Да се убива е лесно

Осемнайсета глава Съвещание в Лондон

Сър Уилям Осингтън, известен на старите си другари като Били Боунс, погледна недоверчиво своя приятел.

— Не ти ли стигнаха престъпленията в Меянг? — попита той. — Трябваше ли да се върнеш у дома, за да вършиш нашата работа тук вместо нас?

— В Меянг престъпленията нямат такъв характер — отвърна Люк. — Сега се мъча да се противопоставя на човек, който е извършил най-малко половин дузина убийства, без въобще да бъде заподозрян.

Сър Уилям въздъхна.

— Случва се наистина. В какво се е специализирал — в жени ли?

— Не, не е от този тип. Все още не се смята за Господ, но скоро може и дотам да стигне.

— Луд?

— О, несъмнено.

— Но вероятно не е луд в правния смисъл на думата. Има разлика, нали разбираш?

— Мисля, че той разбира естеството и последствията от действията си — поясни Люк.

— Точно така — каза Били Боунс.

— Е, нека да не се заяждаме с юридически детайли. Още не сме стигнали на този етап, а може и въобще да не стигнем дотам. От теб, стари момко, искам да науча някои факти. В деня на конните състезания е имало улично произшествие — между пет и шест часа следобед. Възрастна дама е била прегазена в Уайтхол и колата не е спряла. Името й е Лавиния Пинкертон. Искам да изровиш всичко, което може да се намери за този случай.

Сър Уилям въздъхна:

— Това е нещо, което ще свърша бързо. Необходими са ми само двайсет минути.

Той удържа на думата си. След по-малко от двайсет минути Люк вече говореше с полицейския офицер, разследвал случая.

— Да, сър, спомням си подробностите. Повечето са записани тук. — Той посочи листа, който Люк проучваше в момента. — Проведено бе дознание. Сачърверъл беше следователят. Съставено е обвинение срещу шофьора на колата.

— А заловихте ли го?

— Не, сър.

— Каква кола е била?

— Изглежда почти установено, че е била ролс — голяма кола, карана от шофьор. Всички свидетели са единодушни по тази точка. Повечето хора разпознават добре един ролс.

— Не знаете номера й?

— Не, за съжаление никой не е съобразил да го запише. Имаше отбелязан номер Р2Х 4498, но явно е записан погрешно. Една жена обърнала внимание и го споменала на друга, от която го получихме. Не знам дали втората жена го е записала погрешно, но във всеки случай това не е търсеният номер.

— Откъде знаете, че този номер не е истинският?

Младият офицер се усмихна.

— FZX 4498 е номерът на колата на лорд Уитфийлд. Тази кола е стояла пред Бумингтън Хаус по това време и шофьорът е пиел чай. Алибито му е желязно, а колата не е напускала мястото си до шест и половина, когато негово благородие е излязъл.

— Разбирам — каза Люк.

— Винаги става така, сър — въздъхна човекът. — Половината свидетели са изчезнали, преди полицаят да стигне дотам и да отбележи обстоятелствата.

Сър Уилям кимна.

— Предполагаме, че номерът е бил подобен на този — FZX 4498. Вероятно е номер, който започва също с две четворки. Направихме всичко възможно, но не успяхме да открием подобна кола. Проучихме още няколко подобни номера, но всички собственици дадоха задоволителни обяснения за това време.

Сър Уилям погледна въпросително Люк. Той поклати глава. Сър Уилям каза:

— Благодаря, Бонър, това е достатъчно.

Когато човекът излезе, Били Боунс отново погледна въпросително към приятеля си:

— За какво е всичко това, Фиц?

Люк въздъхна.

— Всичко съвпада. Лавиния Пинкертон идваше при вас да уведоми умниците от Скотланд Ярд за проклетия убиец. Не знам дали щяхте да й обърнете внимание, вероятно не.

— Защо не? — отвърна сър Уилям. — Има неща, които стигат по такъв път до нас. Просто нещо дочуто или пък клюки. Не пренебрегваме тези неща, уверявам те.

— Точно така е предполагал и убиецът и затова не е искал да рискува. Премахнал е Лавиния Пинкертон и макар една жена да е проявила наблюдателност и да е запомнила номера, никой не й е повярвал.

Били Боунс се изправи.

— Да не искаш да кажеш…

— Да, искам. Обзалагам се, на каквото искаш, че именно Уитфийлд я е прегазил. Не знам как се е изхитрил да го направи. Шофьорът е пиел чай. Предполагам, че по един или друг начин е отмъкнал колата, обличайки ливреята и шапката на шофьора. Но го е направил, Били!

— Невъзможно! — каза сър Уилям.

— Драги приятелю, той практически ми се похвали с това миналата вечер.

— Тогава той е луд!

— За луд — луд е, но е лукав дявол. Ще трябва да пипате внимателно. Да не разбере, че го подозираме.

Били Боунс промърмори:

— Не е за вярване.

Люк отговори:

— Но е вярно! — Той постави ръка на рамото на приятеля си. — Виж какво, Били, синко, веднага трябва да се заловим с това. Ето фактите.

Двамата мъже говориха дълго и сериозно.

