Човекът със сините кръгове

Шарл като че ли се чувстваше по-добре и Матилд си рече, че би могла да разчита на един спокоен четвърт час, през който той няма да се опитва да види сметката на цялата вселена. Възнамеряваше вечерта да го представи на старата Клеманс. Бе помолила Клеманс да си остане вкъщи, като, за да избегне най-лошото, настоятелно я предупреди, че новият наемател е сляп и че ни бива да възкликва: „Исусе, колко ли страдате“, нито да се прави, че нищо не забелязва.

Шарл изслуша Матилд, която го представяше, и се вслуша в гласа на Клеманс. Никога не би повярвал, че този глас принадлежи на наивната жена, описана му от Матилд. По-скоро долавяше нотки на безпрекословна решимост, както и странна и висока интелигентност. Разбира се, думите, които казваше, изглеждаха глупави, но зад тях, в звучността, в интонацията на гласа, се криеше някакво тайно знание, държано в клетка и издаващо задъхано ръмжене като лъв в селски цирк. Човек чува ръмженето и си казва, че това може би не е циркът, за който си е мислел, че програмата не е толкова жалка, колкото му се е сторила в началото. А това прикрито и поради това обезпокоително ръмжене Шарл, господарят на шумовете и звуците, го чуваше съвсем отчетливо.

Матилд му сипа едно уиски, а Клеманс заразказва случки от живота си. Шарл бе притеснен заради Клеманс и доволен заради Матилд. Божествена жена, безразлична към лошотията му.

— … и за този мъж — продължаваше Клеманс — щяхте да кажете, че е наистина шик. Намираше ме за интересна, така казваше. Не стигаше дотам да ме докосне, но се надявах, че накрая и това ще стане. След като искаше да ме заведе на голямо пътешествие в Океания, след като искаше да се оженим. Исусе, какво щастие. Накара ме да продам къщата си в Ньойи и всичките си мебели. С това, което ми остана, напълних два куфара. „Няма да имаш нужда от нищо“, казваше ми той. И ето, пристигнах на срещата ни в Париж. Бях толкова весела, а трябваше да се сетя, че нещо не е както трябва. Клеманс, казвах си, моя стара Клеманс, доста време ти трябваше, но се случи — вече си сгодена за образован мъж и ще видиш Океания. Вместо Океания видях метро станцията „Сансие Добантон“ — гледах я осем часа и четвърт. Чаках го целия ден и точно там, на станцията, ме намери Матилд вечерта, след като ме бе забелязала сутринта. Сигурно си е рекла, Исусе, нещо не е наред с тази стара женица.

— Клеманс си измисля много неща — намеси се Матилд. — Тя преправя всичко, което не й харесва. Всъщност вечерта на самотния й годеж в метрото тя тръгнала да си търси хотел и като минала по моята улица, видяла обявата: „Дава се под наем“. И дойде вкъщи.

— Може — каза Клеманс, — напълно е възможно и така да е било. Оттогава насам не мога да взема метрото от „Сансие Добантон“, без да се сетя за Тихоокеанските острови. По този начин все пак пътувам. Знаете ли, Матилд, един господин два пъти ви търси по телефона, с такъв един мек глас, Исусе, за малко да припадна, но му забравих името. Спешно било май. Нещо, което не било наред.

Клеманс бе винаги на път да припадне, но това за гласа може и да беше вярно. Матилд си помисли, че може би е било онова полустранно, получаровно ченге, което бе срещнала преди десет дни. Но не виждаше никаква причина Жан-Батист Адамсберг да я търси за нещо спешно. Освен ако не си е спомнил за предложението й да му покаже човека с кръговете. Беше го направила импулсивно, но и поради една друга причина — неприятна й бе мисълта никога вече да не срещне ченгето, което се бе оказало истинска находка на деня й и бе спасило транш втори в последния момент. Знаеше, че няма лесно да го забрави, че се е настанил в едно ъгълче на паметта й и че още няколко седмици поне ще разпръсква там нехайната си светлина. Матилд намери номера, надраскан със ситния почерк на Клеманс.

Адамсберг се прибра вкъщи, за да чака обаждането на Матилд Форестие. Беше типичен ден след убийство с безмълвната и усърдна дейност на криминолозите от лабораторията, с вмирисаните кабинети, с пластмасовите чаши на бюрата, с графолога, вторачил се в снимките на Конти, и с онзи трепет, с онзи страх може би, в който този явно необичаен случай бе хвърлил управлението на Пети район. Страх от провал или страх от убиеца, в който като че ли имаше нещо чудовищно — Адамсберг не се опитваше да определи. Но за да не гледа всичко това, напусна сградата и през целия следобед се разхожда по улиците. Данглар го бе хванал на излизане. Още нямаше обяд, а Данглар вече беше пил, и то доста. Заяви, че е безотговорно човек да си тръгва така в ден на убийство. Но Адамсберг не можеше да му обясни, че нищо не му отнема толкова способността да мисли, колкото видът на десет души, които мислят. Необходимо му бе управлението да преодолее треската си и никой да не очаква нищо от него, за да може да улови собствените си мисли. Защото за момента кипежът в управлението ги бе прогонил като подплашени войници, плюли си на петите в разгара на битката. Адамсберг отдавна беше приел очевидната истина, че при липса на бойци битките спират, затова при липса на мисли спираше да работи и дори не се опитваше да ги измъкне от нишите, където може би се бяха сгушили — подобни опити винаги се оказваха неуспешни.

