Да се убива е лесно

Първа глава Спътницата

Англия!

Англия след толкова години!

Каква ли ще му се стори?

Люк Фицуилям си задаваше този въпрос, докато слизаше по подвижното мостче от кораба към брега. Тази мисъл го занимаваше, докато чакаше реда си на митницата. После внезапно излезе на преден план, когато Люк най-после се качи във влака, който щеше да го отведе до Лондон.

Да прекараш отпуската си в Англия беше нещо по-различно. С много пари в джоба (нещо, което никак не беше за подценяване), стари приятели, които го очакваха, срещи с други сънародници, върнали се у дома като него, и безгрижни подмятания от рода на „Е, не съм тук за дълго, затова смятам да се позабавлявам! Скоро трябва да се връщам!“

Само че сега връщане нямаше. Нямаше да ги има повече горещите и задушни нощи, нито заслепяващото слънце, нито тропическата прелест на богатата растителност, нито самотните нощи, когато препрочиташе за кой ли път старите броеве на „Таймс“.

И ето го — пенсиониран с почести, а и с малко собствени средства в банката, — един свободен джентълмен, завърнал се в родината си. Какво щеше да прави занапред?

Англия! Англия в един юнски ден, с посивяло небе и хапещ вятър. Човек трудно би приел това като особено топло посрещане. А хората! Господи, хората! На тълпи, сиви като небето и намръщени като него. Такива бяха и къщите, които никнеха навсякъде като гъби. Такива неприятни къщурки! Направо отблъскващи! Приличаха на някакви грандиозни кокошарници, пръснати докъдето стига погледът.

Люк с усилие отмести очи от бягащия зад стъклото на вагона пейзаж и се зае с купчината вестници, които беше купил преди малко. „Таймс“, „Дейли Клариън“ и „Пънч“.

Започна с „Дейли Клариън“. Вестникът беше изцяло посветен на конните състезания в Епсъм.

Люк си помисли: „Жалко, че не пристигнахме вчера. За последен път гледах конни състезания, когато бях на деветнайсет.“

Преди да тръгне, Люк беше заложил на един кон в клуба и сега му беше интересно да види мнението на специалистите за своите шансове. Кореспондентът почти не беше благоволил да говори за него, споменавайки с презрение: „Останалите — Жужу II, Маркс Майл, Сантъни и Джери Бой — едва ли биха могли да претендират за класиране. Вероятен аутсайдер е…“

Но Люк не обърна внимание на вероятния аутсайдер. Той откри колонката със залаганията. Жужу II беше включен със скромното 40:1.

Хвърли поглед на часовника си. Четири без десет. „Е — помисли си той, — вече са свършили.“ И съжали, че не е заложил на Кларигоулд, поставен на второ място между фаворитите.

След това разтвори „Таймс“ и се задълбочи в по-сериозни проблеми.

Но не за дълго, тъй като един полковник със свирепо изражение от отсрещния ъгъл, вбесен от току-що прочетеното, беше решен на всяка цена да сподели възмущението си със своя спътник. Измина половин час, преди полковникът да се умори да повтаря какво мисли за „тези проклети комунистически агитатори, сър“.

Най-сетне полковникът се укроти и задряма с полуотворена уста. Малко след това влакът намали скоростта и накрая спря. Люк погледна през прозореца. Намираха се на голяма гара с много перони, която изглеждаше празна. Успя да зърне някъде напред на перона вестникарска будка с окачено табло „Резултати от конните състезания“. Люк отвори вратата, скочи долу и изтича към будката. След минута стоеше пред таблото, вторачен с широка усмивка в няколкото нечетливо написани на ръка реда.

Люк се ухили. Сто лири за харчене! Добрият стар Жужу II, отхвърлен с такова презрение от всички познавачи.

Той сгъна вестника все още с усмивка на уста и се обърна, за да види празния перон. Докато се бе опиянявал от победата на Жужу II, влакът му се беше незабелязано измъкнал от гарата.

— Кога, по дяволите, потегли този влак? — обърна се той към един намръщен носач.

Човекът отговори:

— Какъв влак? Не е имало друг влак, освен този в три и четиринайсет.

— Но тук преди малко имаше спрял влак. Аз слязох от него. Влакът от пристанището.

Носачът отвърна назидателно:

— Влакът от пристанището не спира никъде чак до Лондон.

