Да се убива е лесно

Петнайсета глава Непристойното поведение на един шофьор

В бара „Севън Старс“ Люк изпи халба бира, чувствайки се до известна степен смутен. Погледите на половин дузина местни жители следяха и най-малкото му движение, а разговорът беше замрял още с влизането му. Люк опита с няколко забележки от всеобщ интерес като реколтата, времето и футболните състезания, но на нито една не получи отговор.

Беше принуден да се ограничи с ухажване. Приятното момиче на бара с черна коса и червени бузи, както правилно предположи, се оказа госпожица Люси Картър.

Закачките му бяха приети благосклонно. Момичето се изкикоти и му каза:

— Ех, че сте и вие! Сигурна съм, че в действителност не мислите нищо такова!… Това са само приказки!

След като не виждаше никакъв смисъл да остава повече в заведението, Люк излезе. Тръгна по пътеката край реката към мястото, където се намираше мостчето. Тъкмо спря да го погледне, когато чу зад гърба си потреперващ глас:

— Точно така, сър, това е мястото, дето старият Хари се прекатури.

Люк се обърна и видя един от доскорошните си „събеседници“ в кръчмата — човек, който изобщо не бе реагирал на опитите за разговор относно реколтата, времето и футбола. Очевидно сега му доставяше удоволствие да играе ролята на гид в областта на злокобното.

— Паднал е в калта — допълни старият селянин. — Право в калта и се забил с главата надолу.

— Чудна работа. Как пък ще падне оттук? — попита Люк.

— Бил е пиян, пиян е бил — увери го човекът не без удоволствие.

— Да, но сигурно и друг път е минавал оттук пиян.

— Почти всяка вечер. Нямаше вечер, дето Хари да не е сръбнал.

— Може би някой го е блъснал — предположи Люк, без да издава интереса си.

— Може, може — съгласи се селякът. — Ама не виждам кой ще го направи.

— Може да е имал неприятели. Бил е доста груб, когато си е пийнел, нали?

— О, тогава ги приказваше едни! Хич не си мереше думите този Хари, ще знаете. Но никой няма да тръгне да блъска пиян човек.

Люк не се опита да му възрази. Очевидно тук да се възползваш от състоянието на човек, който се намира под въздействието на алкохола, се смяташе за сериозно нарушение на добрия тон. Селянинът изглеждаше изумен само при мисълта за това.

— Да — каза Люк, — тъжна работа.

— Не е толкова тъжна за госпожата му — възрази старецът. — Да си призная, тя и Люси нямат за какво толкова да тъжат.

— Може да има и други, които да са доволни от това.

Отговорът беше уклончив.

— Може — каза той. — Но той не е искал да навреди на никого.

След този епитаф за покойния господин Картър те се разделиха.

Люк се насочи към старата сграда на библиотеката и музея. Библиотеката се помещаваше в двете предни стаи. Той мина в задната част на къщата през врата, на която висеше табелката „Музей“. Там започна да обикаля шкафовете, разглеждайки не особено вълнуващите експонати. Керамика от римската епоха и монети. Малко интересни неща от Южните морета, малайско украшение за глава. Разни индуски божества, „подарени от майор Хортън“, голям и злобно гледащ Буда и една витринка със съмнителни египетски мъниста.

Люк излезе отново в преддверието. Наоколо нямаше никого. Той спокойно тръгна нагоре по стълбите. Горе имаше една стая, пълна със списания и разни документи, и друга, в която имаше научнопопулярни издания.

Качи се на следващия етаж. Там имаше стаи, пълни с вещи, които определи като вехтории. Препарирани птици, извадени от музея заради нанесените от молците сериозни поражения, купчини разпокъсани списания и една стая, чиито рафтове бяха претъпкани с остаряла художествена литература и детски книжки.

Той се приближи до прозореца. Тук трябваше да е седял Томи Пиърс, подсвирквайки си по всяка вероятност и енергично потърквайки от време на време стъклото, когато е чул, че се задава някой.

Някой е влязъл. Томи е искал да покаже усърдие, издаден наполовина извън прозореца. После този някой се е приближил до него и внезапно го е блъснал силно.

Люк тръгна към вратата. Слезе по стълбите и постоя в преддверието. Никой не го беше забелязал да влиза. Никой не го беше видял да се качва по стълбите.

