Да се убива е лесно

Шестнайсета глава Ананасът

С приближаването на Бриджит Люк усети как мускулите му се стягат.

От деня на срещите по тенис не беше разменял с нея нито дума насаме. Двамата се избягваха един друг. Той хвърли един поглед към нея.

Изглеждаше провокиращо спокойна и безразлична. Тя каза безгрижно:

— Бях започнала да се чудя какво, за Бога, става с теб, Гордън.

Лорд Уитфийлд изсумтя:

— Имах малка разправия. Този тип Ривърс е имал нахалството да излезе този следобед с ролса.

— Чудесно — каза тя.

— Не е хубаво да се шегуваш с това, Бриджит. Работата е сериозна. Излизал е на разходка с момиче.

— Не мисля, че би му доставило удоволствие да излезе, за да покара сам.

Лорд Уитфийлд се изправи.

— В имението ми ще има само прилично и морално държание.

— Всъщност не е неморално да разходиш едно момиче с кола.

— Неморално е, когато е с моята кола.

— Това, разбира се, е по-лошо от неморалност! На практика се равнява на богохулство. Но, все пак, не можеш ей така да премахнеш сексуалния момент, Гордън. Сега е пълнолуние и освен това сме в навечерието на най-дългия ден в годината.

— Господи, наистина ли? — обади се Люк.

Бриджит го погледна.

— Изглежда това ви интересува.

— Да, интересува ме.

Тя се обърна отново към лорд Уитфийлд:

— Трима души с необикновен вид пристигнаха в „Белс и Мотли“. Номер едно — мъж с шорти, очила и красива копринена риза със сливов цвят! Номер две — женско същество без вежди, облечено в туника, половин кило имитация на египетски мъниста асорти и сандали. Номер три — дебел мъж в костюм с цвят на лавандула и съответстващи обувки. Подозирам, че са приятели на нашия господин Елсуърти. Клюкарската хроника гласи: „Носи се слух, че тази нощ ще има веселба на Поляната на вещиците.“

Лорд Уитфийлд почервеня:

— Няма да го допусна!

— Не можеш да направиш нищо, скъпи. Поляната на вещиците е обществена собственост.

— Няма да търпя това антирелигиозно идолопоклонничество точно тук! Ще го разоблича в рубриката „Скандали“. — Той помълча, след това каза: — Напомни ми да напиша бележка за това и да насоча Сидли към тях. Утре сутринта трябва да отида в града.

— Кампанията на лорд Уитфийлд срещу магьосничеството — насмешливо изрече Бриджит. — Средновековни суеверия процъфтяват в тихо провинциално градче.

Лорд Уитфийлд я погледна озадачено, намръщи се, после се обърна и тръгна към къщата.

Люк каза весело:

— Трябва да вършите работата си по-добре, Бриджит.

— Какво искате да кажете?

— Ще е жалко, ако загубите работата си. Онези хиляди още не са ваши. Нито диамантите и перлите. Ако бях на ваше място, бих демонстрирал саркастичните си дарби едва след брачната церемония.

Тя го изгледа студено.

— Толкова сте внимателен, драги Люк. Много мило от ваша страна, че вземате толкова присърце моето бъдеще.

— Добротата и внимателното отношение винаги са били силните страни на характера ми.

— Не бях забелязала.

— Така ли? Изненадвате ме.

Бриджит подръпна листата на едно пълзящо растение и попита:

— Какво правихте днес?

— Обичайната игра на детектив.

— Някакви резултати?

— И да, и не, както казват политиците. Между впрочем, имате ли някакви инструменти вкъщи?

— Мисля, че да. Какви инструменти?

— О, няма значение, стига да са удобни за работа. Нали може да им хвърля едно око?

След десетина минути Люк беше направил избора си.

— Това комплектче ще свърши добра работа — каза той, потупвайки джоба, в който ги беше пъхнал.

— Да не мислите да насилвате брави и да се вмъквате неканен?

— Може би.

— Много сте сдържан по този въпрос.

— Е, в края на краищата проблемите постоянно нарастват. В дяволски трудна позиция съм. Предполагам, че след малкото ни скарване в събота трябва да се измитам оттук.

— Би трябвало, ако искате да се държите като истински джентълмен.

— Но тъй като съм убеден, че съм на път да попадна по следата на убиеца-маниак, аз съм принуден да остана. Ако можете да измислите някаква убедителна причина, за да се махна оттук и да се настаня в „Белс и Мотли“, кажете я.

Бриджит поклати глава.

— Това не е осъществимо, след като сте ми братовчед. Освен това хотелчето е заето от приятелите на господин Елсуърти. Там има само три стаи.

— Следователно съм принуден да остана, колкото и да ви е неприятно.

Тя му се усмихна мило.

— Съвсем не. Винаги мога да окача още един-два скалпа на пояса си.

— Да — каза Люк одобрително, — особено хаплива забележка. Това, на което се възхищавам във вас, Бриджит, е, че практически сте лишена от всякаква доброта. Е, добре. Отхвърленият влюбен отива да се преоблече за вечеря.

