Човекът със сините кръгове

През нощта му се яви еротичен сън, съставен от удоволствие и гротескни сцени. Видя Камий да влиза в спалнята му, облечена като хотелски слуга. Видя я как най-сериозно свали дрехите си и легна до него. Макар да предчувстваше дори в съня си, че върви по наклонена плоскост, той не устоя. И хотелският слуга от Кайро се засмя и му показа десетте си пръста, което значеше: „Десет пъти съм се женил за нея“. После дойде Матилд, каза: „Той иска да те запре“, и се опита да измъкне дъщеря си от прегръдките му. А той стискаше здраво. Да пукна, ако я дам на Матилд, така си мислеше. И разбираше, че сънят някак се изражда, че първоначалното удоволствие вече го няма и че бе по-добре да сложи край на всичко и да се събуди. Беше четири часът сутринта.

Адамсберг стана и изруга.

Заразхожда се из апартамента. Да, вървеше по наклонена плоскост. Ако поне Матилд не беше му казала нищо за дъщеря си, Камий нямаше да придобие тази реалност, която той от години държеше на разстояние.

Не. Бе започнало по-рано, когато реши, че е мъртва. Точно в онзи момент Камий изплува иззад далечния хоризонт, където той я бе наблюдавал с нежност и отчужденост. Но тогава вече познаваше Матилд и египетското й лице сигурно бе възродило Камий с по-голяма сила отпреди. Ето така бе започнало всичко. Да, така започна тази опасна поредица от усещания, разплискали се в главата му, от спомени, разплющели се като знамена на вятъра и нарушили грижливо поддържаната дотогава тишина. Мамка му. Проклета наклонена плоскост. Адамсберг нямаше големи очаквания и не възлагаше големи надежди на любовта не защото оспорваше съществуването на чувства, което не би означавало нищо, а просто защото не те го мотивираха в живота. Понякога ги смяташе за недостатък, понякога за шанс. Но не вярваше в тях и никога не поставяше под въпрос това неверие. Тази нощ не се различаваше от останалите. Ала докато крачеше из апартамента си, установи, че би искал да подържи един час Камий в обятията си. А не можеше да го направи. Затваряше очи, за да си го представи, и не се чувстваше никак добре. Къде беше Камий? Защо я нямаше тук при него? Адамсберг разбираше, че е пленник на това желание, неосъществимо — сега и завинаги — и това го отчайваше. Но не желанието го смущаваше. Не беше и въпрос на наранена гордост, каквато Адамсберг никога не изпитваше. По-скоро чувството, че си губи времето и мечтите в ненужно и често повтарящо се фантазиране с пълното съзнание, че животът му отдавна щеше да е станал по-лек, ако бе успял да овладее мислите си. Така и не успя да ги овладее. И беше наистина много тъпо, че срещна Матилд.

Адамсберг не можа да заспи отново и влезе в кабинета си в шест часа и пет минути сутринта. Именно той прие след десет минути обаждането от Шесто управление. Бяха открили кръг на ъгъла на булевард „Сен Мишел“ и дългата и пуста улица „Вал дьо Грас“. В центъра му имало миниатюрен английско-испански речник. Измъчен от безсънната нощ, Адамсберг използва случая, за да излезе и да походи. На мястото вече имаше полицай, който бдеше над синия кръг като над света плащаница. Полицаят стоеше мирно до речничето. Напълно идиотска гледка.

Дали не греша? — запита се Адамсберг.

На двайсет метра оттам надолу по булеварда имаше отворено кафене. Беше седем часът. Адамсберг се настани на една от масите на тротоара и попита келнера дали заведението затваря късно и кой е бил дежурен между единайсет и дванайсет и половина вечерта. Мислеше си, че за да вземе метрото от станцията „Люксембург“, човекът с кръговете е трябвало да мине покрай кафенето. Ако е останал верен на метрото. Съдържателят дойде лично да му отговори. Беше доста агресивен и Адамсберг му показа картата си.

— Чувал съм името ви — рече съдържателят. — Вие сте известен във вашите среди.

Адамсберг не възрази. Това щеше да улесни разговора.

— Да — потвърди съдържателят, след като изслуша Адамсберг. — Да, видях един съмнителен тип, кой го би могъл да е този, когото търсите. Към дванайсет и пет мина оттук доста забързано, докато аз прибирах масите от тротоара, за да затворя. Нали знаете какви са тези пластмасови столове, извиват се, закачат се навсякъде, обръщат се. Един от тях падна и той се спъна в него. Приближих се да му помогна да стане, но той ме отблъсна, без дума да каже, и пак така бързо си тръгна. Носеше под мишница сак, който не изпусна нито за миг.

— Точно — каза Адамсберг.

Слънцето огря кафенето, комисарят бъркаше кафето си и вече се чувстваше по-добре. Камий се връщаше на далечното си място.

— Какво си помислихте? — попита той.

— Нищо. Всъщност помислих си, че ето още един нещастник. Казвам нещастник, защото беше хилав такъв, мязаше на човек, който си е пийнал и бърза, за да не му се кара жената вкъщи.

— Мъжка солидарност — промърмори Адамсберг и изпита леко отвращение към келнера. — А защо решихте, че е пийнал? Залиташе ли?

— Не. Всъщност, като си помисля, беше много пъргав. Да кажем, че е миришел на алкохол, макар че тогава едва го усетих. Сега си спомням, защото вие ме подсетихте. При мен това е нещо като втора природа, да усещам дъха на алкохола. Нали разбирате, такъв ми е занаятът… Покажете ми който и да е и ще ви кажа на кой стадий е. Онзи, снощният нервняк, беше гаврътнал няколко малки. Усещаше се, да, усещаше се.

— Какво по-точно? Уиски? Вино?

— Не — поколеба се съдържателят. — Нито едно от двете. Нещо по-сладникаво. По-скоро някоя от ония чашки ликьор, които старите ергени изпиват една след друга, докато играят на карти, нищо особено като градус, обаче постигат ефекта си.

— Калвадос? Крушова ракия?

— Е, много искате от мене, накрая ще си измисля нещо. Нямах причина да го душа онзи тип в края на краищата.

— Значи да кажем плодов алкохол…

— Това помага ли ви?

— Много — каза Адамсберг. — Бъдете така любезен да минете през управлението през деня, за да запишат показанията ви. Ето ви адреса. И не забравяйте да кажете на колегата ми за миризмата на плодове.

— Казах алкохол, не плодове.

— Добре, както желаете. Няма значение.

Адамсберг доволно се усмихна. Помисли за малката си любима, нарочно, за да види какво ще усети. Почти нищо не усети, освен едно леко като птица желание, нищо повече. Напусна кръчмата успокоен. Днес щеше да изпрати Данглар у Матилд да се опита да й изтръгне адреса на ресторанта, до който бе проследила тъжния и работлив мъж с шлифера. Може пък и да успееше. Човек никога не знае.

Той лично предпочиташе да не среща Матилд днес.

Колкото до човека с кръговете, той продължаваше да върти тебешира недалеч от улица „Пиер и Мари Кюри“. Продължаваше да се вълнува, да спори.

А в това време Адамсберг го очакваше.