Пред вратата му го чакаше Кристиан.

Жалко, тази вечер му се щеше да остане сам. Или да прекара нощта с младата си съседка от долния етаж, която вече бе срещал пет пъти по стълбите и веднъж на пощата и която будеше интереса му.

Кристиан заяви, че идва от Орлеан и смята да прекара края на седмицата с него.

Адамсберг се питаше дали когато го бе погледнала на пощата, младата му съседка искаше да каже: „Бих желала да ви обичам“, или „Бих желала да си побъбрим, скучно ми е“. Адамсберг беше кротък човек, склонен да преспива с момичетата, които проявяваха подобно желание, като понякога това му изглеждаше добро, а друг път му се струваше съвсем излишно. Във всеки случай нямаше как да узнае какво бе искала да му каже девойката от долния етаж. Опита се да размисли по въпроса, после го остави за по-нататък. Какво ли би казала малката му сестра? Малката му сестра беше фабрика за размишления и това направо го убиваше. Съобщаваше му мнението си за всичките му приятелки, стига да я запознаеше с тях. За Кристиан каза: „Средна оценка, безупречно тяло, забавна за един час, мозъчни разклонения — средни до посредствени, центростремителен дух и концентрични мисли, не повече от три ръководни идеи, трябват й два часа, за да скочи в леглото, раболепно отдаване в любовта, същото и на другия ден. Диагноза: да не се злоупотребява, да се смени с нещо по-добро“.

Но не заради всичко това тази вечер Адамсберг се опитваше да избегне контакта с Кристиан. А може би заради погледа на девойката на пощата. Може би защото бе заварил Кристиан да го чака с дълбокото убеждение, че той ще се усмихне и ще й отвори вратата си, после ризата си, после леглото си, и че на другата сутрин тя ще направи кафето. С дълбокото убеждение. Дълбоките убеждения на другите относно реакциите му убиваха Адамсберг и пораждаха у него неудържимо желание да ги разочарова. Пък и в последно време твърде много бе мислил за малката си любима. И твърде често. Днес следобед, докато се разхождаше, внезапно осъзна, че не я е виждал от девет години. Боже мой, девет години! Това не му се стори нормално. И го уплаши.

Досега винаги си я беше представял как обикаля света с кораба на един холандски моряк, после върху камилата на някой алжирски берберин, виждаше я как се упражнява да хвърля копие под ръководството на воин от племето пеул, как изяжда три кроасана в Кафенето на артиста и спортиста в Белвил и как прогонва хлебарките от хотелското си легло в Кайро.

А днес си я представи мъртва.

И толкова се стресна, че спря да изпие едно кафе с пламнало чело и изпотени слепоочия. Видя я мъртва от доста време, с разложено тяло под надгробната плоча, а до нея в ковчега — шепата кости на Ричард III. Извика на помощ берберския камилар, пеулския копиехвъргач, холандския моряк и съдържателя на кафенето в Белвил. Молеше ги да му се явят както обикновено, да се правят на циркаджии и да разкарат тази надгробна плоча. Но четиримата подляри ги нямаше никакви. На тяхно място се настани страхът. Мъртва, мъртва, мъртва. Камий мъртва. Разбира се, мъртва. И докато си я бе представял жива, дори да му изневеряваше толкова, колкото и той й бе изневерявал, дори като криеше всичките си мисли, дори докато галеше раменете на хотелския прислужник в Кайро, след като той прогонеше хлебарките от леглото й, дори докато снимаше облаците на Канада — защото Камий колекционираше облаци с човешки лик, което никак не е лесно да се открие, дори ако забравеше и лицето, и името му, дори тогава, ако Камий мърдаше някъде по земята, всичко беше наред. Но ако Камий бе мъртва някъде на земята, тогава животът секваше. Може би не си струваше чак толкова да ставаш сутрин и да търчиш през деня, ако Камий беше мъртва, Камий, неправдоподобната издънка на гръцки бог и египетска проститутка — така си представяше рода й. Може би не си струваше чак толкова да се мори да издирва убийци, да знае кой колко захар слага в кафето си, да спи с Кристиан, да се взира във всички камъни по всички улици и да се чуди дали някъде Камий не продължава да разширява живота около себе си със своята сериозност и с лекомислието си, сериозността на челото, лекомислието на устните, които се затваряха в осмицата на безкрайността. Ако Камий беше мъртва, Адамсберг изгубваше единствената жена, която една сутрин му бе казала тихо: „Жан-Батист, отивам в Уахигуя, при изворите на Бяла Волта“. Отдръпна се, каза „Обичам те“, облече се и излезе. Отива за хляб, помисли той. На тя не се върна, малката му любима. Цели девет години. Нямаше много да излъже, ако кажеше: „Познавам Уахигуя, дори съм живял там известно време“.

И ето че Кристиан беше тук, сигурна, че на другия ден ще направи кафето, докато малката му любима е умряла някъде, без той да е до нея и да направи нещо. И той самият щеше да пукне някой ден, без да е видял малката си любима поне още веднъж. Мислеше си, че Матилд Форестие може да го измъкне от тази черна дупка, въпреки че не за това я търсеше. Просто се надяваше, че ако я види, филмът ще продължи оттам, докъдето бе стигнал — хотелския прислужник в Кайро.

И Матилд му звънна.

Адамсберг посъветва изтрезнялата Кристиан да заспива, защото той щял да закъснее, и половин час по-късно се озова в дома на Матилд Форестие.