Човекът със сините кръгове

В управлението Адамсберг завари Данглар в доста размазано състояние. Беше си намерил компания за първата следобедна бутилка бяло вино, тъй че ежедневният му ритуал бе в напреднал стадий. Облакътени на бюрото му като на кръчмарски барплот, Матилд Форестие и слепият хубавец здравата залягаха над пластмасовите си чаши. Голяма гюрултия вдигаха.

Красивият глас на Матилд отекваше над глъчката, а Рейер не откъсваше поглед от своята Кралица и имаше доволен вид. Адамсберг отново се възхити мислено на забележително прекрасния профил на слепеца, но се подразни, като го видя да изпива с поглед Матилд. Кое всъщност го дразнеше? Усещането, че Матилд ще преметне слепеца? Не. Матилд не беше толкова обикновена и нямаше да си послужи с жалките капани, използвани за вземането на властта и изяждането на по-слабия. Само че, когато някоя ръка докоснеше Матилд, нямаше как да не си представи, че някоя ръка докосва и Камий. Не, не. Не ги смесваше. А и всеки имаше право да докосва Камий — отдавна изповядваше този спасителен принцип. Или може би защото и Данглар се бе включил, Данглар, който имаше такова твърдо мнение за Матилд. Около бюрото се вихреше нещо като състезание между двамата мъже, вонеше на хилядолетно съблазняване и някак ставаше ясно, че Матилд, с всичкото вече погълнато бяло вино, не беше нечувствителна към обстановката. В края на краищата заслужаваше си я. Данглар и Рейер също имаха право да се правят на пубертети, щом това ги устройваше. Какво го прихващаше, та влизаше в ролята на цензор и определяше правилата на изкуството? Да не би той да ги спазваше със съседката от долния етаж, с която от време на време преспиваше? Не, не ги спазваше. Никак дори. Макар и донякъде развълнуван от предоставилата му се възможност, той определяше поведението си по далеч по-сигурни правила и в това отношение не си правеше илюзии. Държеше ли се по правилата на изкуството с Кристиан? Още по-малко. Което го подсети, че не се бе сетил да се подсети. Най-добре да пийне една чаша с групата. И да се запита какви всъщност ги вършат. Като се вгледаше по-внимателно, ставаше ясно, че Данглар не е чак толкова подвластен на чара на двамата заподозрени, подпрели се на бюрото му. Като се вгледаше още по-внимателно, ставаше още по-ясно, че мислителят Данглар бдеше, наблюдаваше, слушаше, подтикваше, колкото и пиян да беше. Дори в пиянството Матилд и Рейер оставаха за аналитичния мозък на Данглар лица, твърде отблизо замесени в убийство. Адамсберг се усмихна и се приближи до бюрото.

— Знам — каза Данглар и показа чашите, — не е по правилата. Но тези хора не са ми клиенти. Те просто минават оттук. Вас искаха да видят.

— И още как — рече Матилд.

По погледа й Адамсберг разбра, че Матилд му е ужасно разгневена. По-добре беше да не избухва пред всички. Отказа се от чашата си и ги отведе в кабинета си, като направи знак на Данглар. За всеки случай. За да не го оскърби. Но на Данглар не му пукаше, той вече бе потънал в бумагите си.

— Е? Клеманс май не си е държала езика зад зъбите — тихо каза той на Матилд, сядайки напреко на стола.

Усмихваше се, с наведена встрани глава.

— Не беше необходимо да го прави — каза Матилд. — Изглежда, че вие сте я обсипали с въпроси за живота й, после за Реал. Що за маниери, а, Адамсберг?

— Маниери на ченге, предполагам — отвърна Адамсберг. — Но не съм я обсипвал. Клеманс сама си говори и свири през зъби. Освен това щеше ми се да се запозная с Реал Лувнел. От него идвам.

— Знам — каза Матилд. — Точно затова съм бясна.

— Нормално — одобри Адамсберг.

— Какво искахте от него?

— Да разбера какво сте казали във „Вкусния бульон“.

— Но какво значение има, за бога?

— Понякога, но само понякога, се изкушавам да узнавам какво другите крият от мен. А и след статията във вестника на Пети район вие привличате като мед всички мухи, които искат да се доближат до човека с кръговете. Мисля, че вие знаете кой е той. Надявах се да сте казали повече онази вечер и Лувнел да ми го предаде.

— Не си представях, че използвате такива заобиколни прийоми.

Адамсберг сви рамене.

— А вие, госпожо Форестие? Идването ви в управлението първия път? Това какъв прийом беше?

— Нямах избор — каза Матилд. — Но вас човек ви смята за свестен. И изведнъж се оказвате коварен.

— И аз нямах избор. Освен това така стоят нещата, аз съм изменчив. Постоянно се меня.

