Вратата между кабинета на комисаря и неговия обикновено стоеше отворена. Адамсберг нямаше нужда да се усамотява, за да бъде сам. Така че Данглар влизаше и излизаше, оставяше папки на бюрото му, прочиташе му някоя докладна, отново излизаше или сядаше за момент да си поговорят. Тогава се случваше — още по-често откакто Клеманс избяга — Адамсберг да продължи да чете, без дори да вдигне поглед, но това невнимание не беше обидно, тъй като комисарят не се държеше така нарочно. Впрочем, казваше си Данглар, ставаше дума по-скоро за отсъствие, отколкото за невнимание. Защото Адамсберг определено внимаваше. Но в какво? Между другото имаше странен начин да чете — обикновено стоеше прав, със скръстени на гърдите ръце и поглед, отправен към бумагите на бюрото му. Можеше да стои прав с часове. Данглар, който винаги се чувстваше уморен и с отмалели крака, се питаше как издържа.
В този момент Адамсберг беше прав и разглеждаше малък бележник с празни страници, разтворен на бюрото му.
— Станаха шестнайсет дни — каза Данглар и седна.
— Да — потвърди Адамсберг.
И този път погледът му се отклони от четивото и се насочи към Данглар, но истината е, че в бележника нямаше нищо за четене.
— Не е нормално — подхвана Данглар. — Би трябвало вече да сме я открили. Нали излиза, храни се, пие, спи някъде. А описанието й е във всички вестници. Няма как да ни се изплъзне. Особено с такава физика. Обаче фактът си е факт — изплъзва ни се.
— Да — потвърди Адамсберг. — Изплъзва се. Нещо не е наред.
— Не бих казал — възрази Данглар. — По-скоро ни трябва време, за да я намерим, но накрая ще успеем. Тя умее да бъде дискретна. В Ньойи не е била много известна. Какво казаха за нея съседите? Че не пречела на никого, че била независима, не била хубавица, вечно ходела с онази барета и много си падала по вестникарските обяви. Нищо повече. Живяла е там двайсет години и никой не знае дали има приятели, никой не знае къде ходи и никой не си спомня кога точно е заминала оттам. Изглежда, никога не е излизала в отпуск. Има такива хора, които прекарват живота си, без никой да ги забележи. Не е чудно, че е стигнала до убийство. Но залавянето й е въпрос на дни. Ще я открием.
— Не. Нещо не е наред.
— Какво би трябвало да означава това?
— Опитвам се да разбера.
Обезсърчен, Данглар се надигна в три тежки такта — торс, задник, крака — и обиколи стаята.
— Бих искал да се опитам да разбера какво се опитвате да разберете.
— Всъщност, Данглар, можете да върнете списанието в лабораторията. Свърших с него.
— Какво свършихте?
Данглар искаше да се прибере в кабинета си, тъй като му беше пределно ясно, че разговорът няма да доведе доникъде, но му се струваше, че в главата на Адамсберг се въртят някакви мисли, ако не хипотези, и това разпалваше любопитството му. Макар да подозираше, че самият Адамсберг още не си ги е доизбистрил.
Адамсберг отново погледна в бележничето.
— В списанието за мода — каза той — имаше една статия от Делфин Витрюел. Това е бащиното име на Делфин льо Нермор. Издателката ми каза, че Делфин редовно сътрудничела на списанието и почти веднъж месечно им носела статии за модните тенденции, за роклите с подплънки в ханша или чорапите с ръбове.
— И намирате това за интересно?
— За изключително интересно. Прочетох цялата колекция. Доста време ми отне. А и гнилата ябълка. Започвам да разбирам някои неща.
Данглар поклати глава.
— Какво за гнилата ябълка? — попита той. — Хайде сега да обвиним Льо Нермор, че се е изпотил от страх! Защо още мислите за него, за бога?
— Всичко дребно и жестоко ме тревожи. Прекалено много се вслушвате в думите на Матилд. Защитавате човека с кръговете.
— Нищо подобно. Просто се занимавам с Клеманс, а него съм оставил на мира.
— Аз също се занимавам с Клеманс. Само Клеманс. Но това не променя факта, че Льо Нермор е долен тип.
— Господин комисар, човек трябва да пести презрението си поради големия брой кандидати, които го заслужават. Не аз съм го казал.
— А кой?
— Шатобриан.
— Пак ли той? Но какво ви е направил?
— Положително нещо лошо. Както и да е. Честно, господин комисар, заслужава ли толкова злост човекът с кръговете? В края на краищата той е виден историк.
— Не се знае.
— Предавам се — каза Данглар и отново седна. — Всеки с маниите си. На мен Клеманс ми е обсебила съзнанието. Трябва да я намеря. Все е някъде и ще я открия. Непременно. Логично е.
— Обаче — усмихна се Адамсберг — глупавата логика е демонът на слабите духове. Не аз съм го казал.
— А кой?
— Ето по това се различаваме. Не знам кой го е казал. Но фразата ми харесва, урежда ме, нали разбирате. Аз не съм особено логичен. Ще ида да повървя, Данглар, нужно ми е да повървя.