Да се убива е лесно

Единайсета глава Домашният живот на майор Хортън

Люк се облегна на стола си от другата страна на бюрото на управителя на банката.

— Е, това ми се струва съвсем задоволително — каза. — Боя се, че отнех доста от времето ви.

Господин Джоунс махна пренебрежително с ръка. Неговото дребно, мургаво и закръглено лице имаше щастливо изражение.

— Моля ви, господин Фицуилям. Знаете ли, това тук е много спокойно място. Винаги се радваме да видим външен човек.

— Мястото е очарователно — каза Люк. — Пълно със суеверия.

Джоунс въздъхна и каза, че за изкореняване на суеверията е необходимо хората да се възпитават дълги години. Люк отбеляза, че според него в наши дни прекалено се надценява ролята на образованието и възпитанието, а Джоунс беше леко изумен от подобно изявление.

— Лорд Уитфийлд — каза той — е всепризнат благодетел тук. Той съзнава колко пречат несгодите, от които сам е страдал като момче, и е убеден, че днешните младежи трябва да имат по-добри възможности.

— Ранните несгоди не са му попречили да натрупа голямо състояние — каза Люк.

— Не, трябва да е имал способности, големи способности.

— Или късмет — отбеляза Люк.

Господин Джоунс придоби още по-изумен вид.

— Щастието е важно нещо — изтъкна Люк. — Да вземем например един убиец. Защо успява късметлията убиец да се изплъзне? Способност ли е това? Или е късмет?

Джоунс допусна, че навярно е късмет.

Люк продължи:

— Да вземем тогава човек като Картър, съдържателя на една от тукашните кръчми. Сигурно се е напивал шест вечери в седмицата, но една нощ отива и пада от мостчето в реката. Отново късмет.

— Добър за някои — отбеляза управителят на банката.

— Какво искате да кажете?

— Добър късмет за жена му и за дъщеря му.

— О, да, разбира се.

Един чиновник почука и влезе, носейки някакви книжа. Люк положи два подписа и получи чекова книжка. После стана.

— Е, радвам се, че уредихме това. Имах малко късмет на конните състезания тази година. А вие?

Джоунс заяви с усмивка, че не е от хората, които залагат. Той добави, че госпожа Джоунс имала много здрави възгледи по въпроса за конните надбягвания.

— Тогава предполагам, че не ходите на конните състезания.

— Не, наистина.

— А някой от тукашните хора не ходи ли?

— Майор Хортън ходи. Той е доста запален по състезанията. И господин Абът обикновено си взема почивен ден. Само че не позна победителя.

— Не мисля, че този път позналите бяха много — отговори Люк и след като си казаха „довиждане“, си тръгна.

Когато излезе от банката, запали цигара. Като оставеше настрани теорията за най-малко вероятния извършител, не виждаше друга причина господин Джоунс да остане в списъка на заподозрените. Управителят на банката не показа интересни реакции на въпросите на Люк. Изглеждаше съвсем невъзможно човек да си го представи като убиец. Още повече, че не беше отсъствал в деня на състезанието. Все пак посещението на Люк не беше напразно — беше научил две малки, но полезни неща. И двамата — майор Хортън и господин Абът, адвокатът, — не са били в Уичууд в деня на конните състезания. Следователно всеки от тях би могъл да бъде в Лондон по времето, когато госпожица Пинкертон е била прегазена от кола.

Макар да не подозираше доктор Томас, той си даде сметка, че би бил по-доволен, ако знаеше със сигурност, че точно на този ден лекарят е бил в Уичууд, зает с професионалната си работа. Отбеляза си наум да провери това.

След това идваше Елсуърти. Бил ли е Елсуърти в Уичууд в деня на конните състезания? Ако е бил, съмнението, че той е убиецът, съответно отслабваше. Макар че, помисли си, е възможно смъртта на госпожица Пинкертон да е била наистина нещастен случай, за какъвто официално беше смятана.

Но тази теория не беше приемлива. Смъртта й беше прекалено навременна за някого.

Люк влезе в колата си, която стоеше до завоя, и я закара до гаража на Пипуел, на другия край на главната улица.

Имаше проблеми по колата, за които искаше да се консултира с някого. Един млад механик с приятен вид и покрито с лунички лице го изслуша внимателно. Двамата мъже отвориха капака и подеха технически разисквания.

Един глас извика:

— Джим, ела тук за минута.

