Човекът със сините кръгове

Адамсберг си взе кафе и се огледа — жената говореше с дрезгав глас, беше ядосана и някак тъжна. Явно бе, че ченгетата я изнервяха. Носеше черни дрехи. Адамсберг реши, че има глава на египтянка или въобще на нещо, от което се получават подобни великолепни изсечени и леко мрачни лица. Лица, които никога не забравяме и носим навсякъде със себе си, донякъде като лицето на малката му любима.

В момента Кастро й казваше:

— Тук не е осведомителна агенция, госпожо, хайде, вървете си вече.

Жената не беше вече млада. Адамсберг й даваше между четирийсет и пет и шейсет години. Имаше помургавели ръце с изрязани нокти, ръце на жена, прекарала живота си другаде, в търсене на нещо точно с тези ръце.

— Тогава за какво служат полицаите? — казваше жената, разтърсвайки дългите си до раменете черни коси. — Едно малко усилие, един малък съвет няма да ви убият, нали? На мен ще ми трябват десет години да го открия, докато на вас ще ви стигне един ден!

Този път Кастро загуби спокойствие.

— Оставете ме на мира с вашите глупости — извика той. — Не е регистриран като изчезнал вашият човек, нали? Нали? Така че изчезвайте оттук, не ни е това работата. Ако продължавате да вдигате врява, ще извикам шефа!

Адамсберг се бе облегнал на стената в дъното.

— Аз съм шефът — каза той, без да помръдне.

Матилд се обърна. И видя един мъж с трагично извити надолу очи, който я гледаше с необичайна нежност, мъж с риза, пъхната в панталона от едната си страна и виснала навън от другата, със слабо лице, което не пасваше на ръцете, сякаш откраднати от статуя на Роден. И като видя всичко това, Матилд разбра, че нещата от живота ще тръгнат по-добре.

Адамсберг се отлепи от стената, бутна вратата на кабинета си и й направи знак да влезе.

— Така е — призна Матилд, докато сядаше, — тук не е осведомителна агенция. Денят ми започна зле. И вчерашният, и онзиденшният. И значи един транш от седмицата ми е отишъл на кино. Дано траншът от вашата да е преминал по-добре.

— Траншът ли?

— Ами според мен понеделник, вторник и сряда правят един транш от седмицата, транш първи. Това, което се случва през транш първи, е много различно от случващото се през транш втори.

— Четвъртък, петък и събота?

— Точно. Ако се вгледаме, ще забележим, че в транш първи, общо взето, има повече сериозни изненади, казвам общо взето, докато транш втори е по-динамичен и по-забавен. Въпрос на ритъм. Който никога не се променя, за разлика от някои улици, на които имате право да паркирате в продължение на петнайсет дни и нямате право да паркирате през следващите петнайсет. Защо? За да си отпочине улицата? Да бъде поставена под угар? Мистерия. Във всеки случай седмичните траншове никога не се променят. Транш първи: проявявате интерес към нещо, вярвате в едно-друго, откривате какво ли не. Драма и антропогенно чудо. Транш втори: нищо не намирате, нищо не научавате, слаба работа от всяка гледна точка. В транш втори срещате кой ли не и какво ли не и здравата се наливате, докато транш първи е по-важен, това е очевидно. На практика транш втори няма как да го провалите или по-скоро каквото и да правите, ще е без последствия. Но ако видите сметката на транш първи, както на мен ми се случи тази седмица, лошо ви се пише. На всичкото отгоре в кръчмата сервираха свинска лопатка с леща. Лопатката с леща поначало ме хвърля в отчаяние. А насред транш първи си е чиста съсипия.

— А неделята?

— Е, неделята е транш трети. Този ден се брои за цял транш, толкова е гаден. През транш трети всичко върви на провала. Съчетае ли се лопатката с леща с транш трети, не ви остава друго, освен да легнете и да мрете.

— Та за какво говорехме? — попита Адамсберг, който изпита внезапното и не неприятно усещане, че се изгубва в тази жена повече отколкото в себе си.

— За нищо не говорехме.

— А, вярно, за нищо.

— Сетих се — каза Матилд. — Понеже моят транш първи беше почти провален, като минавах покрай управлението ви, си помислих, че провален-непровален, нищо не ми пречи да си опитам късмета. Но както виждате, да се опиташ да спасиш транш първи в края му звучи добре, но не се получава. При вас как беше?

— Прилично — призна Адамсберг.

— Ако можехте да видите моя транш първи от миналата седмица! Беше страхотен.

— Кое му беше страхотното?

— Не може да се разкаже така, би трябвало да си погледна бележките. Както и да е, утре започва транш втори, ще мога да му поотпусна края.

— Аз утре отивам на психиатър. Това добро начало ли е за транш втори?

— Господи, за вас ли? — възкликна Матилд. — Не, ама че съм идиотка, не е възможно. Мисля си, че ако вие имате например манията да опикавате всички фенери на левия тротоар, ще си кажете: „Да става каквото ще и бог да пази фенерите и левите тротоари“, но няма да идете при психиатъра да го питате защо го правите. Фу, ама че много дрънкам. Сама себе си уморявам.

Матилд взе една от цигарите на комисаря, като каза: „Може ли?“ — и откъсна филтъра.

— Може би отивате при психиатъра заради човека със сините кръгове — додаде тя. — Не ме гледайте така, не съм ви шпионирала. Изрезките от вестниците си стоят там, под крака на лампата ви, та се питам…

— Вярно — призна Адамсберг. — Заради него е. Вие защо дойдохте в управлението?

