Да се убива е лесно

Двайсета глава Това засяга и двама ни — заедно

Бриджит остана неподвижна.

— Гордън? — изрече тя.

Люк кимна.

— Гордън? Гордън — убиец? Гордън е убиецът? Никога през живота си не съм чувала нещо по-смешно!

— Значи така го възприемате?

— Да, наистина. Та Гордън не би убил и муха.

Люк мрачно отвърна:

— Може и да е така. Не знам. Но той със сигурност е убил едно канарче, а аз съм доста сигурен, че е убил и няколко човека.

— Драги ми Люк, просто не мога да го повярвам!

— Зная. Не звучи много правдоподобно. До миналата вечер не ми е минавало и през ум да го нареждам между възможните виновници.

Тя се възпротиви:

— Но аз зная всичко за Гордън! Знам какво представлява! Той е едно симпатично човече — надут е, да, но всъщност е трогателен.

Люк поклати глава.

— Налага се да поизмените мнението си за него, Бриджит.

— Не, Люк, просто не мога да повярвам! Как ви хрумна такава абсурдна идея? Нали преди два дни бяхте сигурен, че е Елсуърти?

Той трепна.

— Зная, зная. Вероятно мислите, че утре ще подозирам Томас, а на следващия ден ще съм убеден, че е Хортън. Не съм чак толкова неуравновесен. Съгласен съм, че в първия момент тази мисъл е поразяваща, но когато разгледате нещата по-внимателно, ще видите, че всичко съвпада. Нищо чудно, че госпожица Пинкертон не е посмяла да се обърне към местните власти. Знаела е, че ще й се смеят. Скотланд Ярд е бил единствената й надежда.

— Но какъв възможен мотив би могъл да има Гордън за всичките тези убийства? О, това е толкова глупаво!

— Зная. Но не разбирате ли, че Гордън Уитфийлд има прекалено високо мнение за себе си?

Бриджит каза:

— Той само се преструва на велик и много важен. Но това е комплекс за малоценност, бедното агънце!

— Възможно е точно в това да се корени и целият проблем. Не знам дали е така. Но помислете си, Бриджит, помислете за момент. Спомнете си колко пъти самата вие сте го вземали на подбив. Не разбирате ли, че неговото „аз“ е раздуто извън всякаква мяра? И всичко това е примесено с религия. Мило мое момиче, този човек е луд за връзване!

Тя помисли малко. Най-после каза:

— Все още не мога да повярвам. Какви доказателства имате, Люк!

— Ами неговите собствени думи. Той ми каза поминалата вечер, че всеки, който му се противопоставя по някакъв начин, винаги умира.

— Продължавайте.

— Не мога да ви обясня добре какво искам да кажа, но ме порази начинът, по който го изрече. Съвсем спокойно и самодоволно и — как да се изразя, — напълно приел тази идея! Просто си седеше и се усмихваше самодоволно. Беше неестествено, беше ужасяващо, Бриджит!

— Продължавайте.

— Е, след това ми изброи хората, които са умрели, защото са си навлекли височайшия му гняв! И чуйте това, Бриджит — хората, които спомена, бяха госпожа Хортън, Ейми Гибс, Томи Пиърс, Хари Картър, Хамбълби и онзи шофьор, Ривърс.

Бриджит беше потресена. Тя пребледня силно.

— Той наистина ли спомена точно тези хора?

— Точно тези хора! Вече вярвате ли?

— О, предполагам, че ще трябва да повярвам. А какви са били причините му?

— Ужасяващо банални. Именно това прави всичко толкова ужасно. Госпожа Хортън се държала презрително с него. Томи Пиърс го имитирал и с това разсмивал градинарите. Хари Картър го оскърбил. Ейми Гибс била отвратително безочлива. Хамбълби се осмелил да му се противопостави публично. Ривърс го заплашил пред мен и госпожица Уейнфлийт.

Бриджит закри очите си и прошепна:

— Ужасно, ужасно!

— Зная. После има и някои други, странични доказателства. Колата, която е прегазила госпожица Пинкертон в Лондон, е била ролс, а номерът й е бил този на колата на лорд Уитфийлд.

— Това окончателно решава въпроса — изрече Бриджит бавно.

— Да. Полицията мисли, че жената, която им е посочила този номер, трябва да е направила грешка. Как ли не!

— Мога да ги разбера — каза тя. — Когато става въпрос за богат и влиятелен човек като лорд Уитфийлд, естествено, те предпочитат да вярват на него.

— Да. Човек може да си представи в какво затруднено положение е била госпожица Пинкертон.

Бриджит замислено произнесе:

— Един-два пъти тя ми каза доста странни неща. Като че искаше да ме предупреди за нещо. Аз не го разбрах, поне тогава. Сега разбирам!

— Всичко съвпада — заяви Люк. — Нещата се развиват така — отначало някой казва, както и вие: „Не е възможно!“, а после, когато човек приеме идеята, всичко си отива по местата. Гроздето, което е изпратил на госпожа Хортън, докато тя си е мислила, че болногледачките я тровят! И това посещение в изследователските лаборатории „Уелерман Крайц“. По един или друг начин трябва да се е снабдил с някаква микробна култура и да е заразил Хамбълби.

— Не виждам как може да го е направил.

— Аз също, но връзката си остава. Човек не може да си затвори очите пред това.