Адамсберг държеше наведената си глава с ръце. Матилд го гледаше.

— И аз това казвах — подхвана тя. — Неморален сте, трябвало е да станете курва.

— Точно такава се опитвам да стана, за да получа сведения.

— За какво?

— За него. За човека с кръговете.

— Ще се разочаровате. Сглобих самоличността на човека с кръговете от няколко спомена. Нямам никакво доказателство. Чисто въображение.

— Малко по малко — прошепна Адамсберг — успявам да ви изтръгна частици от истината. Но трае толкова дълго. Бихте ли могли да ми кажете кой е той? Дори ако си го измислите, пак ме интересува.

— Мнението ми не почива на нищо. Човекът с кръговете ми напомня за един мъж, когото следях преди много време, преди поне осем години, точно в квартала на „Пигал“. Проследих го до един малък мрачен ресторант, където се хранеше сам. Докато ядеше, работеше, без нито за миг да си свали шлифера, и покриваше масата с купчини книги и хартии. Когато някоя книга паднеше, което се случваше непрекъснато, той се навеждаше да я вдигне, като придържаше краищата на шлифера си, сякаш беше булчинска рокля. Понякога жена му и любовникът й идваха да пият кафе с него. Тогава той изглеждаше нещастен, решен да преглътне всяко унижение, за да запази нещо, което смяташе за ценно. Но когато жената и любовникът си тръгваха, го обземаше злоба, нарязваше с ножа за месо хартиената покривка и очевидно не беше на себе си. Аз бих го посъветвала да пийне едно, но той беше трезвеник. В бележника си от онова време бях отбелязала: „Човече, жадно за власт, каквато не притежава. Как ли ще се справи?“. Както виждате, оценките ми са винаги повърхностни. Реал ми го каза: „Матилд, ти си повърхностна“. След това зарязах този тип. Изнервяше ме и ме натъжаваше. Следя хората, за да ми стане хубаво, а не за да се ровя в болките им. Но когато видях човека с кръговете и начина, по който клякаше, придържайки палтото си, в съзнанието ми изплува позната фигура. Една вечер се порових из бележниците си, измъкнах спомена за жадното човече без власт и си казах: „Защо не? Може би това решение е намерил, за да се докопа до властта?“. Тъй като съм повърхностна, спрях дотам. Виждате ли, Адамсберг, разочарован сте. Никакъв смисъл е нямало да се преструвате у дома и у Реал заради такива жалки сведения.

Но Матилд вече му се беше отсърдила.

— Защо не ми разказахте това веднага?

— Не бях сигурна в себе си, липсваше ми вътрешна убеденост. А и както знаете, човекът с кръговете е под закрилата ми. Изглежда така, сякаш само мен има в живота си. От такова задължение не се измъкваш лесно. Освен това винаги съм мразела да донасям за хората чрез личните си бележки.

— Разбираемо е — каза Адамсберг. — Защо го наричате „жаден“, когато говорите за него? Странно, Лувнел използва същата дума. Във всеки случай с всички тези приказки във „Вкусния бульон“ сте си направили страхотна реклама. Достатъчно би било човек да се обърне към вас, за да научи нещо повече по въпроса.

— Но защо ви е това?

— Вече ви казах. Маниите на човека с кръговете са подтик към убийство.

Докато казваше „мании“ за по-бързо, Адамсберг си спомни какво му бе обяснил Веркор-Лори. Че като цяло човекът не притежава характеристиките на маниака. И това го задоволяваше.

— Не сте ли имали някой по-особен посетител след нощта във „Вкусния бульон“ и статията във вестника? — подзе Адамсберг.

— Не — каза Матилд. — Впрочем би могло да се каже и че всичките ми посетители са по-особени.

— След онази вечер следила ли сте човека с кръговете?

— Естествено, много пъти.

— И никой ли нямаше наоколо?

— Не съм забелязала да има. Всъщност изобщо не ме е било грижа.

— А вие? — попита Адамсберг, като се обърна към Шарл Рейер. — Какво правите тук?

— Придружавам госпожата, господин комисар.

— Защо?

— За разнообразие.

— Или за да узнаете малко повече. А ми бяха казали, че когато се гмурка, Матилд Форестие се гмурка сама, в противоречие на законите на професията. Не й е в навиците да си наема придружител, който да я пази.

Слепият се усмихна.

— Госпожа Форестие беше ядосана. Попита ме дали искам да видя нещо. Приех. Това ми уплътнява края на деня. Но и аз съм разочарован. Прекалено бързо я разкрихте.

— Не се хващайте на тази въдица — усмихна се Адамсберг. — Тя има още много лъжи в резерва. Вие например знаехте ли за статията във вестника на Пети район?

