Човекът със сините кръгове

Бяха го назначили за комисар в Париж, в Пети район. Преди дванайсет дни. Сега вървеше пеш към новата си служба.

За щастие това беше Париж.

Единственият град в страната, който можеше да обича. Дълго време бе смятал, че мястото, където живее, му е безразлично, безразлично като храната, която яде, безразлично като мебелите, които го заобикалят, безразлично като дрехите, които носи — подарени, наследени, изровени неизвестно откъде.

Оказа се обаче, че не е толкова просто. Жан-Батист Адамсберг бе пребродил бос цялата камениста планина на окръг Бас-Пирене. Там живя и спа, а по-късно, вече като ченге, там работи по няколко убийства — убийства в каменни села, убийства по скалисти пътеки. До болка познати му бяха шумът на чакъла под краката му, планината, която ви притиска към себе си и ви заплашва като някой стар, но все още як човек. В управлението, където започна работа на двайсет и пет години, казваха за него, че е „горски“. Може би защото беше див или самотен — не знаеше точно. Не намираше това прозвище за оригинално, нито за ласкателно.

Беше попитал защо го наричат така една от младите инспекторки, пряка негова началничка, която му се щеше да целуне, но не смееше, защото бе с десет години по-възрастна от него. Тя се смути и каза: „Погледнете се в огледалото и сам ще се сетите“. Вечерта огледа — с неудоволствие, защото харесваше високите мъже с бяла кожа — дребния си, солиден силует и мургавото си лице, а на другия ден й каза:

— Застанах пред огледалото и се огледах, но не разбрах защо ме посъветвахте да го направя.

— Адамсберг — каза инспекторката уморено и леко раздразнено, — защо говорите за такива неща? Защо задавате въпроси? Работим по кражба на часовници и това е всичко, с което смятам да се занимаваме. Нямам намерение да обсъждам телосложението ви. — И добави: — Не ми плащат, за да обсъждам телосложението ви.

— Добре де — каза Жан-Батист, — не се ядосвайте.

След час чу, че пишещата машина спира и инспекторката го вика. Беше притеснена.

— Да приключим с този въпрос — отсече тя. — Да речем, че става дума за телосложение на горско дете. Това е всичко.

Той отвърна:

— Искате да кажете, че е примитивно, че е грозно?

Тя се притесни още повече.

— Не ме карайте да казвам, че сте красив, Адамсберг, но е вярно, че имате грация в излишък. Свиквайте с нея.

В гласа й се долавяше умора и нежност, сигурен беше. До ден-днешен потръпваше при този спомен, още повече че това вече не се повтори. Бе изчакал следващите й думи с разтуптяно сърце. Може пък да го целуне. Може, но не го целуна, а спря да му говори на „ти“ и не каза повече никога нищо по въпроса. Освен следното, отчаяно:

— И нямате работа в полицията, Жан-Батист. Полицията не е гора.

Тук сбърка. През следващите пет години Адамсберг разкри четири убийства по начин, който колегите му окачествиха като изумителен, тоест несправедлив и нагъл.

— Адамсберг — казваха му, — ти си най-големият канап, когото познаваме. Седиш тук, мотаеш се, витаеш из облаците, съзерцаваш стените, драскаш си някакви скици на поставена върху коленете хартийка, сякаш имаш цял живот пред себе си, и после един ден се появяваш, такъв един симпатичен, и най-небрежно заявяваш: „Не е зле да арестувате господин кюрето, той е удушил малкия, за да не се разприказва“.

Така горското дете с четирите убийства стана инспектор, после комисар, като продължаваше часове наред да си чертае скици на хартийка, поставена върху коленете на безформените панталони. Докато преди петнайсет дни не му предложиха Париж. Остави зад себе си едно бюро, върху което си бе драскал в продължение на двайсет години, без никога да се отегчи от живота.

И все пак колко му досаждаха хората понякога! Прекалено често знаеше предварително какво ще чуе. И всеки път, когато си помислеше: „Сега този тип ще каже това и това“ — се ядосваше на себе си, намираше се за отвратителен, особено когато типът наистина кажеше това и това. Тогава истински страдаше и молеше някакъв господ да го дарява понякога и с изненада, а не само със знание.