— Не. Както казвате, всичко съвпада. И, разбира се, той е можел да върши неща, които другите хора не биха могли. Искам да кажа, че е бил извън всякакво подозрение.

— Мисля, че госпожица Уейнфлийт е подозирала. Тя спомена за това посещение в лабораториите. Спомена го в разговора между другото, но вярвам, че се е надявала да му обърна внимание.

— Значи тя е знаела през цялото време?

— Имала е много силни подозрения. Мисля, че й е пречело това, че някога е била влюбена в него.

Бриджит кимна.

— Да, това е от значение по няколко причини. Гордън ми каза, че някога са били сгодени.

— Тя се е опитвала да не вярва, че е той. Но се е уверявала все повече в обратното. Опита се да ми намекне, но не можеше открито да направи нещо срещу него. Жените са странни същества. Мисля, че по свой начин тя все още го обича.

— Дори след като я е зарязал?

— Тя го е зарязала. Една доста грозна история. Ще ви я разкажа.

И той й описа случилото се. Бриджит го погледна втренчено:

— Гордън е извършил това?

— Да. Изглежда, още тогава не е бил нормален.

Тя потрепери и прошепна:

— През всичките тези години, всичките тези години…

Люк каза:

— Може да е отстранил доста повече хора, отколкото знаем или ще узнаем някога. Всъщност само няколкото смъртни случая един след друг са привлекли вниманието напоследък. Като че успехът го е направил дързък.

Тя кимна. Замисли се, после рязко изрече:

— Какво точно ви каза госпожица Пинкертон във влака онзи ден? Как започна?

Люк се постара да си припомни.

— Каза ми, че отива в Скотланд Ярд, спомена полицая на градчето, каза, че е симпатичен човек, но неспособен да се занимава със случай на убийство.

— Това ли беше първото споменаване на тази дума?

— Да.

— Продължавайте.

— После тя каза: „Виждам, че сте изненадан. И аз отначало бях изненадана, просто не можех да повярвам. Мислех, че си въобразявам.“

— И после?

— Попитах я дали е сигурна, дали действително не си въобразява, а тя отвърна съвсем спокойно: „О, не. Първия път може да съм сгрешила, но за втория, третия или четвъртия съм сигурна. След това човек сам разбира…“

— Чудесно — коментира Бриджит. — Продължавайте.

— Разбира се, аз се отнесох с известно недоверие към цялата тази работа. Казах й, че точно така трябва да постъпи, но бях един истински Тома Неверни.

— Разбирам, след дъжд качулка. Но аз също бих постъпила така — щях да се отнеса с недоверие към бедната стара дама. А как продължи разговорът?

— Момент да си припомня. О, тя спомена случая Абъркромби, сещате ли се — отровителя от Уелс? Каза, че не е вярвала, че той поглеждал жертвите си по особен начин. Но вече вярвала, защото сама е видяла подобно нещо.

— Какви думи точно употреби тя?

Люк помисли, свивайки вежди.

— Тя каза с все същия кротък глас: „Разбира се, всъщност не повярвах на това, когато го прочетох, но сега мисля, че е вярно.“ А аз казах: „Кое е вярно?“ А тя: „За израза на лицето на човека.“ И, за Бога, Бриджит, начинът, по който тя каза това, абсолютно ме убеди! Тихият й глас, изражението на лицето й — като на човек, който е видял нещо прекалено ужасно, за да говори за него!

— Продължавайте, Люк. Разкажете ми всичко.

— А после тя изброи жертвите — Ейми Гибс, и Картър, и Томи Пиърс, като каза, че Томи е бил отвратително хлапе, а Картър — пияница. След това каза: „Но, вчера беше доктор Хамбълби, а той е толкова добър човек, наистина много добър човек.“ Отбеляза, че не е предупредила Хамбълби, защото той нямало да й повярва и щял да й се изсмее.

Бриджит въздъхна дълбоко.

— Разбирам! Разбирам.

Люк я погледна.

— Какво има, Бриджит? За какво мислите?

— За нещо, което госпожа Хамбълби каза веднъж. Всъщност чудя се… Но не, няма значение, продължавайте. Какво каза тя накрая?

Люк повтори добросъвестно думите й. Те го бяха впечатлили и не можеше лесно да ги забрави.

— Аз й казах, че е трудно да се измъкнеш с толкова убийства, а тя отговори: „Не, не, млади момко, точно тук грешите. Много лесно е да се убива, докато никой не те подозира. А виждате ли, въпросната личност е човек, когото никой не би заподозрял.“

Той замълча.

Бриджит каза, като потрепери:

— Да се убива е лесно? Ужасно лесно — това е толкова вярно! Не е за чудене, че сте запомнили тези думи, Люк. Аз също ще ги запомня. За цял живот! Човек като Гордън Уитфийлд! О, разбира се, лесно е!

— Но не е толкова лесно да се докаже — отбеляза Люк.

— Така ли мислите? Струва ми се, че бих могла да помогна тук.

— Бриджит, забранявам ви.

— Не можете. Човек не може просто да си седи и да си трае. Това ме засяга, Люк. Може да е опасно — да, допускам, че е така — но аз трябва да изиграя своята роля.

— Бриджит…

— Това ме засяга, Люк! Ще приема поканата на госпожица Уейнфлийт и ще остана тук.

— Мила моя, умолявам ви…

— Опасно е и за двама ни. Зная това. Но това засяга и двама ни, Люк. Двамата заедно!