Човекът със сините кръгове

Рьоне Веркор-Лори не прави особено впечатление, каза си Адамсберг разочаровано — винаги очакваше много, а после сблъсъкът с реалността беше болезнен.

Не, не правеше дори никакво впечатление. Освен това имаше дразнещия навик да вмъква между изреченията си фразички като: „Следите ли мисълта ми?“ или изявления от рода на: „Ще се съгласите с мен, че сократическото самоубийство е просто модел“, без да изчака отговора на Адамсберг, тъй като се изразяваше така само за фасон. А Веркор-Лори губеше невъобразимо много време и използваше още повече фрази, за да се изразява за фасон. Дебелият лекар се отпускаше назад в креслото, тикнал ръце в колана си, и се правеше на дълбоко замислен, след което се хвърляше напред и заявяваше: „Господин комисар, този клиент не е обикновен…“.

Иначе, разбира се, човекът несъмнено не беше кретен. След първите петнайсет минути разговорът тръгна по-добре, не забележително, но все пак по-добре.

— Този клиент — започна Веркор-Лори — не принадлежи към „нормалната“ категория на маниаците, ако искате клиничното ми мнение. Маниаците по определение са си маниаци, това не бива да се забравя, следите ли мисълта ми?

Остана доволен от формулата си и продължи:

— И понеже са маниаци, маниаците са точни, придирчиви и си падат по ритуалите. Следите ли мисълта ми? А тук какво откриваме в този наш клиент? Никакъв ритуал в избора на предмета, никакъв ритуал в избора на квартала, никакъв ритуал в избора на момента, никакъв ритуал дори в броя на кръговете, които очертава на нощ… Долавяте ли огромната разлика? Всички параметри на действията му — предмет, място, време, количество, се променят, сякаш всичко зависи ту от едно, ту от друго. А у маниака, господин комисар, нищо не зависи от това или онова. Следите ли мисълта ми? Дори точно това е основната характеристика на маниака. Маниакът ще подчини това или онова на волята си, а не обратното. Никое случайно обстоятелство не би било достатъчно могъщо, за да наруши неизменния ход на манията му. Не знам дали следите мисълта ми.

— Значи този маниак не е обикновен? Можем дори да кажем, че не е маниак?

— Точно така, господин комисар, почти можем да го кажем. И това повдига цял кръг въпроси — ако не става дума за маниак в патологичния смисъл на думата, то е, защото кръговете преследват добре обмислена от своя автор цел и защото нашият клиент се интересува истински от предметите, които предлага на вниманието ни в рамките на нещо като демонстрация. Успявате ли да проследите мисълта ми? За да ни каже например: човешките същества не уважават предметите, които използват. Щом тези предмети престанат да ни служат, очите ни вече не ги забелязват. Ако ви покажа един тротоар и ви попитам: какво има на земята? Вие ще ми отвърнете: нищо. Докато всъщност (той наблегна на думата) има сума ти неща. Следите ли мисълта ми? Този човек, изглежда, си задава метафизични, философски и, защо не, поетични въпроси за начина, по който човешкото същество придава реалност и отнема реалността на предметите, за чийто съдник се смята, докато в неговите очи, в очите на нашия клиент, нещата може би присъстват извън нас. И това, което исках да кажа, когато се заинтересувах от този човек, е следното: внимавайте, не се шегувайте с тази мания, човекът с кръговете може би притежава особен вид проницателност, която не може да се изрази по друг начин освен чрез тези прояви, които са, вярно е, доказателство за объркан, но много организиран ум, ако следите мисълта ми. Мощен ум във всеки случай, вярвайте ми.

— Но в поредицата има грешки — мишката, котката не са предмети.

— Казах ви, в цялата история има много по-малко логика, отколкото има на пръв поглед и отколкото би имало, ако ставаше дума за истинска мания. Точно това е особеното. Но от гледна точка на нашия клиент смъртта преобразява живото същество във вещ, което става вярно веднага, щом престанем да влагаме чувства в безжизненото тяло. Когато капачката вече не запушва бутилката, тя се превръща в нищо, а когато тялото на приятеля престане да мърда… в какво се превръща то? Такъв някакъв въпрос разяжда мозъка на нашия човек… Направо да си го кажем — въпросът за смъртта.

Веркор-Лори направи пауза и се отпусна назад в креслото си. Погледна Адамсберг право в очите, все едно казваше: сега си наострете ушите, ще направя сензационно изявление. Адамсберг беше уверен, че нищо подобно няма да се случи.

— От ваша, полицейска гледна точка сигурно се питате дали има опасност за нечий човешки живот, нали, господин комисар? Нека ви кажа следното: явлението може да се изчерпи и да спре от само себе си, но от друга страна, на теория не виждам причина човек като този, тоест добре овладян безумец, разяждан от потребността да сподели с всички идеите си, ако сте следили мисълта ми, не виждам причина такъв човек да спре насред път. На теория, казвам.

Докато вървеше пеш към службата си, Адамсберг се отдаде на смътни размишления. Комисарят никога не размишляваше истински. Не разбираше какво точно става, когато видеше колегите си да хващат главата си с ръце и да казват: „Е, хайде да помислим“. За Адамсберг онова, което в такива случаи протичаше в мозъците им — организацията на идеите, индукцията, дедукцията, изводите — оставаше забулено в дълбока тайна. Бе установил, че то дава безспорни резултати, че след подобни сеанси хората вземаха съответните решения и им се възхищаваше, давайки си сметка, че на самия него очевидно му липсва нещо. Защото когато той се опиташе да го направи, когато седнеше и си кажеше: „Е, хайде да помислим“, в главата му не протичаше нищо. Дори като че ли тъкмо в тези моменти се докосваше до вселенския вакуум. Адамсберг никога не съзнаваше, че мисли, а когато го осъзнаеше, мисленето тутакси се преустановяваше. Поради което нямаше представа откъде идват идеите, намеренията и решенията му.

Във всеки случай му се струваше, че не е изненадан от чутото от Веркор-Лори и че винаги е знаел — човекът със сините кръгове не беше обикновен маниак. Някакво жестоко вдъхновение подхранваше безумието му, а поредицата от оградени предмети можеше да има само един завършек, само един бляскав апотеоз — смъртта на човек. Матилд Форестие би определила като нормален факта, че не е научил нищо фундаментално, след като беше в транш втори. Той обаче смяташе, че причината е във Веркор-Лори — докторът си го биваше, но не беше нещо забележително.