Човекът със сините кръгове

След като инспекторът си тръгна, Адамсберг се зае с купчината вестници, които му бяха приготвили. В три от тях откри това, което търсеше. Явлението още не намираше много място в пресата, но той бе сигурен, че и това ще стане. Изряза криво-ляво една малка колонка и я постави пред себе си. Необходима му бе голяма концентрация, за да чете, понякога дори се налагаше да чете на глас. Някога Адамсберг беше лош ученик, който никога не разбра защо го карат да ходи на училище, но се опитваше колкото може да се преструва, че учи, за да не наскърби родителите си и главно, за да не им даде да разберат колко не му пука. Сега прочете следното:

Адамсберг спря да чете и потърси името на автора в края на статията. Аха, този кретен, измърмори той, какво друго да очакваш от него.

В един провинциален вестник бе излязла по-интелигентна статия.

Текстът бе илюстриран с неясна снимка.

Третата статия беше не толкова точна и съвсем кратка, но съобщаваше, че предишната нощ са открили на улица „Клинянкур“ голям син кръг с умряла мишка вътре и все със същия надпис: „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“.

Адамсберг направи гримаса. Точно това предчувстваше.

Затисна статиите с крака на настолната лампа и реши да огладнее, без да знае колко е часът. Излезе, дълго вървя по все още непознатите му улици, купи си някакво хлебче, нещо за пиене, цигари и бавно тръгна обратно за управлението. На всяка крачка усещаше в джоба на панталона си да се мачка писмото, което бе получил сутринта от Кристиан. Тя пишеше на плътна луксозна хартия, която не бе подходяща за джоб. Адамсберг не я обичаше тази хартия.

Трябвало да й съобщи новия си адрес. Нямало да й е трудно да идва често, тъй като работела в Орлеан. Но в писмото си намекваше, че си търси работа в Париж. Заради него. Адамсберг поклати глава. Ще мисли за това по-нататък. Откакто я познаваше, може би от шест месеца, все си казваше, че ще мисли за нея по-нататък. Не беше глупаво момиче, дори бе умничка, но не особено оригинална. Жалко наистина, но нямаше нищо страшно, недостатъкът бе дребен, пък и не биваше да се иска невъзможното. Защото невъзможното, блестящото, непредвидимото, нежната кожа, вечното колебание между сериозност и лекомислие вече ги беше срещал, преди осем години, с Камий и идиотската й маймунка Ричард III, която тя водеше да пикае по улиците и казваше на минувачите, когато й правеха забележка: „Ричард III трябва да пикае навънка“.

Често се случваше маймунката, която миришеше на портокали, въпреки че не ги ядеше, да се настани върху тях и да се прави, че ги пощи съсредоточено и много усърдно. Камий, той и Ричард III на лов за невидима плячка по ръцете му. Но тя избяга, малката му любима. А той, ченгето, така и не успя да я пипне, макар че я търси цяла година, една толкова дълга година, че сестра му накрая рече: „Нямаш право, остави я на мира“. „Малката ми любима“, повтори си Адамсберг. „Искаш да я видиш ли?“ — бе попитала сестра му. Само най-малката от петте му сестри се осмеляваше да говори за малката му любима. А той се бе усмихнал. „От цялото си сърце, поне за един час, преди да умра.“

Адриен Данглар го чакаше в кабинета му с пластмасова чаша в ръка с бяло вино вътре и смесени чувства на лицето.

— Липсват ботушите на младия Верну, господин комисар. Ниски ботуши със закопчалки.

Адамсберг не каза нищо. Опитваше се да прояви уважение към недоволството на Данглар.

— Не съм искал да ви назидавам сутринта — каза му той. — Какво да направя, след като убиецът е Верну? Открихте ли ботушите?

Данглар остави на масата пластмасова торбичка.

— Ето ги — въздъхна той. — В лабораторията вече работят, но и така си личи, че по подметките има глина от онзи обект. Толкова е лепкава, че дори водата в канала не е могла да я отмие. Хубави ботуши. Жалко.

— В канала бяха, така ли?

— Да. На двайсет и пет метра от решетката на канала пред дома му.

— Бързо действате, Данглар.

