Човекът със сините кръгове - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Фред Варгас (ч. 36)

Беше три и половина следобед. Адамсберг отвори бележника си на трета страница. Поседя така известно време, после написа:

Утре ще отида в провинцията да потърся Клеманс. Мисля, че не греша. Вече не си спомням кога точно се сетих за това, трябваше да си го отбележа. Още от самото начало? Или от гнилата ябълка? Всичко, което ми разказа Рейер, сочи натам. Вчера вървях чак до Източната гара. Питах се защо съм станал ченге. Може би защото в този занаят човек търси разни неща и има вероятност да ги открие. Което го утешава за останалото. Защото в останалото от живота никой не иска от вас да търсите каквото и да било, така че не рискувате да намерите нещо, което не търсите. Например листата на дърветата — все още не знам точно защо ги рисувам. Някой ми каза вчера в едно кафене на Източната гара, че най-добрият начин да не се боиш от смъртта, е да живееш колкото се може по-тъпо. Така за нищо няма да съжаляваш. Това не ми се стори добро решение.

Но пък аз не се страхувам от смъртта. Не много. И значи това всъщност не ме засягаше. Не ме е страх и от самотата.

Всичките ми ризи са за изхвърляне, знам го. Много бих искал да имаше едно универсално облекло. Щях да си го купя в трийсет екземпляра и да не мисля за дрехи до края на живота си. Когато обясних това на сестра ми, тя се разкрещя. Самата мисъл за универсално облекло я ужасява.

Бих искал да имаше универсално облекло, за да не се занимавам повече с тези неща.

Бих искал да имаше универсално листо, за да не се занимавам повече с тези неща.

Всъщност бих искал да не бях изпускал Камий онази вечер на улицата. Можех да я догоня, тя щеше да се учуди, може би щеше да се разчувства. Може би щях да видя как лицето й потръпва, пребледнява или почервенява, не знам точно. Щях да обхвана с ръце това лице, за да му попреча да потръпва, и това щеше да е страхотно. Щях да я прегърна и двамата дълго щяхме да стоим така на улицата. Да кажем, един час. Но тя може би нямаше да се разчувства и да стои в прегръдките ми. Не знам. Не мога да отгатна. Може би щеше да каже: „Адамсберг, таксито ме чака“. Не знам. А може би това не е било Камий. А може и изобщо да не ми пука. Не знам. Не вярвам.

Сега в момента изнервям Данглар мислителя. Очевидно е. Но не го правя нарочно. Нищо не се случва, нищо не се казва и това го влудява. А истината е, че най-важното се случи тъкмо откакто Клеманс изчезна. Но не можах да му го кажа.

Данглар чу вратата да се отваря и вдигна поглед от бележника си.

Беше горещо. Плувнал в пот, Данглар се връщаше от северното предградие, където бе извършил арест за укривателство. Акцията мина добре, но не това му бе нужно. Трябваха му по-големи неща, за да си възвърне самочувствието, и земеровката му се струваше достойно предизвикателство. Ала страхът, че ще трябва да се признае за победен, се усилваше от ден на ден. Вече не смееше да говори по този въпрос дори с децата. Почти си бе налял чаша бяло вино, когато Адамсберг влезе в кабинета му.

— Търся ножици — каза Адамсберг.

Данглар порови из чекмеджетата на Флоранс и извади едни ножици. Забеляза, че Флоранс бе попълнила запаса от карамелени бонбони. Адамсберг бе затворил едното си око и се мъчеше да прекара конец през ушите на една игла.

— Какво става? — попита Данглар. — Час по шеф и кройка?

— Подгъвът ми се е разпрал.

Адамсберг седна на един стол, кръстоса крака и се зае да шие подгъва на панталона си. Данглар го гледаше объркано, но спокойно. Успокояващо беше да гледаш как някой прекарва иглата през плата така съсредоточено, сякаш светът е престанал да съществува.

— Ще видите колко хубаво шия подгъви — каза Адамсберг. — Със съвсем ситни бодове. Почти не се вижда. Малката ми сестра ме научи веднъж, когато не знаехме какво да правим с телата си, както казваше баща ни.

— Мен нещо хич ме няма — каза Данглар. — От една страна, не се справям с подгъвите на децата. От друга страна, убийцата окончателно ме е обсебила. Мръсна дърта убийца. Ще ми се изплъзне, сигурен съм. Това ме побърква. Честно, побърква ме.

Той стана и понечи да извади една бира от шкафа.

— Не — каза Адамсберг със сведена над панталона глава.

— Какво не?

— Не на бирата.

Комисарят бе захапал конеца със зъби и се опитваше да го скъса, съвсем забравил за ножицата на Флоранс.

— А ножицата? — каза Данглар. — Да му се не види, специално ви донесох ножица, а вие виж какво правите. А бирата? Какво ви стана изведнъж с тази бира?

— Стана ми това, че ще изпиете десет, а днес не бива.

— Мислех си, че за тези неща не ми се месите. Това си е моето тяло, моята отговорност, моят корем, моята бира.

— Съгласен. Но това е и вашето разследване, а вие сте моят инспектор. Утре отиваме на село. На среща, надявам се. И имам нужда от вас, трезвен. И стомахът ви да е здрав. Стомахът е много важен. Не е сигурно, че здравият стомах ви помага да мислите правилно, но е сигурно, че болният стомах ви пречи да мислите изобщо.

Данглар се вгледа в напрегнатото лице на Адамсберг. Нямаше как да отгатне дали е такова заради възела, който се бе образувал на конеца, или заради утрешното пътуване.

— Да му се не знае — каза Адамсберг. — Завърза се на възел. Това много го мразя. Изглежда, че златното правило е винаги да се тегли конецът в една и съща посока. Иначе се завързва на възел. Разбирате ли? Сигурно, без да искам, съм го издърпал в обратната посока. И сега имам възел.

— Според мен конецът ви е много дълъг — предположи Данглар. — Успокоява ви шиенето. Наистина.

— Не, Данглар. Конецът ми си беше добър, от китката до лакътя. Утре в осем часа ми трябва камионетка, осем мъже и кучета. Лекарят също да дойде.

Той направи възел, скъса конеца, оглади с ръка панталона си. И излезе, без да изчака да види дали Данглар ще остане трезвен и със здрав стомах. За момента и Данглар не знаеше.