На следващия ден Люк се завърна в Уичууд. Пристигна рано сутринта. Можеше да се върне и предната вечер, но при дадените обстоятелства нямаше желание да спи под покрива на лорд Уитфийлд или да приеме гостоприемството му. Минавайки през Уичууд, той спря колата пред къщата на госпожица Уейнфлийт. Прислужницата, която му отвори вратата, го погледна учудено, но го въведе в малката трапезария, където госпожица Уейнфлийт беше седнала да закусва. Тя го посрещна с известна изненада.

Той не искаше да губи време.

— Трябва да ви се извиня, че ви безпокоя по това време. — Той се огледа. Прислужницата беше излязла, затваряйки вратата. — Ще ви задам един въпрос, госпожице Уейнфлийт. Той е доста личен, но се надявам да ми простите.

— Моля ви, питайте ме всичко, каквото искате. Сигурна съм, че имате основателна причина да го направите.

— Благодаря ви. — Той замълча. — Искам да зная точно защо навремето сте развалили годежа си с лорд Уитфийлд?

Тя не очакваше този въпрос. Страните й пламнаха, а едната й ръка се вдигна към гърдите.

— Той казвал ли ви е нещо?

Люк отговори:

— Каза ми, че е имало нещо около една птичка — птичка, на която бил извит вратът.

— Той ви каза това? — Учуди се тя. — Той го е признал? Това е невероятно!

— Моля, ще ми отговорите ли?

— Да. Ще ви отговоря. Но ще ви помоля никога да не говорите на Гордън по този въпрос. Всичко това е минало — окончателно и завинаги. Не бих искала да се раздухва отново.

Тя го погледна умолително. Люк кимна.

— Това е само за мое собствено удовлетворение — каза той. — Няма да повторя това, което ще ми кажете.

— Благодаря ви. — Беше се успокоила. Гласът й беше твърд, когато продължи: — Стана така: имах канарче, което много обичах, може дори да се каже, че бях просто оглупяла по него — такива бяха тогава момичетата. Те… да кажем, че бяха луди по любимците си. Сигурно един мъж се е дразнел от това — сега го разбирам.

— Да — каза Люк, тъй като тя спря.

— Гордън ревнуваше от птичката. Един ден каза с раздразнение: „Мисля, че предпочиташ тази птичка пред мен.“ И аз по глупавия начин, по който говореха момичетата тогава, се засмях и държейки птичката на пръста си, казах нещо от този род: „Разбира се, че те обичам, малка птичко, повече от едно голямо глупаво момче! Разбира се, че те обичам!“ Тогава — о, това беше страшно — Гордън грабна птичката от мен и й изви врата. Това беше такъв шок. Никога няма да го забравя!

Лицето й силно побледня.

— И така, вие развалихте годежа? — запита Люк.

— Да. След това не можех да се отнасям към него по същия начин. Виждате ли, господин Фицуилям — тя се поколеба, — не беше само действието — това можеше да бъде пристъп на ревност и лошо настроение. Причината беше ужасното чувство, че това му достави удоволствие. Това именно ме ужаси!

— Дори преди много години — промърмори Люк. — Дори тогава…

Тя постави ръката си върху неговата.

— Мистър Фицуилям…

Той срещна плахата молба в очите й със сериозен, твърд поглед.

— Лорд Уитфийлд е извършил всички тези убийства — каза той. — Вие сте знаели това през цялото време, нали?

Тя енергично поклати глава.

— Знаела — не! Ако знаех, тогава… тогава, разбира се, щях да проговоря. Не, това беше само опасение.

— И все пак вие нищо не ми намекнахте?

Тя сключи пръсти, обзета от внезапна тревога.

— Как бих могла? Аз някога го обичах…

— Да — каза Люк внимателно. — Разбирам.

Тя се обърна, започна да рови в чантата си, извади кърпичка с дантела по края и я притисна за миг до очите си. След това отново се обърна, вече със сухи очи, изпълнени с достойнство.

— Толкова се радвам — каза тя, — че Бриджит е развалила годежа си. Вместо това ще се омъжи за вас, нали?

— Да.

— Това ще е много по-подходящо — отбеляза госпожица Уейнфлийт.

Люк не можа да сдържи усмивката си.

Но лицето на жената остана строго и напрегнато. Тя се наведе напред и още веднъж постави ръка върху неговата.

— Бъдете много внимателен — предупреди го. — И двамата трябва да бъдете много внимателни.

— Имате предвид лорд Уитфийлд?

— Да. Би било по-добре да не му казвате.

Люк се намръщи.

— Не мисля, че тази идея би харесала на някого от двама ни.

— О, какво значение има това? Вие изглежда не осъзнавате, че той е луд, луд! Той няма да го понесе — нито за миг! Ако нещо й се случи…

— Нищо няма да й се случи!

— Да, разбирам, но моля ви да разберете, че трудно можете да се мерите с него. Той е ужасно лукав! Заминете с нея веднага, това е единствената надежда. Накарайте я да замине в чужбина! Най-добре и двамата заминете в чужбина.

— Може да е достатъчно, ако тя замине. Аз трябва да остана — заяви Люк.

— Страхувах се, че ще го кажете. Но на всяка цена я накарайте да замине. И то веднага!

Той кимна.

— Мисля — каза, — че имате право.

— Знам, че имам право! Накарайте я да замине, преди… преди да е станало твърде късно.