„Всеки би могъл да го направи — каза си той. — Най-лесната работа на света.“

В този момент чу стъпки откъм библиотеката. Тъй като не беше направил нищо и нямаше от какво да се бои, можеше да остане на мястото си. Ако пък не искаше да го видят, колко лесно беше да се вмъкне в стаите на музея!

От библиотеката излезе госпожица Уейнфлийт с няколко книги под мишница. Тя надяваше ръкавиците си в движение. Изглеждаше щастлива и заета. Когато го видя, лицето й светна и тя възкликна:

— О, господин Фицуилям, музея ли разглеждахте? Боя се, че всъщност няма кой знае какво. Лорд Уитфийлд обеща да ни намери някои наистина интересни експонати.

— Наистина ли?

— Да, знаете ли, нещо съвременно. Като това, което имат в Музея на науката и техниката в Лондон. Той има предвид модел на аероплан, локомотив и някои химически неща.

— Това може би ще освежи експозицията.

— Да, не мисля, че един музей трябва да е свързан само с миналото, нали?

— Може би сте права.

— После и някои хранителни експонати — калории, витамини и всичко от този род. Лорд Уитфийлд е толкова запален по идеята за кампания за здраве.

— Точно това разказваше миналата вечер.

— Това е най-модното нещо сега, нали? Лорд Уитфийлд ми разказваше как е посетил лабораториите „Уелерман“ и какви микроби, култури и бактерии е видял. Направо настръхнах. Каза ми всичко за комарите и за сънната болест, и за чернодробните паразити, което, боя се, беше малко трудно за мен.

— Вероятно е затруднило и лорд Уитфийлд — отвърна Люк. — Готов съм да се обзаложа, че всичко е разбрал погрешно. Вие имате много по-ясен ум от него, госпожица Уейнфлийт.

Тя изрече спокойно:

— Много мило от ваша страна, господин Фицуилям, но се боя, че жените не могат да се мерят по ум с мъжете.

Люк потисна в себе си неволното желание да критикува умствените възможности на лорд Уитфийлд. Вместо това каза:

— Наистина поразгледах музея, но след това се качих горе да погледна прозорците на горния етаж.

— Искате да кажете, където Томи… — Тя потръпна. — Наистина е ужасно.

— Да, мисълта за това не е приятна. Преди да мина, разговарях около час с госпожа Чърч, лелята на Ейми. Не ми се стори много симпатична жена.

— Така е.

— Наложи се да прибегна до по-строг тон с нея — каза Люк. — Сигурно е останала с впечатлението, че съм някакъв суперполицай.

Той спря, забелязвайки внезапна промяна в изражението й.

— О, господин Фицуилям, мислите ли, че това е било разумно?

Люк каза:

— Всъщност не знам. Мисля, че беше неизбежно. Легендата с писането на книга се поизтърка. Не можех да отида по-далеч по този начин. Налага се да задавам въпроси, които имат пряко отношение към случаите.

Тя поклати глава, на лицето все още беше изписана тревога.

— Вижте, в градче като нашето всичко се научава много бързо.

— Искате да кажете, че когато минавам по улицата, всеки ще си каже: „Ето го онзи, детектива“? Не смятам, че това вече има значение. Всъщност по този начин може да получа повече сведения.

— Нямах предвид това. — Тя се задъха. — Имах предвид, че той ще узнае. Ще разбере, че сте по следите му.

Люк каза бавно:

— Предполагам, че ще разбере.

Госпожица Уейнфлийт каза:

— Но не виждате ли, че това е много опасно? Ужасно!

— Искате да кажете — Люк най-после схвана мисълта й, — искате да кажете, че убиецът ще се насочи към мен?

— Да.

— Странно — отвърна той. — За това не бях помислил! Обаче сигурно сте права. Е, това може би ще бъде най-доброто, което може да се случи.

— Мисля, че не го осъзнавате — той е много умен. А също и предпазлив. И запомнете, той има голям опит — може би по-голям, отколкото подозираме.

— Да — каза Люк замислено. — Вероятно това е така.

Госпожица Уейнфлийт възкликна:

— О, това никак не ми харесва! Толкова съм разтревожена!

Люк каза спокойно:

— Няма защо да се безпокоите. Ще внимавам много, уверявам ви. Виждате ли, вече доста съм стеснил възможностите. Във всеки случай вече предполагам кой може да е убиецът.