Луничавият механик се подчини. Джим Харви, точно така. Джим Харви, приятелят на Ейми Гибс. Не след дълго той се върна, извини се и те подновиха техническия си разговор. Люк се съгласи да остави колата си тук.

Тъкмо когато се канеше да тръгне, той попита между другото:

— Как е тази година — имали ли сте някакъв успех на конните състезания?

— Не, сър. Заложих на Кларигоулд.

— Едва ли много хора са заложили на Жужу II.

— Сигурно е така, сър. Не вярвам в някой от вестниците да са му давали шанс дори като аутсайдер.

Люк тръсна глава.

— Конните състезания са несигурна игра. Били ли сте на състезанията в Дерби?

— Не, сър, но бих искал да ги видя. Помолих за един ден отпуск тази година — имаше евтини билети до града и до хиподрума в Епсъм, но шефът не поиска и да чуе за това. Всъщност не ни достига работна ръка и през този ден имах много работа.

Люк кимна и си замина.

Джим Харви беше задраскан от неговия списък. Това симпатично момче не беше убиец — не беше човекът, който е прегазил Лавиния Пинкертон.

Тръгна по брега на реката. Както и миналия път срещна майор Хортън и неговите кучета. Майорът пак беше в същото състояние на инфарктни крясъци: „Август!… Нели! Нели! НЕЛИ, казвам ти!… Нерон, Нерон, НЕРОН!“

И отново изпъкналите му очи се втренчиха в Люк. Но този път се случи още нещо. Майор Хортън каза:

— Извинете, господин Фицуилям, нали?

— Да.

— Аз съм Хортън, майор Хортън. Надявам се, че ще ви видя утре в Аш Манър. Ще има тениспарти. Госпожица Конуей любезно ме покани. Тя ви е братовчедка, нали?

— Да.

— Така си и мислех. Знаете ли, при нас външният човек веднага се забелязва.

Тук разговорът беше прекъснат, защото двата булдога тръгнаха към някакъв невзрачен бял мелез.

— Август! Нерон!… Ела тук, сър! Ела тук, казвам ти!

Когато най-накрая Август и Нерон неохотно се подчиниха на командата, майор Хортън се върна към разговора. Люк галеше Нели, която го гледаше с разнежен поглед.

— Хубаво куче, нали? — каза майорът. — Харесвам булдозите. Винаги съм имал булдози. Предпочитам ги пред всяка друга порода. Живея съвсем наблизо. Защо не дойдете да изпием по чашка?

Люк прие и двамата мъже тръгнаха, като майорът продължаваше темата за кучетата и за непълноценността на всички други породи в сравнение с неговата любима. Люк научи за спечелените от Нели награди, за скандалното поведение на един член на журито, отсъдил на Август само допълнителна награда, и за триумфите на Нерон на кучешките изложби.

Неусетно бяха стигнали до къщата на майора. Той отвори вратата, която не беше заключена, и двамата влязоха в къщата. След като отведе госта си в неголяма, леко миришеща на кучета стая със стени, покрити с лавици за книги, майор Хортън се зае с напитките. Люк огледа наоколо. Имаше снимки на кучета, броеве на „Фийлд“ и „Кънтри Лайф“, както и две доста протрити кресла. По библиотечните рафтове бяха подредени сребърни купи. Над закачалката висеше портрет, нарисуван с маслени бои.

— Съпругата ми — каза майорът, забелязал погледа на Люк. — Забележителна жена. Лицето й изразява характер, не мислите ли?

— Да, наистина — отвърна той, поглеждайки покойната госпожа Хортън. Тя беше с рокля от розов сатен и държеше букет от лилии. Кафявата й коса беше разделена по средата, а устните й бяха стиснати строго. Студените й сиви очи гледаха сърдито към наблюдаващия портрета.

— Забележителна жена — повтори майорът, подавайки чашата на Люк. — Почина преди малко повече от година. Оттогава не съм същият човек.

— Така ли? — отвърна гостът просто за да каже нещо.

— Седнете — каза майорът, посочвайки едно от кожените кресла. Самият той зае другото и продължи, като отпиваше уиски със сода: — Не, оттогава не съм същият човек.

— Сигурно ви липсва — неловко каза Люк.

Майорът поклати мрачно глава.

— На човек му е нужна жена, за да го държи във форма. Иначе се отпуска, да, отпуска се. Оставя се на течението.