— Но той спря — увери го Люк. — Аз слязох от него.

— Не спира никъде чак до Лондон — невъзмутимо отговори носачът.

— Спря на този коловоз и аз слязох от него!

Притиснат от фактите, човекът изрече с укор:

— Не е трябвало да слизате. Влакът не спира тук.

— Но аз ви казвам, че спря.

— Беше заради семафора. Изчакал е сигнала, а всъщност не е спирал.

— Явно разбирате тези неща повече от мен — каза Люк. — Проблемът сега е какво да правя?

Носачът, който не се отличаваше с особено пъргав ум, повтори с укор:

— Не е трябвало да слизате.

— Добре, съгласен съм — отвърна Люк. — Станалото-станало! Сега ме интересува какво ще ме посъветва един човек като вас с опит по железниците?

— Питате ме какво да правите ли?

— Точно така. Навярно все пак има влакове, които спират тук официално, в истинския смисъл на думата?

— Според мен — каза носачът — най-добре е да хванете влака в четири и двайсет и пет.

— Щом този влак е за Лондон — съгласи се Люк, — това е влакът за мен.

Успокоен, той се заразхожда напред-назад по перона. Надпис с големи букви го информира, че се намира на железопътен възел Фени Клейтън, осигуряващ връзка за Уичууд-андър-Аш, и тъкмо в този момент влак само с един вагон, тласкан назад от старичък локомотив, пристигна с отмерено пухтене и скромно се установи на гарата. От него слязоха шест-седем души и като прекосиха един от коловозите, застанаха до Люк на перона. Навъсеният носач изведнъж се оживи и забута пред себе си голяма количка с кошници и кашони; към него се присъедини още един носач, който затрака с бутилки от мляко. Фени Клейтън се бе събудил от своята летаргия.

Най-после, излъчващ огромно самочувствие, дойде и лондонският влак. Третокласните купета бяха претъпкани; имаше само три първокласни, като във всяко от тях вече се намираха по един или по няколко пътници. Люк огледа купетата. В първото купе, което беше за пушачи, господин с вид на военен пушеше пура, но Люк реши, че един полковник за днес му е предостатъчен. Следващото беше подслонило симпатична млада жена с уморен вид, навярно гувернантка и момченце на около три години, което явно преливаше от енергия. Люк бързо ги отмина. Следващата врата беше отворена и в купето имаше само една пътничка — жена на възраст. Тя му заприлича на леля му Милдред, която, когато той беше на десет години, храбро му бе разрешила да държи вкъщи малка неотровна змия. Леля Милдред определено беше прекрасна леля. Люк влезе в купето и седна.

След около пет минути суетене на колички с мляко, товарни платформи и други напрегнати дейности влакът бавно потегли и напусна гарата. Люк разгърна вестника си и потърси теми, представляващи интерес за човек, който вече е чел утринния вестник.

В действителност не очакваше да чете дълго. Като човек с много лели той беше почти сигурен, че симпатичната стара дама в ъгъла не възнамерява да пътува мълчаливо до Лондон.

Оказа се прав — прозорецът трябваше да се затвори добре, трябваше да се вдигне и падналият чадър, а миг след това вече старата дама му обясняваше колко удобен е този влак.

— Само час и десет минути. Това е много удобно, знаете, наистина много удобно. Много по-добре, отколкото със сутрешния. Той пътува час и четирийсет минути. — Тя продължи: — Разбира се, почти всички пътуват със сутрешния. Искам да кажа, че когато е ден за намаление, безсмислено е да се пътува следобед. И аз смятах да пътувам сутринта, но Уанки Пух беше изчезнал — това е моят котарак, персийска порода. Такъв красавец! Само че напоследък го болеше ухото и, разбира се, не можех да изляза от къщи, преди да съм го намерила.

— О, да, разбира се — промърмори Люк и отново демонстрира привиден интерес към вестника.