— Не е публикувана на Брайловата азбука — изръмжа Шарл. — Обаче да, знаех за нея. Доволен ли сте? А вие, Матилд, изненадана ли сте? Уплашена ли сте?

— Изобщо не ми пука — рече Матилд.

Шарл сви рамене и пъхна пръсти под черните си очила.

— Някой се беше разприказвал в хотела — продължи той. — Един клиент във фоайето.

— Виждате ли — обърна се Адамсберг към Матилд. — Информацията се разпространява бързо. Стига дори до тези, които не могат да четат. Какво каза клиентът във фоайето?

— Нещо като: „Великата морска дама пак се е развилняла! Хванала се е с лудия със сините кръгове!“. Само това узнах. Не беше нещо особено.

— Защо си признавате така охотно, че сте били в течение? Това може да ви причини неприятности. Знаете, че положението ви не е съвсем ясно. Нанесли сте се у Матилд най-случайно и нямате алиби за нощта на убийството.

— И това ли знаете?

— Разбира се. Данглар си гледа добре работата.

— Ако не си бях признал сам, щяхте да се поинтересувате и да научите. По-добре да си спестя неудобството да ме хванете в лъжа, нали?

Устните на Рейер се бяха разтеглили в злата усмивка, която сякаш искаше да сдъвче цялата вселена.

— Само че — додаде той — аз не знаех, че жената, която ме заговори в кафенето на улица „Сен Жак“, е госпожа Форестие. По-късно направих връзката.

— Да — рече Адамсберг, — вече ми казахте това.

— Вие също се повтаряте.

— Винаги е така в някои моменти от разследването — повтаряме се. Журналистите наричат това „тъпчене на едно място“.

— Втора и трета фаза — въздъхна Матилд.

— А после изведнъж нещата се ускоряват, не остава време дори да си поговориш.

— Първа фаза — обади се пак Матилд.

— Права сте, Матилд — потвърди Адамсберг, като я погледна. — И с живота е така. Ту едва се влачи, ту се разтърчава.

— Банална мисъл — изръмжа Шарл.

— Аз често казвам банални неща — каза Адамсберг. — Повтарям се, изричам очевидни истини, изобщо разочаровам хората. На вас никога ли не ви се случва, господин Рейер?

— Опитвам се да го избегна — каза слепият. — Мразя обикновените разговори.

— Аз не — каза Адамсберг. — На мен ми е все едно.

— Хайде стига — намеси се Матилд. — Не обичам, когато комисарят захване да говори така. Доникъде няма да стигнем. Предпочитам да изчакам нещата да се разтърчат, господин комисар, та светлината да се върне в очите ви.

— Банална мисъл — каза Адамсберг.

— Точно така. Навлезе ли в областта на сантиментално поетичните метафори, Матилд е способна на всякакви ужасии — каза Рейер. — По начин, различен от вашия.

— Свършихте ли? Можем ли да си вървим? — попита Матилд. — И двамата ме дразните. Също по различен начин.

Адамсберг махна с ръка, усмихна се и се озова сам.

Защо Шарл Рейер бе сметнал за нужно да уточни: „Само това узнах“?

Защото бе узнал повече. Защо бе признал тази частица от истината? За да предотврати всяко последващо разследване.

И значи Адамсберг се обади в хотел „Великите мъже“. Момчето на рецепцията си спомняше за вестника на Пети район и за думите на клиента. На слепия клиент, разбира се. Как би забравил такъв слепец?

— Рейер поиска ли да му кажете подробности за статията? — попита Адамсберг.

— Поиска, господин комисар. Помоли ме да му я прочета цялата. Иначе нямаше да си спомням за случката.

— И как реагира?

— Трудно е да се каже, господин комисар. Такава една усмивка има, че тръпки ви побиват. И се чувствате пълен глупак. През онзи ден точно така се усмихна, но не разбрах всъщност защо.

Адамсберг благодари и затвори телефона. Шарл Рейер е искал да узнае повече. И е придружил Матилд в управлението. Колкото до Матилд, тя не каза за човека с кръговете всичко, което знаеше. Което можеше, естествено, да няма никакво значение. Мразеше да разсъждава по такива въпроси. Отърва се от тях, като ги прехвърли на Данглар. Ако се наложеше, Данглар щеше да направи необходимото, при това много по-добре от него. Така можеше да продължи да мисли за човека със сините кръгове и само за него. Матилд беше права, той чакаше нещата да се разтърчат. Знаеше и какво иска да каже с баналния си образ за светлината в очите. Може да е банална, обаче съществува и още как, светлината в очите. Имаш я или я нямаш. При него зависеше от момента. А в този момент прекрасно знаеше, че погледът му се губи в тъмнината на безкрая.