— Но сигурно…

— Зная какво говоря, момчето ми. Вижте — аз не казвам, че семейният живот не изглежда малко тежък отначало. Защото е така. Човек си казва: „По дяволите всичко това! Не съм сигурен вече дали и собствената ми душа е моя!“ Но постепенно се пречупва. Бракът е преди всичко дисциплина.

Люк си помисли, че семейният живот на майор Хортън трябва да е наподобявал по-скоро военна кампания, отколкото идилия от безоблачно щастие.

— Жените — продължи монолога си майорът — са странни същества. Понякога изглежда, че не можеш да им угодиш, каквото и да правиш. Но, за Бога, това поддържа човек във форма. — Люк мълчеше. — Женен ли сте? — попита майорът.

— Не.

— Е, нищо, няма да ви се размине. Помнете, моето момче, нищо не може да се сравни с това.

— Звучи насърчаващо — отвърна Люк, — когато чуеш някой да говори добре за семейния живот. Особено в тези времена на лесни разводи.

— Пфу! — възкликна майорът. — Прилошава ми от младите. Никаква енергия, никаква издръжливост. Нищо не могат да понесат. Никаква сила на духа!

Люк беше готов да попита за какво е нужна такава извънредна сила на духа, но успя да се овладее.

— Имайте предвид — каза майорът, — че Лидия беше една на хиляда, една на хиляда! Всеки тук я уважаваше и почиташе.

— Да?

— Тя не търпеше никакви глупости. С погледа си можеше да порази човек. Да не ви говоря за онези нахални момичета, които само се наричат прислуга в днешно време. Мислят си, че човек ще им търпи безочливостта! Лидия веднага им даваше да разберат! Знаете ли, сменили сме петнайсет готвачки и прислужнички за една година. Петнайсет!

Люк почувства, че това едва ли е голяма похвала за дома на госпожа Хортън, но тъй като домакинът му явно беше на друго мнение, той само промърмори нещо, докато майорът продължаваше:

— Изритваше ги на минутата, ако не ставаха за нищо.

— И винаги ли е било така?

— Е, разбира се, много от тях сами си отиваха. Прав им път — така обичаше да казва Лидия!

— Силен дух — каза Люк. — Но понякога това не създаваше ли проблеми?

— О, аз нямах нищо против сам да помагам във всичко — отвърна Хортън. — Доста добър готвач съм и мога да угодя на всекиго. Е, не обичам да мия чинии, но и то трябва да се върши, няма начин.

Люк се съгласи, че е така. Той попита дали самата госпожа Хортън е можела да върши нещо от домашните задължения.

— Аз не съм от онези, които оставят жените си да се блъскат — каза майорът. — А и Лидия беше прекалено деликатна, за да върши каквато и да е работа вкъщи.

— Значи не е била силна физически?

Майор Хортън поклати глава:

— Тя имаше силен дух. Не се предаваше. Но как страдаше тази жена! А не получи съчувствие дори от лекарите. Докторите са коравосърдечни животни. Те разбират само явната физическа болка. Всяко нещо извън обичайното е неразбираемо за повечето от тях. Хамбълби например го смятаха за добър лекар.

— Вие не сте ли съгласен?

— Той беше абсолютен невежа. Не познаваше съвременните методи. Съмнявам се дали въобще е чувал за невроза! Той разбираше от дребна шарка, от заушки и счупени кости, това му признавам. Но нищо друго. Малко преди да почине, се скарах с него. Той въобще не разбра случая на Лидия. Казах му го направо и това никак не му хареса. Обиди се и веднага си тръгна. Каза, че мога да повикам друг лекар. След това се обърнахме към Томас.

— По-добър ли ви се стори?

— Общо взето, много по-умен. Ако някой можеше да я спаси от последното й заболяване, то сигурно това би бил Томас. Всъщност тя имаше подобрение, но след това внезапно се влоши.

— Имаше ли болки?

— Хм, да. Гастрит. Остри болки, на легло и всичко останало. Как страдаше бедната жена! Беше истинска мъченица. А и двете болногледачки, които се мотаеха из къщата! Бяха безчувствени като дядовия ми бастун. „Пациентката това, пациентката онова.“ — Майорът поклати глава и пресуши чашата си. — Не мога да понасям болногледачките! Толкова са самодоволни. Лидия настояваше, че те я тровят. Разбира се, това не беше вярно — обикновена фантазия на болен. С много хора се случвало, така каза Томас, но зад всичко това имаше и малко истина — тези жени не я обичаха. Това е най-лошото при жените — никога не се понасят помежду си.

