Да се убива е лесно

Четвърта глава Люк слага начало

Люк внимателно беше разработил своя план за действие и се канеше да го приложи незабавно, когато слезе на закуска следващата сутрин.

Лелята — специалистка по градинарство, не се виждаше, но лорд Уитфийлд си похапваше бъбречета и пиеше кафе, а Бриджит Конуей беше привършила закуската, стоеше до прозореца и гледаше навън.

След като си казаха „добро утро“ и Люк седна пред пълната с бекон и яйца чиния, той реши да започне.

— Трябва да пристъпя към работа — каза. — Не е лесно да накараш хората да говорят. Знаете какво имам предвид: не хора като вас и ъ-ъ-ъ… Бриджит. — Той навреме се усети да не каже „госпожица Конуей“. — Вие, разбира се, бихте ми казали всичко, което знаете. Неприятното е, че вие не знаете нещата, които ме интересуват, тоест местните суеверия. Едва ли ще повярвате колко много суеверия има из по-отдалечените места. Ето, има едно село в Девъншир. Свещеникът е трябвало да отстрани няколко древни гранитни менхира1, забити близо до черквата, защото хората упорито обикаляли около тях по някакъв стар ритуал всеки път, когато в селото имало смърт. Невероятно е как оцеляват старите езически ритуали.

— Имате право — каза лорд Уитфийлд. — Просвещение — ето от това имат нужда хората. Казах ли ви, че подарих на града цяла библиотека? Преди беше голям стар дом, който продаваха на безценица — а сега е една от най-хубавите библиотеки…

Люк се постара да предотврати възможността разговорът да се насочи към деянията на лорд Уитфийлд.

— Чудесно — каза той. — Прекрасно дело. Отлично сте доловили старовремското невежество, което се шири наоколо. Е, от моя гледна точка аз точно от това имам нужда. Стари обичаи, стари истории, по нещичко за древни ритуали като…

И той почти буквално предаде съдържанието на цяла страница от една статия, която беше прочел за случая.

— Най-интересните обичаи са свързани точно с погребенията — завърши. — Погребалните обичаи и ритуали винаги надживяват всички други. Освен това по една или друга причина хората на село обичат да си говорят за смърт.

— Погребенията им доставят удоволствие — съгласи се Бриджит.

— Мислех си да започна с това — продължи Люк. — Ако намеря списъка на последните починали в енорията, ако издиря роднините им и поговоря с тях, не се съмнявам, че скоро ще открия някаква връзка с това, което ме интересува. От кого най-лесно мога да получа сведения, от свещеника ли?

— Господин Уейк навярно ще прояви интерес — каза Бриджит. — Той е добра душа и си пада малко антиквар. Надявам се, че би могъл да ви бъде много полезен.

За момент Люк изпита известни опасения и си пожела свещеникът да не е толкова запознат със старинните обичаи и предмети, за да не се изложи пред него.

На глас той каза:

— Много добре. Предполагам, че вие самите не сте много в течение кои от починалите през последната година могат да бъдат подходящи?

Бриджит промърмори:

— Чакай да видя. Разбира се, Картър. Той беше собственик на „Севън Старс“, онази гадна кръчмичка край реката.

— Впиянчен грубиян — каза лорд Уитфийлд, — един от онези противни социалистически скотове, които нямат уважение към нищо. Смъртта му беше избавление за всички.

— Госпожа Роуз, перачката — продължи Бриджит. — И малкият Томи Пиърс. Той беше неприятно момченце. О, разбира се, и онова момиче Ейми. Как му беше името? — Гласът й леко се промени при произнасянето на последното име.

— Ейми? — запита Люк.

— Ейми Гибс. Тя беше прислужничка тук, а после постъпи при госпожица Уейнфлийт. Нея я разследваха.

— Защо?

— Глупавото момиче объркало в тъмното някакви шишенца — каза лорд Уитфийлд.

— Пила нещо, което смятала, че е сироп за кашлица, а то било боя за шапки — обясни Бриджит.

Люк повдигна вежди.

— Доста трагично.

Бриджит допълни:

— Имаше съмнения, че го е направила умишлено. Някакво скарване с младеж.

Тя говореше бавно, почти неохотно. Последва пауза.

Люк инстинктивно почувства как нещо неизречено надвисна наоколо.

Той си помисли: „Ейми Гибс? Да, това беше едно от имената, които спомена старата госпожица Пинкертон.“

Тя беше говорила и за някакъв Томи, момченце, за което очевидно не бе имала добро мнение (така мислеше и Бриджит!). Да, той беше почти сигурен, че тя беше споменала и името Картър.

