два часа през нощта близко един до друг, на Нотр Дам дьо Лорет и на Тур д’Оверн. Реших, че кръговете са очертани след последното метро. Може би оттам той е можел да се прибере пеш и значи живее някъде наоколо. Много ли е объркано дотук?

Адамсберг бавно поклати глава. Бе възхитен.

— Рекох си, че взема метрото или на „Пигал“, или на „Сен Жорж“. Четири вечери прекарах на „Пигал“ — нищо. Но през същите нощи се появиха два кръга — в Седемнайсети и Втори район, а аз не видях никого да влиза и да излиза от метрото между десет вечерта и спускането на решетките. Тогава пробвах със „Сен Жорж“. Там забелязах един дребен мъж с ръце в джобовете и сведен поглед да взема метрото към единайсет без четвърт. Видях и други, които отговаряха на това, което търсех. Но само този излезе от метрото в дванайсет и четвърт и пое по същия маршрут четири дни по-късно. Следващия понеделник — начало на транш първи, ще рече, на нова ера — отидох на „Сен Жорж“ и когато човекът се появи, го проследих. Беше вечерта на кръга около пълнителя за химикалка. Той го очерта, Адамсберг. След това го причаквах на излизане от метрото, с идеята да го проследя до дома му. Но той винаги ми се изплъзваше. А не можех да го следя непрекъснато. Не съм ченге все пак.

— Няма да ви кажа, че сте свършили фантастична работа, обаче сте свършили фантастична работа.

Адамсберг често употребяваше думата „фантастичен“.

— Вярно — потвърди Матилд. — Добре се справих, не като с Шарл Рейер.

— Всъщност той харесва ли ви?

— Зъл е като куче, истинско животно, но това не ми пречи. Уравновесява ми Клеманс, старата дама, която видяхте. Тя е добра до глупост. Понякога ти се струва, че го прави нарочно. Шарл не успя да ме предизвика, нея пък съвсем няма да успее. Това ще му е от полза, ще му притъпи зъбите.

— Между другото зъбите на Клеманс си ги бива.

— Забелязали сте значи. Като на Crucidula russula са, не като на човек. Сигурно отблъскват кандидатите й. Трябва да се преправят очите на Шарл, трябва да се преправят зъбите на Клеманс, трябва да се преправи целият свят. Ама пък колко ще е скучно после! Ако побързаме, можем да стигнем до „Сен Жорж“ в десет часа, ако това ви е идеята. Обаче казвам ви, Адамсберг, не е той. Според мен някой друг използва кръговете му. Не е невъзможно, нали?

— Този някой трябва отлично да познава навиците му.

— Аз как ги познавам.

— Да, но не го повтаряйте много-много, защото ще ви заподозрат, че онази вечер сте последвали човека с кръговете, после сте пренесли зашеметената си жертва с колата си до улица „Пиер и Мари Кюри“, където сте я заклали на място, в центъра на кръга, като сте внимавали да не излезе извън чертата. Но това изглежда нелепо, нали?

— Не и ако се отнася за някой друг. В такъв случай би изглеждало съвсем вероятно. Дори твърде изкусително. Този маниак, който плаче да стане плячка на правосъдието и на всичко отгоре чертае кръгове, достатъчно широки, за да поберат труп. Това би отворило апетита за убийство на доста хора.

— А каква подбуда ще открие правосъдието, ако се окаже, че жертвата е абсолютно непозната на човека с кръговете?

— Правосъдието ще реши, че става дума за безпричинно убийство, извършено от маниак.

— Но без нито един от обичайните симптоми. Как тогава „истинският“ убиец според вашата хипотеза ще е сигурен, че човекът с кръговете ще бъде осъден вместо него?

— Какво ви се върти из главата, Адамсберг?

— Нищо, госпожо, наистина нищо. Просто от самото начало усещам в тези кръгове нещо болезнено. Не знам дали авторът им е убил онази жена и може би вие сте права. Може би човекът с кръговете е само жертва. Вие умеете да разсъждавате и да вадите заключения по-добре от мен, вие сте учен. Аз не съм по дедукциите. Но това, което усещам в момента, е, че човекът с кръговете не е особено добродушен, дори да е ваше протеже.

— Но нямате никакво доказателство.

— Никакво. Но от седмици се опитвам да науча нещо за него. Смятах го за опасен още когато ограждаше клечки за уши и ролки за коса. И днес го смятам за такъв.

— Ама, велики боже, Адамсберг, вие работите съвсем на обратно! Все едно казвате, че ястието не струва просто защото ви се е повдигало още преди да седнете на масата!

— Знам.

Адамсберг изглеждаше притеснен сам от себе си, очите му бягаха към сънища или кошмари, в които Матилд не можеше да го последва.

— Елате — каза тя. — Отиваме на „Сен Жорж“. Ако имаме късмет да го видим, ще разберете защо го защитавам.