— Предполагам — започна Люк, усещайки, че не поставя умело въпроса, но без да знае как да го направи по-добре, — че госпожа Хортън е имала верни приятели в Уичууд?

— Хората бяха много мили — отвърна майорът малко неохотно. — Уитфийлд изпрати грозде и праскови от оранжериите си. А и стариците идваха да поседят при нея. Онория Уейнфлийт и Лавиния Пинкертон.

— Госпожица Пинкертон е идвала често, нали?

— Да. Обикновена стара мома, но добра душа! Безпокоеше се много за Лидия. Разпитваше за диетите и за лекарствата. Е, с най-добри намерения, разбира се, но създаваше излишна паника и суетене.

Люк кимна с разбиране.

— Не понасям суетенето — каза майорът. — Прекалено много жени се бяха събрали в тази къща. Човек трудно можеше да се откъсне за една прилична игра на голф.

— Какво ще кажете за младия човек от антикварния магазин? — запита Люк.

— Той не играе голф — изсумтя майорът. — Пада си малко женствен.

— Отдавна ли живее в Уичууд?

— От около две години. Отвратителен тип. Мразя тези дългокоси, мъркащи хлапаци. Странно, но на Лидия й беше симпатичен. Човек не може да разбере жените. Харесват им какви ли не дръвници. Тя дори настояваше да вземем от него някакво шарлатанско лекарство, което церяло всички болести. Някаква течност в тъмновиолетова стъкленица с всички знаци на зодиака по нея! Уж съдържала билки, брани при пълнолуние. Невероятни дивотии, но жените умират да поглъщат такива неща — поглъщат ги и в буквалния смисъл, ха-ха!

Чувствайки, че сменя малко рязко темата на разговора, но с надеждата, че събеседникът му няма да забележи, Люк попита:

— Какъв човек е господин Абът, местният адвокат? Твърдо ли се придържа към закона? Трябва ми юридически съвет за нещо и си помислих, че мога да се обърна към него.

— Казват, че е доста хитър — отвърна Хортън. — Лично аз не знам. Всъщност веднъж се сдърпах с него. Не съм го виждал откакто идва тук да състави завещанието на Лидия, малко преди тя да почине. По мое мнение той е мерзавец. Но, разбира се, това не се отнася за способностите му като юрист.

— Не, разбира се, че не — каза Люк. — Все пак изглежда сприхав. Дочух, че е в лоши отношения с доста хора.

— Бедата при него е, че е отвратително докачлив — поясни майор Хортън. — Изглежда си мисли, че е всемогъщият Бог и че всеки, който не е съгласен с него, извършва смъртен грях. Чули ли сте за кавгата му с Хамбълби?

— Значи е имало кавга, така ли?

— Жестоко скарване. Имайте предвид, че това не ме изненада. Хамбълби беше упорито магаре.

— Смъртта му е наскърбила доста хора.

— На Хамбълби ли? Предполагам, че да. Липса на елементарна грижа. Отравянето на кръвта е дяволски опасно нещо. Аз винаги си слагам йод, когато се порежа, да! Обикновена предпазна мярка. Хамбълби, който беше лекар, не правеше нищо подобно. Това е показателно.

Люк не беше съвсем сигурен за какво беше показателно това, но не посмя да попита. Поглеждайки часовника си, той се надигна.

Майор Хортън подхвърли:

— Време за обяд, а? Правилно. Е, радвам се, че си побъбрихме. Приятно ми е да се запозная с човек, който е пътувал по света. Трябва някой път пак да си поприказваме. Къде сте служили вие? В Меянгския пролив? Никога не съм бил там. Чух, че пишете книга. Суеверия и тем подобни.

— Да, аз…

Но майор Хортън беше неудържим:

— Мога да ви разкажа няколко много интересни случая. Когато бях в Индия, момчето ми…

Люк успя да се измъкне около десет минути по-късно, след като изслуша обичайните истории за факири, трикове с въженце и мангово дърво, към които пенсионираните английски военни са така привързани.

Когато излезе навън, чу гласа на майора, който крещеше на Нерон и се позамисли за семейния живот. Хортън, изглежда, искрено съжаляваше за една жена, която според всички, без да се изключват и неговите собствени думи, трябва да е била нещо много подобно на тигър-човекоядец.

„Или това е — внезапно Люк сам си зададе въпроса — един много хитър блъф?“