Замълчаха. Адамсберг си хапеше устните. Беше извадил цигара и останка от молив от дъното на джоба си и пишеше върху хартийка на коленете си. Мислеше си: „Сега този тип ще ми дръпне някоя реч, защото е обиден и шокиран. Не биваше да му разказвам историята за лигавото куче, не биваше да му казвам, че от Патрис Верну струи жестокост като от хлапето от планината“.

Обаче не. Адамсберг погледна колегата си. Дългото меко тяло на седналия Данглар, приело формата на разтапяща се бутилка, излъчваше миролюбие. Пъхнал големите си ръце в джобовете на елегантния си костюм, поставил чашата си на пода, той гледаше в празното, но дори така Адамсберг виждаше, че е непоносимо интелигентен. Данглар каза:

— Поздравявам ви, господин комисар.

После се изправи точно както преди, като най-напред прегъна горната част на тялото си, след това надигна задните си части и накрая напусна стола окончателно.

— Трябва да ви кажа — додаде той, полуобърнат с гръб към комисаря, — че след четири следобед не струвам много, редно е да го знаете. Когато искате нещо от мен, казвайте ми го сутрин. А за преследване, стрелба и прочее няма смисъл, ръцете ми треперят и коленете ми се подгъват. Иначе с краката и с главата ми можете да си служите. Мисля, че главата ми горе-долу си я бива, въпреки че е много различна от вашата. Един мил колега веднъж ми каза, че ако все още съм инспектор с това бяло вино, дето го поглъщам, то е благодарение на еднооката снизходителност на началниците ми, както и заради подвига да имам два пъти по двама близнаци, което прави четири деца, ако ги преброите, които отглеждам сам, понеже жена ми замина с любовника си да изучава статуите на Великденските острови. Аз, когато бях още новороден, тоест когато бях на двайсет и пет години, исках да напиша „Спомени от отвъдното“ най-малко. По Шатобриан се равнявах. Няма да ви учудя, ако ви кажа, че нещата протекоха другояче. Хубаво. Взимам си ботушите, отивам да видя Патрис Верну и приятелката му, чакат ме оттатък.

— Аз ви харесвам, Данглар — каза Адамсберг, продължавайки да си драска.

— Мисля, че знам — отвърна Данглар и вдигна чашата си.

— Кажете на фотографа да се освободи за утре и го придружете. Искам снимка и точно описание на синия кръг, който вероятно ще бъде начертан нощес някъде в Париж.

— Синия кръг ли? Говорите за оная история с тебеширените кръгове около бирени капачки? „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“

— Точно за това говоря, Данглар. Точно за това.

— Но това е глупаво… Какво…

Адамсберг нетърпеливо поклати глава.

— Знам, Данглар, знам. Но го направете. Моля ви. И засега не казвайте на никого.

После Адамсберг довърши скицата, която нахвърляше върху коленете си. Чуваше гласове в съседния кабинет. Приятелката на Верну започваше да говори. Тя не беше замесена в убийството на стария търговец, това бе очевидно. Единствената й грешка, но пък с последствия, бе, че достатъчно обичаше Верну или че бе достатъчно послушна, за да го покрие с лъжата си. Най-лошото за нея нямаше да е в съда, най-лошото беше сега, в този момент, когато откриваше жестокостта на любовника си.

Какво толкова бе погълнал на обяд, та сега така го болеше коремът? Изключено да си спомни. Вдигна телефона си, за да си уреди среща с психиатъра Рьоне Веркор-Лори. Утре в единайсет часа, предложи секретарката. Каза името си, Жан-Батист Адамсберг, и това му отвори вратите. Още не беше свикнал с тази форма на известност. Макар вече от доста време да й се радваше. Адамсберг имаше усещането, че няма нищо общо с публичния си образ, и това някак го раздвояваше. Но тъй като още като дете често се чувстваше като двама души, от една страна, Жан-Батист и, от друга — Адамсберг, който наблюдаваше Жан-Батист, ходеше по петите му и му се подиграваше, сега ставаха трима: Жан-Батист, Адамсберг и публичната личност Жан-Батист Адамсберг. Светата, разкъсвана от съмнения, троица. Стана, за да отиде да изпие едно кафе в съседното помещение, където имаше кафемашина, често с Маржелон отпред. Но в този момент там бяха почти всички, заедно с една жена, която вдигаше голяма шумотевица и на която Кастро търпеливо повтаряше: „Трябва да си вървите, госпожо“.