Жан-Батист Адамсберг пиеше кафе в заведението срещу новото си управление. Дали сега знаеше по-добре защо някога го намираха за горски? Да, беше му малко по-ясно, но хората употребяват думите както им дойде. Особено той самият. Във всеки случай сигурно бе едно: само Париж умееше да му осигурява минералния свят, от който бе забелязал, че се нуждае.

Париж, каменният град.

Имаше ги, разбира се, неизбежните дървета, но какво от туй, не беше длъжен да ги гледа. И градинките — трябваше само да ги заобиколи и всичко бе наред. От цялата налична растителност Адамсберг харесваше единствено рахитичните храстчета и подземните зеленчуци. Сигурно бе също, че очевидно не се бе променил кой знае колко, след като реакциите на новите му колеги силно напомняха онези от Пиренеите отпреди двайсет години — все тия дискретно смаяни погледи, все тия прошепнати зад гърба му думи, поклащания на глави, озадачено присвити устни и пръсти, разтварящи се в жест на безсилие, като зад цялата тази почти безмълвна пантомима се криеше въпросът: ама що за тип е тоя?

Адамсберг полека се усмихваше, полека се ръкуваше, полека обясняваше и слушаше, защото Адамсберг винаги всичко правеше полека. Но след единайсет дни колегите му продължаваха да се доближават до него с изражението на хора, които се питат с какъв нов вид от живата природа си имат работа и как да го подхранват, и как да му говорят, и как да го разсейват, и как да го заинтригуват. От единайсет дни управлението на Пети район тънеше в приглушено шушнене, сякаш някаква деликатна мистерия бе прекъснала обичайния живот.

Разликата с първите му дни в Пиренеите бе, че сега придобитата репутация донякъде му улесняваше нещата. Обаче не забравяха, че е дошъл от другаде. Вчера бе чул най-старият парижанин от екипа тихо да казва: „Идва от Пиренеите, нали разбираш, все едно от другия край на света“.

Вече от половин час трябваше да е в службата, но Адамсберг продължаваше да си пие кафето в заведението отсреща.

Позволяваше си да закъснява не защото днес, на четирийсет и пет години, си бе заслужил всеобщо уважение. И на двайсет години закъсняваше. Дори за раждането си беше закъснял с шестнайсет дни. Адамсберг не носеше часовник и бе неспособен да обясни защо, още повече че нямаше нищо против часовниците. Нито срещу чадърите. Нито срещу нищо всъщност. Не че искаше да прави само каквото пожелае, ами просто не съумяваше да се принуди да извърши нещо, което противостои на настроението му в момента. Никога не бе съумявал, дори когато искаше да се хареса на хубавата инспекторка. Дори заради нея. Казваха, че Адамсберг е безнадежден случай, и понякога и той мислеше така. Но невинаги.

Днес беше в настроение да пие кафе — бавно. Преди три дни бе извършено убийство в склад за платове. Бизнесът на жертвата се оказа толкова съмнителен, че трима инспектори разследваха клиентите му, сигурни, че ще открият убиеца сред тях.

Откакто бе видял семейството на убития, Адамсберг не се безпокоеше прекомерно за този случай. Инспекторите му търсеха някой измамен клиент, дори имаха сериозна следа, а той гледаше заварения син на жертвата, Патрис Верну, хубавец на двайсет и три години, нежен, романтичен. Само това правеше — гледаше го. Вече три пъти го викаше в управлението под различни претексти и го караше да говори за каквото му хрумнеше — какво мислел за плешивостта на пастрока си, отвращава ли го тя, пада ли си по текстилните фабрики, как посреща стачките в енергото, как си обяснява факта, че родословните дървета владеят въображението на толкова хора.

Последния път, предишния ден, разговорът бе протекъл така:

— Смятате ли се за красив? — попита Адамсберг.

— Трудно ми е да кажа не.