Уви, това беше напразно. Тя продължи:

— Така че си казах — всяко зло за добро и взех следобедния влак. Разбира се, той си има и добрите страни, защото не е препълнен, макар че това не е от значение, когато човек пътува в първа класа. Е, аз обикновено не пътувам в първа класа, защото според мен това е проява на екстравагантност — с тези данъци, с тези постоянни увеличения на това и онова, а и прислугата иска все повече и повече — но наистина бях много объркана, защото, виждате ли, отивам в Лондон по много важна работа и исках спокойно, без никой да ме притеснява, да си помисля точно какво ще кажа. — Люк едва успя да сдържи усмивката си. — Така че, помислих си, веднъж мога да си го позволя, макар да виждам колко много се прахосва в днешно време и как никой не спестява и не мисли за утрешния ден. Толкова е жалко, че премахнаха стоките от второ качество — по-друго си беше с тях. Разбира се — продължи бързо тя, хвърляйки поглед на загорялото лице на Люк, — знам, че военните, когато са в отпуск, трябва да пътуват в първа класа. Имам предвид, че това се очаква от тях, щом са офицери…

Отначало той устоя на любопитния поглед на умните, примигващи очи. След това изведнъж се предаде. Знаеше, че рано или късно ще се стигне до това.

— Аз не съм военен — заяви.

— О, извинете. Толкова сте почернял, та си помислих, че може да си идвате в отпуск от Изтока.

— Действително се връщам у дома от Изтока — поясни Люк, — но не в отпуск. — Пресече по-нататъшните й предположения с простото изявление: — Полицай съм.

— Вие сте от полицията? Е, наистина, това е много интересно. Синът на една много добра моя приятелка току-що постъпи в полицията в Палестина.

— Аз бях в Меянгския пролив — уточни Люк.

— О, господи, колко интересно! Наистина, това е съвпадение — имам предвид това да попаднете в този вагон. Защото, виждате ли, работата, по която отивам в града… е, добре, всъщност отивам в Скотланд Ярд.

— Наистина ли? — каза Люк.

Той си помисли: „Дали скоро ще й се развие пружината като на часовник, или ще продължи така до Лондон?“ Но не се подразни особено, тъй като много беше обичал своята леля Милдред и си припомни как веднъж тя му беше дала банкнота от пет лири. Освен това имаше нещо много симпатично и английско във възрастните дами като неговата леля и като тази, която седеше с него в купето. Човек не можеше да попадне на хора като тях в Меянгския пролив. Те се нареждаха редом с коледния пудинг, с местния отбор по крикет и откритите камини с дърва — все неща, които човек оценява, когато ги няма и когато се намира на другия край на света. (От друга страна пък, когато ги има, човек обикновено се отегчава от тях. Обаче Люк бе стъпил на английска земя едва от няколко часа.)

Старата дама продължи въодушевено:

— Да, смятах да тръгна тази сутрин, но после, както ви казах, се притесних за Уанки Пух. Но нали не смятате, че сега ще е много късно? Нали в Скотланд Ярд нямат специални приемни часове?

— О, не мисля, че затварят в четири или около това време.

— Не, разбира се, не биха могли, нали? Трябва да е възможно да се съобщи за сериозно престъпление по всяко време, нали така?

— Точно така — каза Люк.

За момент старата дама замълча. Изглеждаше наистина обезпокоена.

— Винаги съм смятала, че е най-добре да се отиде направо при извора — изрече тя най-после. — Джон Рийд е много симпатичен човек — това е нашият полицай в Уичууд — много учтив, приятен човек, но някак си нямам чувството, че точно той е човекът, с когото трябва да се говори за нещо сериозно. Свикнал е да се занимава с хора, които са си пийнали или които превишават позволената скорост, с времето за пускане на осветлението, с тези, които не са извадили разрешително за кучето си, а навярно дори и с кражби. Но не съм убедена, че той е човек, който да се заеме с убийство.

Люк повдигна вежди:

— Убийство?

— Да, убийство — енергично кимна старата дама. — Виждам, че сте изненадан. И аз отначало бях изненадана, просто не можех да повярвам. Мислех, че си въобразявам.

— А сигурна ли сте, че не грешите? — внимателно я попита той.

— О, не. — Тя поклати глава. — Първия път може да съм сгрешила, но за втория, третия или четвъртия съм сигурна. След това човек сам разбира…

— Искате да кажете, че е имало… ъ-ъ-ъ… няколко убийства?

— Боя се, че са доста — отвърна тя и продължи: — Затова си помислих, че ще е най-добре да отида направо в Скотланд Ярд и да им разкажа всичко. Не мислите ли, че това е най-доброто, което бих могла да сторя?