Надигайки се, той безгрижно изрече:

— Като си говорим на такива теми, взеха да ме побиват тръпки, сякаш се занимавам само с гробища. Сватбените обичаи също са интересни, но е доста по-трудно да ги вмъкнеш в разговора между другото.

— Като че ли да. — Бриджит леко присви устни.

— Зложелателството или урочасването също е интересна тема — продължи Люк с престорен ентусиазъм. — То се среща на много места. Да сте чували нещо на подобна тема?

Лорд Уитфийлд бавно поклати глава. Бриджит Конуей каза:

— Едва ли сме от хората, които биха могли да чуят нещо подобно…

Люк поде инициативата още преди тя да е свършила:

— Не се и съмнявам. Знам, че би трябвало да насоча вниманието си към по-ниските социални прослойки. Най-напред ще отида до къщата на свещеника и ще видя какво мога да науча там. След това може би ще посетя кръчмата „Севън Старс“, нали така казахте? А какво ще кажете за онова неприятно момченце? Остави ли то опечалени роднини?

— Госпожа Пиърс има магазинче за цигари и книжарски стоки на главната улица.

— Това — каза Люк — е прекрасно. Е, аз ще тръгвам.

С бързо и грациозно движение Бриджит се дръпна от прозореца.

— Мисля — каза — да дойда с вас, ако не възразявате.

— Не, разбира се.

Той го изрече възможно най-сърдечно, но се почуди дали тя е забелязала, че за момент беше смутен.

За него би било по-лесно да се справи с един възрастен свещеник, увличащ се по старинни предмети и обичаи, ако няма друг човек с проницателна интелигентност до себе си.

„Е, добре — помисли си. — От мен зависи дали ще разкажа историята си убедително.“

Бриджит каза:

— Люк, ще почакате ли само да се преобуя?

Споменаването на малкото му име го накара да изпита странно топло чувство. Макар че как иначе би могла да се обърне към него? След като се беше съгласила с плана на Джими за братовчедите, едва ли би могла да го назове господин Фицуилям. Той си помисли внезапно и с притеснение: „Какво смята тя за всичко това? Какво ли наистина?“

Странно, че това не го бе притеснявало преди. Братовчедката на Джими беше една удобна абстракция и нищо повече. Той почти не бе мислил за нея — просто бе приел уверението на приятеля си: „На нея можеш да разчиташ.“

Той си я беше представял, доколкото беше мислил въобще за нея, като малка руса секретарка, достатъчно хитра, за да спечели симпатията на богатия си шеф.

Вместо това тя имаше сила, ум и спокойна, хладна интелигентност, а той не знаеше какво мисли за него. Хрумна му мисълта: „Тя не е човек, когото лесно можеш да заблудиш.“

— Готова съм вече.

Тя се беше приближила толкова тихо до него, че той не я бе чул. Беше без шапка и косата й не беше прибрана в мрежичка. Когато излизаха от къщата, вятърът поде дългата й черна коса и с внезапна ярост я омота около лицето й.

Тя изрече с усмивка:

— Ще трябва да ви посочвам пътя.

— Много сте любезна — учтиво отвърна той и се попита дали не забеляза една мимолетна иронична усмивка на устните й.

Поглеждайки назад към назъбените стени на бойниците, Люк изрече с раздразнение:

— Колко отвратително! Никой ли не беше в състояние да го спре?

Бриджит отговори:

— Къщата на англичанина е неговата крепост, а в случая с Гордън това може да се приеме съвсем буквално!

Той й се възхищава.

Съзнавайки, че забележката му не говори за добър вкус, но неспособен да се възпре, той каза:

— Това е вашият стар дом, нали? И вие ли му се „възхищавате“, когато го гледате в този вид сега?

Тя го погледна спокойно и леко развеселено.

— Неприятно ми е, че трябва да разруша драматичната картина, която сте си изградили — прошепна. — Всъщност аз съм напуснала тази къща, когато съм била на две и половина години, така че мотивът за „стария дом“ явно отпада. Аз дори не си спомням как е изглеждало това място.

— Имате право — каза Люк. — Прощавайте, че ви заговорих като в мелодраматичен филм.

Тя се засмя и отбеляза:

— Истината рядко е романтична.

В гласа й прозвуча внезапна горчиво-презрителна нотка, която го стресна. Той стана тъмночервен, след това изведнъж осъзна, че горчивината не е насочена към неговите думи. Това си беше нейна собствена горчивина. Люк разумно премълча. Но това го накара доста да се позамисли за Бриджит Конуей.

След пет минути стигнаха до църквата и жилището на свещеника, което беше до нея. Намериха свещеника в кабинета му.

Алфред Уейк беше дребен, прегърбен старец с кротки сини очи и маниери на разсеян, но учтив човек. Изглеждаше доволен, но и малко изненадан от посещението.