— Прав сте.

— Можете ли да ми кажете защо съм тук?

— Да. Заради пастрока ви, разбира се. Казахте, че не ви е било приятно, задето спи с майка ви, нали така?

Младежът сви рамене.

— Тъй или инак, нищо не можех да направя, освен да го убия, а не съм го убил. Но е вярно, противно ми беше. Пастрокът ми приличаше на някакъв глиган. Имаше косми дори в ушите, честно, не се търпеше. На вас щеше ли да ви е приятно?

— Нямам представа. Веднъж видях майка ми с един мой съученик. Иначе тя, милата, беше по-скоро вярна на баща ми. Затворих вратата и единственото, което си помислих, бе, че момчето има зелена бенка на гърба, но може би мама не я беше забелязала.

— Не виждам аз какво общо имам — измънка младежът. — Може да сте по-смел от мене, мен какво ме засяга.

— А, не че съм по-смел. Майка ви тъжна ли ви изглежда?

— Очевидно.

— Хубаво. Много добре. Не й ходете много на гости.

След което каза на момчето, че може да си върви.

Адамсберг влезе в управлението. Засега предпочитаният му инспектор беше Адриен Данглар, един не твърде красив, но много добре облечен мъж, с увиснал корем и нисък задник, който здравата си пийваше и не изглеждаше особено надежден след четири часа следобед, понякога и преди. Но беше истински, много истински, Адамсберг още не бе намерил друга дума, с която да го определи. Данглар му беше изготвил и оставил на бюрото резюме, извлечено от досиетата на клиентите на търговеца на текстил.

— Данглар, бих искал да видя сина днес, младежа, Патрис Верну.

— Пак ли, господин комисар? Но какво искате от този нещастник?

— Защо казвате нещастник?

— Ами стеснителен е, непрекъснато си приглажда косата, сговорчив е, прави усилия да ви достави удоволствие, а докато чака в коридора, без да знае какво още ще го питате, има толкова объркан вид, че да ти дожалее. Затова казвам нещастник.

— Не сте ли забелязали и нещо друго, Данглар?

Данглар поклати глава.

— Не съм ли ви разказвал историята за големия лигав пес? — попита Адамсберг.

— Не сте. Сигурен съм, че не сте.

— След като ви я разкажа, ще ме сметнете за най-гадното ченге на земята. Няма да е зле да поседнете, аз говоря бавно, трудно ми е да бъда кратък и често си забравям мисълта. Аз съм занесен човек, Данглар. Та бях тръгнал рано от селото с намерението да прекарам деня в планината. Бях на единайсет години. Не обичам кучетата, не ги обичах и като бях малък. А онова куче, едно такова едро и разлигавено, стоеше насред пътеката и ме гледаше. Олиза ми краката, олиза ми ръцете, беше просто един глупав и симпатичен пес. Казах му: „Слушай сега, голямо куче, аз отивам надалеч, опитвам се да се изгубя и после да се намеря, можеш да дойдеш с мен, само, за бога, спри да ме лигавиш, противно ми е“. Голямото куче разбра и тръгна подире ми.

Адамсберг замълча, запали цигара и извади от джоба си къс хартия. Кръстоса крака, опря се на коляното си, за да надраска нещо, и след като хвърли поглед на колегата си, продължи:

— Може и да ви отегчавам, Данглар, обаче ми е все тая. Държа да ви разкажа историята за голямото куче. С голямото куче си говорихме през целия път за звездите на Голямата мечка и за телешките кокали, докато накрая стигнахме до една изоставена кошара. Там имаше шест момчета от едно друго село, добре ги познавах. Често се биехме. „Това твоето псе ли е?“ — попитаха ме те. „За днес да“ — отвърнах им. Най-малкият сграбчи голямото куче за дългата козина, а то беше страхливо и меко като килимче, и го затегли към ръба на скалата. „Не ми харесва твоето псе — каза той. — Много ти е тъпо псето.“ Голямото куче скимтеше, без да реагира, вярно, че беше тъпо. Хлапето го изрита в задницата и кучето падна в пропастта. Аз оставих торбата си на земята, бавно. Всичко правя бавно. Аз съм бавен човек, Данглар.

