Човекът със сините кръгове

Шарл Рейер се прибираше у дома. Наслаждаваше се на спокойствието си, понеже бе сигурен, че няма да трае дълго. Разговорите с Адамсберг го разведряваха — защо, нямаше представа. Знаеше само, че от два дни насам не бе предложил на никого да го преведе през улицата.

Дори бе успявал без особено усилие да бъде искрен с Адамсберг, когато ставаше дума за Клеманс, за Матилд и за сума ти други неща, за които разказваше на комисаря с най-големи подробности. Адамсберг също споделяше с него едно друго. Негови лични преживявания. Не много ясни. По-леки и по-тежки преживявания, като не беше съвсем сигурно дали леките не бяха всъщност най-тежките. Не е лесно да разбереш. Мъдростта на децата, философията на старците. Нали й го каза на Матилд в ресторанта? Бе предусетил какво се носи по вълните на мекия му глас. После дойде ред на комисаря да го попита какво се носи по вълните на слепите му черни очи. Шарл заговори, Адамсберг се заслуша. В леките шумове, долавяни от незрящия, в мъчителните му усещания в мрака, в онова, което виждаше в тъмното. Когато спираше, Адамсберг го подканяше: „Продължавайте, Рейер. Слушам ви особено внимателно“. Шарл си каза, че ако беше жена, би могъл да се влюби в Адамсберг и да се отчае от неговата неуловимост. Но пък комисарят явно бе от хората, до които е по-добре да не се доближаваш. Или да се научиш да не се отчайваш от това, че си остава неуловим. Да, нещо такова.

Но Шарл беше мъж и държеше на това. А и Адамсберг бе потвърдил, че е красавец. Тогава Шарл си помисли, че след като е мъж, би му било приятно да се влюби в Матилд.

След като е мъж.

Но дали Матилд не искаше да се разтвори в дълбоката вода? Дали не искаше завинаги да се откъсне от земните мъки? Какво се бе случило с Матилд? Никой не знаеше. Какво й обичаше на тази гадна вода? Да улови Матилд? Шарл се боеше, че тя ще се изплъзне от ръцете му като морска сирена.

Не влезе в апартамента си, а се качи направо в „Морската лястовица“. Опипом намери звънеца и го натисна два пъти.

— Случило ли ти се е нещо? — попита Матилд, отваряйки му вратата. — Или имаш новини за земеровката?

— Трябва ли да имам?

— Няколко пъти се видя с Адамсберг, нали? Току-що говорих с него по телефона. Изглежда, че утре ще има новини от Клеманс.

— Защо се интересуваш толкова от Клеманс?

— Защото аз я намерих. Тя е моята земеровка.

— Не, тя теб е намерила. Защо си плакала, Матилд?

— Аз да съм плакала? Е, да, малко. Как разбра?

— Гласът ти е влажен. Чува се много добре.

— Не се безпокой. Просто човек, когото обожавам, заминава утре. Как да не плача?

— Мога ли да се запозная с лицето ти?

— Как?

— Ето така. Ще видиш.

Шарл протегна пръсти към лицето на Матилд и ги задвижи като пианист по клавиатура. Беше много съсредоточен. Всъщност отлично познаваше лицето на Матилд. Едва ли се бе променило много от времето на семинарите, където я бе виждал. Но искаше да го докосне.