Тя го погледна остро.

Люк пристъпи към нея и й зашепна:

— Госпожице Уейнфлийт, ако ви попитам кого от двама души смятате за по-вероятен убиец — доктор Томас или господин Абът — какво ще ми кажете?

— О! — извика тя. Вдигна ръка към гърлото си и отстъпи крачка назад. В очите й се появи изражение, което озадачи Люк. В тях се четеше нетърпение и още нещо, което обаче той не можеше лесно да определи.

— Нищо не мога да кажа — каза тя.

После внезапно се обърна, издавайки странен звук — полувъздишка, полуизхълцване. Люк се примири.

— Вкъщи ли си отивате? — запита той.

— Не, отивах да занеса тези книги на госпожа Хамбълби. Тя живее по пътя ви към имението. Бихме могли да повървим заедно.

— Много ще ми е приятно — каза Люк.

Те слязоха по стълбите, завиха наляво, заобикаляйки градската градина.

Той погледна назад внушителните очертания на дома, който бяха напуснали.

— Трябва да е била много красива къща по времето на баща ви — отбеляза.

Госпожица Уейнфлийт въздъхна.

— Да, всички бяхме твърде щастливи там. Много съм благодарна, че не я събориха. Толкова стари къщи ги няма вече.

— Зная. Това е тъжно.

— А новите не са така добре построени.

— Съмнявам се дали ще издържат изпитанието на времето толкова добре.

— Но, разбира се — каза госпожица Уейнфлийт, — новите си имат удобства, икономисват толкова труд и нямат големите прави коридори, които трябва да се мият.

Люк се съгласи.

Когато стигнаха до къщата на доктор Хамбълби, тя се поколеба, после каза:

— Такава хубава вечер. Мисля, ако не възразявате, да се поразходя малко по-нататък. Наслаждавам се на въздуха.

Изненадан, Люк учтиво изрази удоволствие. Вечерта малко трудно можеше да се опише като хубава. Духаше силен вятър, извиващ садистично листата на дърветата. Всеки миг, помисли си той, можеше да се извие буря.

Госпожица Уейнфлийт обаче вървеше до него, като придържаше с една ръка шапката си и говореше с леко задъхване, опитвайки се да покаже, че й е приятно.

Движеха се по една доста самотна алея, тъй като най-прекият път от дома на доктор Хамбълби до Аш Манър беше тази странична пътека, водеща до задните порти на имението. Тази порта не беше от същото ковано желязо, украсено с орнаменти, но имаше две красиви колони, увенчани с два големи розови ананаса. Не беше по силите на Люк да разбере защо именно ананаси. Съобрази обаче, че за лорд Уитфийлд ананасите са нещо като символ на изисканост и добър вкус.

Когато наближиха вратата, чуха гневни гласове. След малко забелязаха лорд Уитфийлд, застанал срещу млад човек в шофьорска униформа.

— Уволнен сте! — крещеше лордът. — Чувате ли? Уволнен сте!

— Ако проявите снизхождение, милорд, само този път…

— Не, няма да проявя снизхождение! Да излизате с колата ми! Моята кола! И отгоре на това сте пили!… Да, пили сте, не го отричайте! Дал съм да се разбере, че не понасям три неща в имението си — едното е пиянство, другото — липса на морал и последното — безочливост!

Макар че човекът не беше пиян, явно беше пил достатъчно, за да му се развърже езикът.

— Не трябва това и не трябва онова, стар копелдак такъв! Твоето имение! Мислиш си, че хората не знаят за обущарското дюкянче на баща ти? Умираме си от смях, като те гледаме как се перчиш като петел по улицата! Кой си ти, бе? С нищо не си повече от мене!

Лицето на лорд Уитфийлд стана тъмночервено.

— Как смеете да ми говорите така? Как смеете?

Младежът застрашително пристъпи напред.

— Ако не беше такава нищожна дебела свиня, щях да те ударя по муцуната. Да, щях да го направя.

Лорд Уитфийлд побърза да се отдръпне, спъна се в един корен и тупна на земята. Люк се приближи.

— Махайте се оттук — каза грубо на шофьора.

Той се съвзе. Изглеждаше изплашен.

— Съжалявам, сър. Наистина не знам какво ми стана.