„Да, забелязах“ — за малко да каже Данглар. Занесен човек, бавен човек. Но не можеше да го каже гласно, тъй като Адамсберг бе новият му началник. Освен това изпитваше към него уважение. Като всички останали и Данглар бе подочул нещичко за разследванията на Адамсберг и като всички останали приветстваше гения му в областта на разплитането на завързаните случаи — гений, който днес му изглеждаше несъвместим с човека пред него. Сега, когато го виждаше очи в очи, беше изненадан — не само от бавните му жестове и от бавния му говор. Отначало се разочарова от дребното, мършаво и яко телосложение, в което нямаше нищо впечатляващо, от общата небрежност на човека, който дори не им се бе представил в определения час и който бе завързал една вратовръзка как да е върху развлечена риза, натикана как да е в развлечен панталон. След което очарованието започна да се покачва като ниво на река при пълноводие. В началото бе гласът му. Данглар обичаше да го слуша, гласът на Адамсберг го успокояваше и почти го приспиваше. „Действа ти като милувка“ — каза по този повод Флоранс, обаче Флоранс, нали така, беше момиче, а и отговорността за думите, които подбираше, си беше само нейна. Тогава Кастро направо изрева: „Само не казвай, че е красив“. Флоранс изпадна в недоумение. „Чакай да помисля“ — отвърна тя. Флоранс искаше да помисли. Беше съвестна девойка и винаги мислеше много, преди да заговори. В този случай не бе уверена в себе си и замънка: „Не е, но има нещо общо с грацията ли, с що ли. Ще помисля“. Колегите се бяха разсмели на усърдието на Флоранс, а Данглар каза: „Тя е права, очевидно е“. Един от младите оперативни работници, Маржелон, използва случая, за да го нарече педал. Маржелон никога не беше казвал нещо интелигентно, никога. А Данглар изпитваше потребност от интелигентност не по-малко отколкото от пиене. Този път сви рамене и през ума му прелетя мисълта, че би било добре Маржелон да е прав, тъй като си имаше много неприятности с жените и смяташе, че мъжете може би не биха били толкова придирчиви. Често чуваше да казват, че мъжете са мръсници, защото, щом преспят с някоя жена, веднага я слагат на кантара, та да я сравнят с другите жени, обаче жените бяха още по-лоши, понеже направо отказваха да легнат с вас, ако не сте им точно по мярка. Така не само ви слагат на кантара, но и не спите с никоя.

Тъжно.

Не бяха лесни момичетата. А Данглар познаваше момичета, които го бяха премерили и отхвърлили. Направо му се ревеше понякога. Тъй или инак, знаеше, че сериозната Флоранс е права за Адамсберг, и се оставяше да го завладее чарът на този човек, от когото бе с две глави по-висок. Започваше полека да разбира, че обземащото ви неясно желание непременно да му разкажете нещо можеше да обясни защо толкова убийци му разкриваха престъпленията си в подробности, един вид погрешка. Ей така, просто за да си поговорят с Адамсберг.

Данглар, който, както казваха, добре владееше молива, рисуваше карикатури на колегите си. Поради което отлично познаваше лицата им. Мутрата на Кастро например не я беше пропуснал. Но предварително си знаеше, че няма да се залови с лицето на Адамсберг, защото в него сякаш бяха сбрани шейсет най-разнообразни и взаимно изключващи се лица. Носът бе прекалено голям, устата — прекалено крива, подвижна, несъмнено чувствена, очите трагично се извиваха надолу, костите на долната челюст изпъкваха, така че беше прекалено лесно да се направи карикатура на тази разнородна физиономия, очевидно сглобена във вехтошарница напук на всякаква що-годе класическа хармония. Можеше да се предположи, че когато Жан-Батист Адамсберг е бил създаван, в небесните складове е имало дефицит на суровини, та Бог е трябвало да остъргва дъната на собствените си шкафове и да слепва материали, които при други обстоятелства не би му хрумнало да използва. Затова пък, след като е осъзнал проблема, същият този Бог се е постарал, и то много, тъй че е успял да измайстори нещо наистина привлекателно. И Данглар, който не си спомняше някога да е виждал подобно лице, смяташе, че да го скицира с три драсвания на молива би било предателство, тъй като вместо да извлекат оригиналното, което се съдържаше в него, трите драсвания щяха просто да изличат светлината му.