— Господин Фицуилям е отседнал при нас, в Аш Манър — каза Бриджит, — и иска да се посъветва с вас за книга, която смята да напише.

Свещеникът обърна благите си питащи очи към по-младия мъж и Люк започна да обяснява.

Той беше изнервен, при това двойно. На първо място, защото този свещеник несъмнено знаеше много повече за фолклора, езическите ритуали и обичаи от човек, който беше прелистил набързо няколко случайно подбрани книги. На второ място — защото до него беше и го слушаше Бриджит Конуей.

За Люк беше облекчение да открие, че господин Уейк се интересува главно от останки от римско време. Той си призна спокойно, че знае много малко за средновековния фолклор и магьосничество. Спомена за някои интересни теми в историята на Уичууд, предложи да заведе Люк до една тераса на хълма, на която според легендата било сборището на вещиците, но добави със съжаление, че не може да даде повече информация по този въпрос.

Успокоен от това признание, Люк изрази разочарованието си и след това се впусна да разпитва за суеверията, свързани с мъртвите.

Господин Уейк поклати леко глава.

— Боя се, че съм последният човек, който би могъл да знае нещо за това. Моите енориаши биха скрили всичко от този род от мен.

— Това е така, разбира се.

— Но все пак не се съмнявам, че все още има много разпространени суеверия. Тези селски общини са твърде изостанали.

Люк продължи смело:

— Тъкмо исках от госпожица Конуей списък на всички скорошни смъртни случаи, за които може да си спомни. Мисля, че мога да намеря нещо по този начин. Предполагам, че можете да ме снабдите със списък, така че да подбера най-подходящото.

— Да, да, това може да се направи. Джайлс, нашият клисар — добър човечец, но за жалост съвсем глух — може да ви помогне. Чакайте да видя. Доста имаше, доста. Имахме вероломна пролет, а преди нея тежка зима — и след това много нещастни случаи. Може да се каже, че беше злощастен период.

— Понякога — каза Люк — такъв злощастен период е свързан с присъствието на определен човек.

— Да, да. Старата история за Йона2. Но не мисля, че е имало някакъв непознат тук — някой, който да прави впечатление. Със сигурност не съм и чувал за подобно нещо, но както казах, може и да са скривали от мен. Чакайте да видя. Съвсем наскоро починаха доктор Хамбълби и бедната Лавиния Пинкертон. Хубав човек беше доктор Хамбълби.

Бриджит вметна:

— Господин Фицуилям познава приятели на доктора.

— Наистина ли? Много жалко. Загубата му наистина се чувства. Беше човек с много приятели.

— Но сигурно и с някои неприятели — възрази Люк. — Казвам само това, което неговите познати споменаха — побърза да добави той.

Господин Уейк въздъхна.

— Той винаги казваше това, което мисли, и да кажем, невинаги беше много тактичен. — Той поклати глава. — Това понякога дразни хората. Но, общо взето, го обичаха много, особено по-бедните.

Люк отбеляза:

— Знаете ли, винаги съм имал чувството, че един от най-трудните за приемане факти в живота е този, че всяка смърт означава печалба за някого. Нямам предвид само финансово.

Свещеникът кимна замислено.

— Разбирам какво искате да кажете, да. Във всеки некролог четем, че всички съжаляват за починалия, но се боя, че това много рядко е вярно. В случая с доктор Хамбълби не може да се отрече, че положението на доктор Томас ще се подобри много след смъртта на партньора му.

— В какъв смисъл?

— Томас, доколкото мога да кажа, е много способен човек — самият Хамбълби винаги го казваше, но ми се струва, че не успя да се наложи тук. Мисля, че беше засенчен от Хамбълби, който притежаваше определен магнетизъм. В сравнение с него Томас изглеждаше по-скоро безцветен. Въобще не правеше впечатление на пациентите си. Мисля, че това го безпокоеше и влошаваше нещата — изнервяше го. Всъщност аз вече виждам в него изненадваща промяна. По-самоуверен е, вече проявява индивидуалност. Мисля, че се чувства по-сигурен в себе си. Доколкото знам, с Хамбълби невинаги бяха на едно мнение. Томас беше изцяло за новите методи на лечение, а Хамбълби предпочиташе да се придържа към традиционните. Неведнъж мненията им се сблъскваха по този, както и по други, по-лични въпроси. Но достатъчно за това, не бива да разпространявам клюки.

Бриджит изрече тихо, но ясно:

— Но аз мисля, че господин Фицуилям би предпочел да поклюкарствате.

Люк й хвърли бърз, смутен поглед. Господин Уейк поклати недоверчиво глава, след което продължи, усмихвайки се леко в знак на неодобрение:

— Боя се, че прекалено много сме свикнали да се интересуваме от работите на съседите си. Роуз Хамбълби е много красиво момиче. Не е за чудене, че Джефри Томас се влюби в нея. И, разбира се, гледната точка на Хамбълби също е разбираема — момичето е младо и погребано в този затънтен край на Англия, където няма възможност да срещне други мъже.