— Няколко чашки повече, бих казал. — Люк помогна на лорд Уитфийлд да се изправи.

— Извинявайте, милорд — изпелтечи човекът.

— Ще съжалявате за това, Ривърс — заплаши го лорд Уитфийлд.

Гласът му трепереше от яд. Човекът се поколеба за минута, после бавно се отдалечи. Лорд Уитфийлд избухна:

— Каква безочливост! На мен! Да говори на мен по такъв начин! На този човек ще му се случи нещо много сериозно. Никакво уважение, никакво чувство за собственото му положение в живота. Като си помисля какво правя за тези хора — добри заплати, пълни удобства, осигурена пенсия. Неблагодарност, черна неблагодарност!

Той се задави от вълнение, после забеляза госпожица Уейнфлийт, която мълчаливо стоеше наблизо.

— Вие ли сте, Онория? Дълбоко съжалявам, че присъствахте на такава позорна сцена. Езикът на този човек…

— Страхувам се, че той не беше на себе си, лорд Уитфийлд — каза строго тя.

— Той беше пиян!

— Само малко поразпален — отбеляза Люк.

— Знаете ли какво е направил? — Лорд Уитфийлд беше възмутен. — Излязъл е с колата ми, с моята кола! Помислил си, че няма да се върна скоро. Бриджит ме закара до Лайн с двуместната кола. И този тип е имал нахалството да излезе с момиче — мисля, че с Люси Картър — в моята кола!

Госпожица Уейнфлийт спокойно изрече:

— Най-непристойната постъпка.

Това като че утеши малко лорда.

— Да, нали?

— Сигурна съм, че ще съжалява за това.

— Смятам да взема необходимите мерки.

— Вие го уволнихте — напомни му тя.

Лорд Уитфийлд поклати глава.

— Този приятел няма да свърши добре. — Той изправи рамене. — Заповядайте вкъщи, Онория, да изпием по чашка шери.

— Благодаря ви, лорд Уитфийлд, но трябва да отида до госпожа Хамбълби с тези книги… Лека нощ, господин Фицуилям. Сега всичко ще е наред.

Тя му кимна усмихнато и бързо се отдалечи. Това толкова приличаше на поведението на бавачка, която предава дете на родителите му, че Люк чак спря да диша от внезапно осенилата го мисъл. Възможно ли беше госпожица Уейнфлийт да го е придружила единствено за да го закриля? Тази мисъл изглеждаше абсурдна, но…

Лорд Уитфийлд прекъсна мислите му:

— Много способна жена е Онория Уейнфлийт.

— И аз бих казал същото.

Лордът тръгна към къщи. Движеше се доста вдървено, като внимателно потриваше ударените си задни части. Изведнъж той се закиска.

— Някога, преди години бях сгоден за Онория. Тя беше хубаво момиче, не толкова мършава, колкото е сега. Сега ми е смешно, като си помисля. Родителите й бяха най-важните личности тук.

— Така ли?

Той се впусна в спомени:

— Старият полковник Уейнфлийт колеше и бесеше тук. Човек трябваше, като го види, да се приближи и незабавно да вдигне ръка до шапката си за поздрав. Беше от старата школа и горд като Луцифер. — Той пак се изсмя. — Маслото беше налято в огъня, когато Онория им извести, че ще се омъжи за мен! Тогава тя се обяви за радикал. И не беше само ей така. Обяви се за премахване на класовите различия. Беше много сериозно момиче.

— Значи семейството й сложи край на романса?

Лорд Уитфийлд потри носа си.

— Е, не е точно така. Всъщност се скарахме за нещо. Тя имаше птичка, едно от онези отвратителни, цвъртящи канарчета — винаги съм ги мразел. Лошо стана — извиване на врата и прочие. Е, сега няма смисъл да се спираме на това. По-добре да го забравим.

Той раздвижи рамене като човек, който се отърсва от неприятен спомен. После каза доста нервно:

— Не мисля, че ми е простила. Е, може би си е напълно в реда на нещата…

— Аз мисля, че ви е простила напълно.

Лорд Уитфийлд се развесели.

— Така ли? Радвам се, ако е така. Знаете ли, уважавам Онория. Способна жена. Пък е и дама! Това все още има значение, дори в днешно време. Много добре се справя с тази библиотека.

Той вдигна глава и гласът му се промени:

— А! Ето я и Бриджит.