Човекът със сините кръгове

Данглар се бе опитал да устои. Но на другия ден сутринта се хвърли върху вестниците, оставяйки без внимание статиите по политически, икономически и социални проблеми, които го интересуваха обикновено.

Нищо. Нищо за човека с кръговете. Нямаше никаква причина случаят да привлича всекидневното внимание на журналистите.

Той обаче се беше хванал в капана.

Снощи дъщеря му — първата близначка от вторите близнаци, която най-много се интересуваше от това, което разказваше баща й, и често му казваше: „Татко, стига си пил, задникът ти е достатъчно голям“ — та снощи дъщеря му рече:

— Новият ти шеф има странно име. Свети Йоан Кръстител от планината на Адам, ако го преведе човек. Но ако на теб ти харесва, и на мен ми харесва. Ще ми го покажеш ли някой ден?

Всъщност Данглар бе така поразен от любов към четиримата си близнаци, че би искал тях да покаже на Адамсберг и да му съобщи: „Имат ангелски лица“. Но не знаеше дали Адамсберг се интересува от деца. „Дечицата ми, дечицата ми, дечицата ми — каза си Данглар. — Чудото на живота ми.“

От кабинета си се обади във всички районни управления, за да разбере дали някой патрулиращ полицай не е забелязал кръг, питаше ей така, не че нещо, нали това забавляваше всички. Въпросите му предизвикваха учудване, той обясняваше, че се интересува заради свой приятел психиатър, че му прави услуга. Е да, ченгетата ги знаеха тези неща, дребните услуги, които непрекъснато искат от вас.

Оказа се, че през нощта в Париж се бяха появили два кръга. Единият на улица „Мулен Вер“, открит от полицай от Четиринайсети район, очарован от находката си. Другият очертан в същия квартал, на улица „Фроадво“, и забелязан от жена, дошла да се оплаче, понеже вече започвало да й идва до гуша.

Изнервен, нетърпелив, Данглар се качи на етажа и влезе в кабинета на фотографа Конти. Конти беше готов за тръгване — натоварил се бе с куфарчета и преметнати през рамо сакове като някой войник. Тъй като Конти беше дръглив, Данглар си мислеше, че цялата тази вдъхваща респект сложна апаратура с множество копчета би трябвало да му повдига самочувствието, но всъщност знаеше, че Конти не е толкова глупав, че никак дори не е глупав. Първо отидоха на улица „Мулен Вер“, където видяха широкия син кръг и красивия почерк на надписа около него. Не съвсем в центъра лежеше парче от ръчен часовник. „Защо толкова големи кръгове за толкова дребни предмети?“ — запита се Данглар. Досега не бе забелязал това несъответствие.

— Не пипай! — извика той на Конти, който влизаше в кръга, за да го огледа.

— Защо бе? — възкликна Конти. — Не са го убили часовника! Остава да извикаш и патолога!

Но сви рамене и излезе от кръга.

— Не питай — отвърна Данглар. — Той каза да го снимаш такова, каквото е, така че действай, ако обичаш.

Редно е обаче да се каже, че докато Конти снимаше, Данглар си мислеше, че Адамсберг го е поставил в доста нелепа ситуация. Ако за беля някое местно ченге минеше оттам, щеше с пълно право да каже, че в Пети район съвсем са превъртели, щом са започнали да снимат ръчни часовници. Впрочем и Данглар мислеше, че в управлението на Пети район съвсем са превъртели и че той самият превърташе заедно с останалите. Междувременно не бе завършил процедурата по ареста на Патрис Верну, а това бе първото, което трябваше да направи. Колегата му Кастро сигурно си задаваше въпроси.

На улица „Емил Ришар“, това зловещо място в средата на гробището на Монпарнас, Данглар разбра защо онази жена се бе оплакала, и почувства нещо като облекчение.

Нещото беше набъбнало.

— Видя ли? — каза той на Конти.

В кръга пред тях лежаха останки от премазана котка. Нямаше кръв, котката явно бе донесена от някоя канавка вече мъртва от няколко часа. Имаше нещо болезнено в тази купчина косми на злокобната уличка и в този кръг, и в това „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“. Ще речеш, някакъв нелеп опит за черна магия.

— Готов съм — обяви Конти.

Беше идиотско, но на Данглар се стори, че Конти е впечатлен.

— И аз съм готов — каза Данглар. — Дай да се махаме и дано не ни е видял някой от квартала.

— Дано — рече Конти. — Че какво ще си помисли?

Адамсберг флегматично изслуша доклада на Данглар, забравил цигарата между устните си и притворил очи, за да не го дразни димът. Единственото нещо, което направи, бе да си прегризе един нокът със зъби. Данглар, който вече започваше да го усеща, разбра, че Адамсберг е поставил находката от улица „Емил Ришар“ на точното й място.

Но на кое място? По този въпрос Данглар не можеше да се произнесе. Начинът, по който функционираше умът на Адамсберг, си оставаше загадъчен и плашещ. Понякога дори за част от секундата Данглар потръпваше и си казваше: „Стой по-далеч“.

Но знаеше едно: когато в управлението научат, че шефът губи времето си и времето на инспекторите си с човека с кръговете, щеше да се наложи да го защитава. И се стараеше да се подготви.

— Вчера мишка — каза Данглар, сякаш говореше сам на себе си, репетирайки бъдещата тирада, с която щеше да се изправи срещу колегите си, — тази нощ котка. Грозна история. А и ръчният часовник. Обаче Конти е прав, ръчният часовник не е мъртъв.

— Напротив, мъртъв е — каза Адамсберг. — Естествено, че е мъртъв! Утре сутрин процедираме по същия начин, Данглар. Аз отивам при Веркор-Лори, психиатъра, който раздуха историята. Искам да знам мнението му. Но не разправяйте на другите. Колкото по-късно започнат да ме взимат за мезе, толкова по-добре.

Преди да тръгне, Адамсберг написа писмо до Матилд Форестие. По-малко от час му бе трябвал сутринта, за да открие Шарл Рейер, след като телефонира на главните организации в Париж, в които работеха незрящи: задруги на акордьорите, издателства, музикални училища. Рейер пребиваваше в града от няколко месеца, живееше близо до Пантеона, в хотела „Великите мъже на Франция“. Адамсберг изпрати тези сведения на Матилд, след което ги забрави.