— Баща й не беше ли съгласен? — попита Люк.

— Определено. Казваше, че са много млади. Разбира се, младите хора не обичат да им го напомнят! Отношенията между двамата бяха доста хладни. Трябва да кажа обаче, че доктор Томас беше дълбоко потресен от неочакваната смърт на партньора си.

— Лорд Уитфийлд ми каза, че било отравяне на кръвта.

— Да, просто малка драскотина, която се инфектира. Лекарите поемат понякога големи рискове при упражняване на професията си, господин Фицуилям.

— Наистина е така — каза Люк.

Господин Уейк изведнъж се сепна.

— Но аз се отклоних много от това, за което говорехме. Боя се, че съм станал един стар клюкар. Говорехме за устойчивостта на езическите обичаи при погребенията и за починалите напоследък. Между тях беше и Лавиния Пинкертон — тя винаги с готовност помагаше в нашата църква. После онова клето момиче, Ейми Гибс — тук може да откриете нещо по вашия въпрос, господин Фицуилям. Знаете ли, имаше известно подозрение, че може да е било самоубийство. Съществуват някои странни ритуали при подобни случаи. Има една нейна леля, боя се, не много достойна за уважение, а и не особено привързана към племенницата си, но много приказлива.

— Това е много ценно за мен — каза Люк.

— После умря Томи Пиърс. По едно време той беше в черковния хор — чудесен дискант, направо ангелски, но, боя се, момчето съвсем не беше ангелче. В края на краищата трябваше да се отървем от него — покрай него и другите момчета се държаха зле. Бедното момче, страхувам се, че не го обичаха много. Изгониха го от пощата, където му бяхме намерили работа като раздавач на телеграми. Беше в бюрото на господин Абът за малко, но и оттам бързо го уволниха — доколкото знам, забърка се с някакви поверителни документи. После, разбира се, беше за известно време в Аш Манър — нали, госпожице Конуей — като помощник на градинаря и лорд Уитфийлд го уволни за проява на изключителна безочливост. Мъчно ми беше за майка му, много скромна, отрудена жена. Госпожица Уейнфлийт беше така добра да му намира прозорци за чистене. Лорд Уитфийлд отначало възрази, после внезапно се съгласи. Всъщност по-добре да не го беше направил.

— Защо?

— Защото момчето така се уби. Чистело горните прозорци на библиотеката, която лорд Уитфийлд подари на града, и се опитало да прави разни глупави номера — да танцува на перваза на прозореца или нещо подобно, загубило равновесие или му се завило свят и паднало. Неприятна работа! Въобще не дойде в съзнание и почина няколко часа, след като го закараха в болницата.

— Някой видял ли го е да пада? — запита Люк с интерес.

— Не. Той е бил откъм градината, не откъм лицевата страна на къщата. Смятат, че е лежал половин час, преди да го открият.

— Кой го намерил?

— Госпожица Пинкертон. Нали си спомняте, възрастната дама, за която споменах преди малко и която за нещастие беше убита онзи ден при улично произшествие. Бедната жена, тя беше ужасно разстроена. Неприятно преживяване! Получила разрешение да си вземе разсад от някои растения и намерила момчето да лежи там, където било паднало.

— Трябва да е било ужасно — отбеляза Люк замислено.

„Много по-ужасно — помисли си той, — отколкото вие предполагате.“

— Тъжно е, когато един млад живот свършва така — каза възрастният мъж, като поклати глава. — Белите, които Томи вършеше, се дължаха на буйната му природа.

— Той беше много неприятно момче — обади се Бриджит. — Вие сам знаете, господин Уейк. Постоянно мъчеше котките и кучетата или щипеше по-малките момченца.

— Зная, зная. — Той тъжно поклати глава. — Но знаете ли, драга госпожице Конуей, понякога жестокостта е не толкова вродена, колкото се дължи на факта, че човек съзрява по-бавно. Ето защо, ако си представите възрастен човек с детински ум, ще разберете, че хитрината и бруталността на един луд вероятно съвсем не се осъзнават от самия него. Липсата на съзряване — убеден съм, че в това се корени значителна част от жестокостта и неразумната бруталност в света днес. Човек трябва да надрасне детинщините.

Той разпери ръце и поклати глава.

Бриджит каза с внезапно одрезгавял глас:

— Да, прав сте. Знам какво искате да кажете. Вдетинилият се човек е най-ужасяващото нещо на света…

Люк Фицуилям се чудеше кого ли може да има предвид Бриджит.