Люк я погледна замислено, после каза:

— Ами да, мисля, че сте права.

После си помисли: „Те най-добре ще знаят как да се отърват от нея. Вероятно по половин дузина такива бабички отиват там на седмица и бръщолевят за убийства, извършени в техните спокойни селца. Сигурно има специален отдел за изслушване на старици.“

И си представи солиден полицай или пък младичък инспектор с приятна външност тактично да промърморва:

— Благодаря ви, мадам, много сме ви задължени. А сега просто си идете и оставете всичко на нас. Няма да се притеснявате за нищо.

И като се поусмихна на тази въображаема сцена, той си помисли: „Откъде им идват такива мисли? Предполагам, че животът им е доста скучен и това ги кара да мечтаят за нещо по-драматично. Чувал съм, че има възрастни дами, които подозират всекиго, че им трови храната.“

Тези негови размишления бяха прекъснати от кроткия й глас:

— Знаете ли, спомням си, че четох веднъж за случая Абъркромби. Разбира се, той отровил много хора, преди да възникне каквото и да е подозрение… За какво говорех? А, да, някой беше казал, че има лоши очи и че когато погледнел някого по специален начин, много скоро след това този човек се разболявал… Не повярвах на това, когато го прочетох, но сега мисля, че е вярно!

— Кое е вярно?

— Това за израза на лицето на човек.

Люк я зяпна. Тя потреперваше малко и нейните симпатични розови бузи бяха позагубили от цвета си:

— За пръв път видях този израз при Ейми Гибс и тя почина. После Картър. И Томи Пиърс. Но вчера беше доктор Хамбълби, а той е толкова добър човек — наистина много добър човек. Е, Картър пиеше доста, а Томи Пиърс беше ужасно безочливо и нахално хлапе и мъчеше малките момченца, извиваше им ръцете и ги щипеше. Никак не съжалявам за тях, но с доктор Хамбълби е различно. Той трябва да бъде спасен. Ужасното е, че ако отида при самия него и му разкажа всичко, той няма да ми повярва. Ще ми се изсмее. И Джон Рийд не би ми повярвал. В Скотланд Ярд ще е по-различно. Защото, естествено, там са свикнали с престъпленията. — Тя погледна през прозореца: — О, Господи, ще пристигнем след минута. — Засуети се, като започна да отваря и затваря чантата си и да приготвя чадъра си.

— Благодаря, много ви благодаря. — Това беше за Люк, който за втори път вдигна чадъра й от пода. — За мен беше голямо облекчение да ви разкажа всичко. Беше много мило от ваша страна. Така се радвам, че одобрявате постъпката ми.

— Сигурен съм, че ще ви посъветват правилно в Скотланд Ярд — каза любезно той.

— Наистина съм ви много благодарна. — Тя се залови пак да рови в чантата си. — Визитната ми картичка. О, боже, имам само една! Трябва да я пазя за Скотланд Ярд.

— Разбира се, разбира се.

— Името ми е Пинкертон.

— Много подходящо име, госпожице Пинкертон — каза Люк с усмивка, като набързо добави, макар и малко объркано: — А аз се казвам Люк Фицуилям.

И докато влакът спираше на перона, той попита:

— Да ви потърся такси?

— О, не, благодаря ви. — Старицата изглеждаше изумена от тази идея. — Ще взема метрото. С него ще отида до Трафалгар Скуеър, а после пеш до Уайтхол.

— Е, желая ви успех — каза Люк.

Госпожица Пинкертон стисна топло ръката му.

— Много сте мил — прошепна още веднъж. — Знаете ли, отначало помислих, че не ми вярвате.

— Е — каза той, — толкова много убийства! Доста трудно е да извършиш много убийства и да не те заловят, нали?

Възрастната дама поклати глава и сериозно изрече:

— Не, не, млади момко, точно тук грешите. Много лесно е да се убива, докато никой не те подозира. А виждате ли, въпросната личност е човек, когото никой не би заподозрял.

— Е, както и да е, желая ви успех — повтори Люк.

В следващия момент тълпата погълна госпожица Пинкертон.

Самият той слезе да търси багажа си, като си мислеше: „Леко мръднала? Не, не мисля. По-скоро има твърде живо въображение. Надявам се, че ще се отнесат добре с нея. Мила старица.“