— Търся един тип, когото не познавам.

— Като не го познавате, защо го търсите?

— Защото не го познавам, ама че въпрос!

— Естествено — каза Адамсберг.

— Следях една жена на улицата, обаче я изгубих от поглед. Тогава се заседях в едно кафене и там срещнах слепия хубавец. Толкова хора има по тротоарите, направо да не повярваш. Не знаеш накъде да се обърнеш, би трябвало всички да следиш, ако искаш да свършиш работа. Поговорихме си със слепия хубавец, нямам представа за какво, трябва да погледна в бележките си, и в края на краищата този човек ми хареса. Обикновено, когато някой ми е харесал, не се безпокоя, тъй като съм сигурна, че ще го срещна отново. Но не и в случая. Миналия месец отчетох двайсет и осем проследявания и девет засади. Изписах два бележника и половина. Доста километри можеш да навъртиш за толкова време. Обаче не, няма и помен от следа от слепия. Подобен провал трудно се преглъща. Казва се Шарл Рейер и само това знам за него. Я ми кажете, вие постоянно ли си драскате?

— Постоянно.

— Предполагам, че човек не може да види какво си драскате.

— Така е. Не може.

— Забавно е, като се завъртите на стола. Левият ви профил е грапав, а десният ви е мекичък. Значи когато искате да смутите заподозрения, се обръщате на тази страна, а когато искате да го трогнете — на другата.

Адамсберг се усмихна.

— А ако непрекъснато се въртя ту насам, ту натам?

— Тогава вече напълно ще го изкарате от равновесие. Няма да знае в рая ли е, или в ада.

Матилд се разсмя. После отново стана сериозна.

— Е не — каза тя, — много дрънкам. Срам ме хваща. „Матилд, ти говориш каквото ти дойде наум.“ Така ми казва един приятел философ. „Вярно, отговарям му, а как да говоря каквото не ми идва наум?“

— Ами хайде да опитаме — предложи Адамсберг. — Не ви идва наум да ми кажете дали работите нещо.

— Няма да ми повярвате. Името ми е Матилд Форестие.

Адамсберг прибра молива в джоба си.

— Матилд Форестие — повтори той. — Значи вие сте прочутата океанографка… Така ли?

— Така, но това да не ви пречи да си драскате. И аз знам кой сте, прочетох името ви на вратата, а името ви всички го знаят. Но това не ми пречи да говоря каквото ми дойде наум, и то в разгара на транш първи.

— Ако открия слепия хубавец, ще ви уведомя.

— Защо? На кого искате да доставите удоволствие? — попита Матилд подозрително. — На мен или на известната океанографка, за която пишат във вестниците?

— Нито на една от двете. На жената, която поканих в кабинета си.

— Така става — каза Матилд.

Поседя малко безмълвно, сякаш се чудеше какво да предприеме. Адамсберг бе извадил цигара и лист хартия. Не, нямаше да забрави тази жена, този къс красота от един разпадащ се свят. Бе неспособен да предвиди какви ще са следващите й думи.

— Знаете ли — внезапно подхвана Матилд, — нещата се случват на свечеряване, и в океана, и в града. Всичко се надига тогава — и гладните, и болните. Тези, които търсят нещо, като вас, Жан-Батист Адамсберг, също се надигат.

— Смятате, че търся нещо?

— Без всякакво съмнение, при това доста неща едновременно. Човекът със сините кръгове излиза, когато огладнее. Броди, дебне и изведнъж — чертае. Аз го познавам. Търсих го от самото начало и го намерих през онази вечер, вечерта със запалката, вечерта с главата на пластмасовата кукла. И снощи, на улица „Коленкур“.

— Как успяхте?

— Ще ви кажа, макар да не е важно, това са си мои работи. Интересно, изглежда, че той няма нищо против, човекът със сините кръгове де, да го опитомяваш отдалече. Ако искате да го видите някоя вечер, обадете ми се. Но само да го видите отдалече, без да го доближавате, без да му досаждате. Разкривам тайната си не на известното ченге, а на мъжа, който ме покани в кабинета си.

— Става — каза Адамсберг.

— Но защо човека със сините кръгове? Той не е направил нищо лошо. Защо се интересувате от него?

Адамсберг вдигна лице към Матилд.

— Защото някой ден то ще набъбне. Нещото в кръга малко по малко ще набъбне. Не ме питайте откъде знам и как го знам, моля ви, защото нямам представа, но е неизбежно.

Комисарят поклати глава и отмести косата от очите си.

— Да, нещото ще набъбне.

Разкръстоса крака и се залови да подрежда книжата по бюрото си без особена система.

— Не мога да ви забраня да го следите — добави той. — Но не ви съветвам. Бъдете нащрек, пазете се. Не забравяйте какво съм ви казал.

Изглеждаше притеснен от собственото си убеждение. Матилд се усмихна и си тръгна.

Преди да излезе малко след нея, Адамсберг сложи ръка на рамото на Данглар и тихо му каза:

— Утре сутринта проверете дали не е начертан нов кръг през нощта. И го огледайте добре, имам ви доверие. На онази жена й казах да внимава — нещото ще набъбне, Данглар. От месец насам кръговете стават все по-многобройни. Ритъмът се ускорява. Има нещо скверно в цялата работа, усещате ли?

Данглар размисли и колебливо отвърна:

— Може би само нечисто… Но не е изключено да става дума за някаква шега…

— Не, Данглар, не. Жестокост струи от тези кръгове, жестокост.