Така че в този момент Данглар мислеше за онова, което Бог е намерил на дъното на шкафовете си.

— Слушате ме или заспивате? — попита Адамсберг. — Защото съм забелязал, че понякога приспивам хората. Съвсем истински. Може би защото говоря тихо или бавно, знам ли. Спомняте ли си? Бях стигнал дотам, където кучето падна в пропастта. Откачих манерката си от колана и ударих хлапето по главата. После тръгнах да търся кучето. Трябваха ми три часа, за да стигна до него. Беше мъртво, разбира се. Важното в тази история, Данглар, е очевидната жестокост на онова хлапе. Аз отдавна знаех, че нещо в него не е като света. Тогава разбрах, че било жестокост. При това имаше нормално лице. Ноздрите му не бяха прекалено широки. Хубавко момче беше, но отвсякъде му струеше жестокост. Друго не знам за него, не ме питайте, освен че осем години по-късно откачи един градски часовник и премаза бабичката, която минаваше отдолу. И че повечето предумишлени убийства изискват освен изживяна мъка, освен претърпени унижения, освен невроза, освен каквото искате, изискват жестокост, удоволствие от чуждото страдание, от молбите и агонията на другия, изключително удоволствие. Вярно, че това невинаги се забелязва, но някак долавяте, че нещо у този човек не е както трябва, че у него има нещо в повече, някакъв тумор. Понякога това е жестокостта. Разбирате ли какво искам да кажа? Тумор.

— Това противоречи на принципите ми — изрече Данглар сухо. — Не че съм чак толкова принципен, но не вярвам, че някои хора са белязани от едно или друго, като кравите с жигосаните уши, и че просто ей така, интуитивно, можеш да познаеш кой е убиецът. Знам, че това, което казвам, е банално и неинтересно, но човек се ориентира по уликите и съди според доказателствата. Усещанията за тумори ме ужасяват. Това е пътят, който води към диктатура на субективността и на съдебните грешки.

— Дръпнахте цяла реч, Данглар. Не съм казал, че си личи по лицето, казах, че е нещо чудовищно, което избликва от дъното на съществото. То е нещо като гной, Данглар. Понякога я виждам как избива на повърхността. Виждал съм я да се стича по устните на девойка, така както съм виждал хлебарка да пълзи по тази маса. Винаги усещам, когато нещо не е както трябва у някого. Може да става дума за наслада от престъплението, но може да става дума и за нещо не толкова сериозно. Някои хора излъчват просто отегчение или любовна мъка и това също се долавя, Данглар, разпознава се, разбираш кое от двете е. А когато е онова, другото, онова, свързаното с престъпленията, мисля, че и него го разпознавам.

Данглар вдигна глава и тялото му сякаш се стегна.

— И все пак вярвате, че виждате разни неща по хората, вярвате, че виждате хлебарки по устните им, вярвате, че впечатленията ви са откровения, понеже са ваши, и вярвате, че от хората блика гной, а това не е вярно. Истината е, и тя също е банална и безинтересна, че всички хора са способни на омраза и че на всеки може да му изгори бушонът и да извърши убийство. Сигурен съм. Всички мъже могат да изнасилват и убиват и всички жени могат да режат крака като онази от улица „Гей-Люсак“ миналия месец. Зависи от това какво си преживял и колко желаеш да затънеш в тинята и да увлечеш и други с теб. Не е необходимо да си гноясал по рождение, за да искаш да взривиш земята заради погнусата си от живота.

— Предупредих ви, Данглар — каза Адамсберг, като повдигна вежди и спря да си драска, — че след историята с кучето ще ме сметнете за отвратителен.