Вечерта мина спокойно. Люк спечели одобрението на лорд Уитфийлд още по-сигурно отпреди с привидно дълбокия интерес, с който слушаше вечерната му реч.

Когато влязоха в гостната, Бриджит каза:

— Нещо много се забавихте този път, господа.

Люк отговори:

— Лорд Уитфийлд говори толкова интересно, че времето мина неусетно. Разказа ми как е основал първия си вестник.

Госпожа Анстръдър каза:

— Тези нови малки плодни дръвчета в саксии са просто чудесни, струва ми се. Трябва да ги сложите около терасата, Гордън.

След което разговорът пое по нормалното си русло.

Люк се оттегли рано, но не си легна. Имаше други планове.

Тъкмо биеше дванайсет часа, когато той слезе безшумно по стълбите, мина през библиотеката и излезе през прозореца.

Все още духаше силен вятър. По небето се гонеха облаци, така че тъмнината се сменяше с ясна лунна светлина.

Люк се придвижи до магазина на Елсуърти. Искаше да извърши едно малко разследване. Беше почти сигурен, че специално на тази дата Елсуърти и приятелите му ще бъдат навън. „Най-дългият ден на лятото, — мислеше си Люк — сигурно ще бъде отбелязан с някаква церемония. Докато тя трае, ще имам добра възможност да претърся дома на Елсуърти.“

Прескочи няколко стени, излезе откъм задната страна на къщата, извади инструментите от джоба си и избра необходимия. Най-податлив се оказа прозорецът на килера. Няколко минути по-късно той беше избутал дръжката, вдигнал резето и успя без усилие да се прехвърли вътре.

В джоба си имаше фенерче. Използваше го, колкото да види къде стъпва и да не се блъска в предмети.

След четвърт час беше сигурен, че в къщата няма никого.

Люк се усмихна със задоволство и пристъпи към изпълнение на задачата, която си беше поставил.

Претърси всяко кътче от стаята. В едно заключено чекмедже, под два или три не особено интересни акварела, намери художествени творения, които го накараха да повдигне вежди и да подсвирне. Кореспонденцията на Елсуърти не донесе нищо ново, но някои от книгите — онези, които бяха скрити в задната част на шкафа — привлякоха вниманието му.

Освен това Люк откри три дребни, но показателни неща. Първото беше надрасканото с молив в малък бележник: „Да уредя сметките си с Томи Пиърс“, като датата беше няколко дни преди смъртта на момчето. Второто беше скица с молив на Ейми Гибс със злокобен червен кръст през лицето. Третото беше шише със сироп за кашлица. Нито едно от трите неща не представляваше убедително доказателство, но, взети заедно, те можеха да се смятат за насърчителни.

Люк тъкмо възстановяваше някакъв ред, поставяйки нещата по местата им, когато внезапно настръхна и изключи фенерчето си.

Беше чул пъхването на ключ в ключалката на страничната врата. Пресичайки стаята, отиде до вратата и залепи око за една цепнатина. Надяваше се Елсуърти — ако това беше той — да се качи направо по стълбите.

Страничната врата се отвори. Елсуърти влезе и светна лампата в антрето.

Когато пресичаше преддверието, Люк видя лицето му и затаи дъх.

То беше неузнаваемо. По устните му имаше пяна, а очите му горяха със странно, налудничаво задоволство, докато подскачаше из антрето със ситни танцови стъпки.

Но това, което го изуми, бяха ръцете на Елсуърти. Те бяха изцапани с тъмни, кафеникавочервени петна — цветът на засъхнала кръв…

Той изчезна нагоре по стълбите. Миг по-късно светлината в антрето угасна.

Люк изчака известно време, след това много предпазливо напусна преддверието, прокрадна се до килера и се измъкна през прозореца. Погледна нагоре, но къщата беше тъмна и тиха.

Пое си дълбоко дъх. „Този тип явно е луд — каза си. — Чудя се какво ли е вършил? Готов съм да се закълна, че по ръцете му имаше кръв!“

Обиколи градчето и се върна в Аш Манър. Тъкмо завиваше по страничната алея, когато шумолене на листа го накара да се обърне.

— Кой е там?

Иззад едно дърво излезе висока фигура, загърната в тъмен плащ. Тя изглеждаше толкова тайнствена, че Люк усети как сърцето му заби по-силно. После разпозна продълговатото бледо лице под качулката.

— Бриджит? Как ме стреснахте!

Тя остро изрече:

— Къде бяхте? Видях ви да излизате.

— И ме проследихте?

— Не. Бяхте се отдалечили твърде много. Изчаках да се върнете.

— Това е било глупаво от ваша страна — промърмори той.

Тя повтори нетърпеливо въпроса си:

— Къде бяхте?

Люк весело отвърна:

— Претърсих дома на нашия господин Елсуърти.

Бриджит затаи дъх.

— А намерихте ли нещо?

— Не знам. Сега зная малко повече за вкусовете на тази извратена свиня и има три неща, които могат да се окажат полезни.