— И защо всъщност? — тъжно се усмихна Адамсберг и стана. — Не може да е съвсем лош, понеже ви е махнал с ръка?

Гледаше я с килната настрани глава, с неопределимо усукани устни и беше толкова прекрасен, че Матилд отново почувства — с този мъж животът щеше да е малко по-лек. На Шарл трябваше да се преправят очите, на Клеманс — зъбите, а на Адамсберг — всяко божие нещо по лицето. Било защото е накриво, било защото е прекалено дребно, било защото е прекалено едро. Само че Матилд би забранила да се пипа каквото и да е.

— Твърде хубав сте, Адамсберг — каза тя. — Трябвало е да станете не ченге, а курва.

— Но аз съм и курва, госпожо Форестие. Като вас.

— Значи затова ми харесвате. Но това няма да ми попречи да ви докажа, че моята интуиция за човека с кръговете не отстъпва на вашата. Внимавайте, Адамсберг, тази вечер няма да го закачате, не и в мое присъствие, обещали сте ми.

— Обещал съм, нищо няма да закачам — отвърна Адамсберг.

И си помисли, че ще се опита да не закача и Кристиан, която го чакаше гола в леглото му. Но на голо момиче не се отказва. Права беше Клеманс — имаше нещо не съвсем наред тази вечер. Впрочем у Клеманс също имаше нещо не съвсем наред. Колкото до Шарл Рейер, при него бе не просто не наред, ами пълно безредие и крещящ вътрешен хаос.

Когато се върнаха в голямата стая с аквариума, за да си вземе Матилд палтото, Шарл продължаваше да говори на Клеманс, която го слушаше със съсредоточено внимание и дърпаше от цигарата си като ученичка. Шарл тъкмо казваше:

— Баба ми умряла една вечер, след като преяла с меденки. Но истинската семейна драма настъпила на другия ден, когато заварили татко на масата да дояжда меденките.

— Хубаво — каза Клеманс. — Обаче какво да пиша на онзи шейсет и шест годишния?

— Лека нощ, пиленца — подхвърли Матилд пътьом.

Матилд вече се бе впуснала в действие, тичешком взе стълбището, после се понесе към „Сен Жорж“. Адамсберг обаче не умееше да бърза.

— Сен Жорж — подвикна му Матилд, докато се оглеждаше за такси — не беше ли убил ламята?

— Не знам — отвърна Адамсберг.

Спряха едно такси, което ги остави на „Сен Жорж“ в десет и пет.

— Чудесно — каза Матилд, — не сме закъснели.

В единайсет и половина човека със сините кръгове все още го нямаше никакъв. В краката на Адамсберг и Матилд се издигаше купчина фасове.

— Лош знак — каза Матилд. — Няма да дойде.

— Заподозрял е нещо — предположи Адамсберг.

— Заподозрял е какво? Че ще го обвинят в убийство? Това е нелепо. Нищо не доказва, че е слушал радио, нищо не доказва, че е в течение. Много добре знаете, че не излиза всяка нощ. Съвсем просто е.

— Вярно. Може би все още не знае. Или пък знае и е заподозрял нещо. Сега му е известно, че е наблюдаван, и ще промени маршрутите си. Това е сигурно. Зор ще видим, докато го открием.

— Защото той е убиецът, така ли, Адамсберг?

— Не знам.

— Колко пъти на ден казвате „не знам“ и „може би“?

— Не знам.

— В течение съм на всичко, което сте направили досега, и то не е никак малко. Но все пак, когато ви види, човек се пита. Пита се сигурен ли сте, че мястото ви е в полицията.

— Абсолютно. А и не правя само това.

— Тъй ли? Какво друго правите?

— Ами например драскам си.

— Какво си драскате?

— Листа на дървета и листа на дървета.

— И това ви е интересно? Защото мен би ме отегчило до смърт.

— А рибите да не са по-интересни?

— Ама какво имате всички против рибите? И защо не си драскате лица? Все е по-забавно.

— По-нататък. Много по-нататък или никога. Започва се от листа на дървета. Всеки китаец ще ви го каже.

— По-нататък… Вече сте на четирийсет и пет години, нали?

— Да, ама не ми се вярва.

— Виж ти, и аз съм така.

И после, понеже Матилд носеше в джоба си бутилчица с коняк и понеже бе много захладняло, тя каза, че сме транш втори и всичко се проваля, и като нищо можем да му пийнем малко.

Когато решетките на метрото се спуснаха, човекът с кръговете още не бе идвал. Но Адамсберг бе имал време да разкаже на Матилд, че малката му любима е предала богу дух някъде по света и че той дори не е бил там, за да направи нещо по въпроса. Матилд намери историята за завладяваща. Тя каза, че е срамно да се остави малката да предаде богу дух, че познава света като петте си пръста и че ще разбере дали малката е погребана с маймунката си, или без. Адамсберг чувстваше главно, че е пиян като свиня, защото нямаше навик да пие. И не успяваше да произнесе правилно „Уахигуя“.