— По-скоро опасен — изръмжа Данглар. — Не е хубаво да се мислите за толкова велик.

— Няма нищо велико в това да виждаш как пълзят хлебарките. Не го правя нарочно. Дори ми тежи. Нито веднъж не съм сбъркал за някого, винаги познавам дали е прав или легнал, дали е тъжен, умен, неискрен, разстроен, безразличен, опасен, стеснителен, разбирате ли, нито веднъж! Едва ли си представяте колко е мъчително. Понякога, когато започвам да съзирам края от самото начало, се моля някой да ме изненада. В живота ми са се случвали, така да се каже, само начала и винаги съм бил изпълнен с надежда. Обаче съвсем скоро краят се е очертавал пред очите ми като в слаб филм, в който отгатвате кой в кого ще се влюби и кой ще претърпи катастрофа. Тогава все пак доглеждате филма, но ви е ужасно скучно.

— Да приемем, че имате силна интуиция — каза Данглар. — Готов съм да ви призная полицейския нюх. Но дори с него нямате право да си служите, прекалено рисковано е, прекалено непочтено. Не, дори след двайсет години човек не може да познава другите.

Адамсберг опря брадичка на дланта си. Очите му заблестяха зад цигарения дим.

— Отнемете ми това познание, Данглар, отървете ме от него, само това искам.

— Хората не са буболечки — продължи Данглар.

— Не са. Аз харесвам хората и не ми пука за буболечките. Обаче и буболечките имат право на живот.

— Вярно — съгласи се Данглар.

— Допускали ли сте съдебна грешка, Данглар?

— Чели сте досието ми, нали? — попита Данглар и изгледа накриво Адамсберг, който пушеше и си драскаше.

— Ако ви кажа, че не съм, ще ме упрекнете, че си играя на магьосник. Но не съм го чел. Та какво се случи?

— Имаше обир в една бижутерия. Бях напълно убеден, че девойката, която работеше там, е съучастничка. Просто беше очевидно. Държането й, фактът, че криеше нещо, а и полицейският ми нюх, нали така? Дадоха й три години, а след два месеца тя се самоуби в килията си по доста ужасен начин. Съвсем малко след това се разбра, че е нямала нищо общо с обира. Така че сега за мен край с разните там тъпи интуиции и с вашите тъпи хлебарки по устните на девойките. От онзи ден нататък замених вътрешното убеждение с неубеденост и тънкостите с баналности.

Данглар стана.

— Чакайте малко — каза Адамсберг. — Не забравяйте да повикате сина Верну.

Адамсберг замълча. Беше смутен. Решението му зле пасваше с току-що проведения разговор. Продължи по-тихо:

— И наредете да го задържат.

— Шегувате ли се, господин комисар? — възкликна Данглар.

Адамсберг захапа долната си устна.

— Приятелката му лъже. Сигурен съм, че не са били заедно на ресторант през вечерта на убийството, въпреки че версиите им съвпадат. Разпитайте ги още веднъж един след друг — колко време е минало от първото до второто ястие? Имало ли е китарист в салона? Къде е била поставена бутилката вино — в дясната или в лявата страна на масата? Какво вино са пили? С каква форма са били чашите? Какъв цвят е била покривката? И тъй нататък до най-дребните подробности. Ще има разминаване, ще видите. Освен това нека ви опишат чорапите на момчето. Питайте чистачката, на която плаща майка му. Трябва да липсва един чифт, този, който е носил вечерта на убийството, защото около склада е било кално заради строежа в съседство, където теренът е глинест. Младежът не е глупав, сигурно е хвърлил чорапите. Нека все пак потърсят в кофите около дома му, може да е преминал по чорапи последните метри между кофите и вратата си.

— Ако ви разбирам добре — каза Данглар, — според вас от този нещастник нещо избива?

— Боя се, че да — тихо отвърна Адамсберг.

— И какво избива?

— Жестокост.

— И това ви се струва очевидно?

— Да, Данглар.

Последните думи бяха произнесени едва чуто.