Тя изслуша внимателно разказа му за резултата от претърсването.

— Обаче като доказателства са слабички — завърши той. — Но, Бриджит, тъкмо когато се канех да си тръгвам, Елсуърти се върна. И ще ви кажа само това — този човек е напълно луд!

— Наистина ли мислите така?

— Видях лицето му! То беше… Не може да се опише с думи! Господ знае какво е вършил. Беше изпаднал в делириума на налудничава възбуда. А ръцете му бяха изцапани — бих се заклел — с кръв.

Бриджит потръпна и промърмори:

— Ужасно.

Люк каза раздразнено:

— Не е трябвало да излизате сама, Бриджит. Било е абсолютна глупост. Ами ако някой ви беше ударил по главата?

Тя се разсмя с малко неубедителен смях.

— Същото се отнася и за вас, драги мой.

— Аз мога да се грижа за себе си.

— Аз също съм доста добра в това отношение. Мисля, че ме бяхте нарекли кораво момиче.

Вятърът се усили. Люк внезапно изрече:

— Махнете тази качулка.

— Защо?

Той бързо посегна към плаща й и го отметна. Вятърът грабна косата й и я разпиля. Тя го погледна втренчено, дишането й се учести. Люк каза:

— Наистина ви липсва метла, Бриджит. Точно такава ви видях за пръв път. — Погледа я още малко и каза: — Вие сте жестоко дяволче. — Въздъхна и отново я наметна с плаща. — Ето, загърнете се. Хайде да си вървим.

— Почакайте!

— Защо?

Тя се приближи плътно до него. Заговори с нисък, задъхан глас:

— Защото искам да ви кажа нещо. Донякъде това е причината да ви чакам тук. Искам да ви го кажа сега, преди да влезем вътре в имението, което е на Гордън.

— Е?

Тя се засмя горчиво.

— О, много е просто. Вие печелите, Люк. Това е всичко.

Той попита рязко:

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че се отказах от идеята да стана лейди Уитфийлд.

Той се приближи още.

— Наистина ли?

— Да, Люк.

— Ще се омъжите ли за мен?

— Да.

— И защо?

— И аз искам да знам. Казвате ми такива отвратителни неща, а на мен като че ми харесват.

Той я прегърна и я целуна. След това каза:

— Този свят е луд.

— Щастлив ли сте, Люк?

— Не особено.

— Мислите ли, че въобще ще бъдете щастлив с мен?

— Не знам. Но ще рискувам.

— Да, и аз се чувствам по същия начин.

Той я прегърна през раменете.

— Ние май се държим доста странно, мила моя. Хайде, елате. Може би сутринта ще бъдем по-нормални.

— Да. Доста странно е като си помислиш какво му се случва на човек. — Тя погледна надолу и го дръпна да спре.

— Люк, Люк, какво е това?

Луната се беше показала иззад облаците. Люк погледна надолу. Кракът на Бриджит беше до някаква тъмна купчина.

Той освободи ръката си и коленичи. Погледът му се отмести от безформената купчина към колоната на вратата отгоре. Ананасът върху нея беше изчезнал.

Най-после се изправи. Бриджит беше притиснала устата си с ръце. Той каза:

— Шофьорът Ривърс. Мъртъв е.

— Това ужасно каменно нещо. От известно време се клатеше. Предполагам, че вятърът го е съборил върху него.

Люк поклати глава.

— Вятърът не би могъл да стори такова нещо. О, това е направено да изглежда така, та да мине за още един нещастен случай! Това отново е работа на убиеца.

— Не, не, Люк!

— Казвам ви — той е. Знаете ли какво напипах отзад на главата му, примесено с лепкава кал — зрънца пясък. Тук около вратата изобщо няма пясък. Казвам ви, Бриджит, някой го е причакал и го е ударил, когато е отивал към къщичката си. След това го е преместил тук и е свалил отгоре му тази ананасова глупост.

Бриджит изрече:

— Люк, по ръцете ви има кръв!

Той намръщено уточни:

— Кръв има по ръцете на някой друг. Знаете ли какво си мислех този следобед? Че ако бъде извършено още едно убийство, сигурно ще открием убиеца. И наистина сега знаем кой е! Елсуърти! Снощи не беше у дома си и се прибра с окървавени ръце, подскачайки весело и опиянен от задоволството на убиеца-маниак.

Поглеждайки надолу, Бриджит потръпна и каза тихо:

— Бедният Ривърс!

Люк състрадателно изрече:

— Да, бедният човек. Дяволски лош късмет. Но това ще е последното, Бриджит! Вече знаем. Ще го хванем!

Той я видя да се олюлява, направи две крачки и я пое в ръцете си.

Тя му каза с тънък глас:

— Люк, много съм уплашена.

Той я успокои:

— Всичко мина вече, мила. Всичко мина.

Тя пошушна:

— Бъдете добър с мен, моля ви. Толкова болка съм изтърпяла.

Той й каза:

— И ние си причинявахме болка един на друг. Повече няма да го правим.