Да се убива е лесно

Пета глава Среща с госпожица Уейнфлийт

Господин Уейк промърмори още няколко имена:

— Я да видя сега — клетата госпожа Роуз, старият Бен, детето на Елкинсови и Хари Картър. Не всички обаче са мои енориаши. Госпожа Роуз и Картър бяха от някаква секта. А застудяването през март довърши бедния стар Бен Станбъри — той беше на деветдесет и две.

— Ейми Гибс умря през април — каза Бриджит.

— Да, бедното момиче. Това беше нещастна грешка.

Люк вдигна очи и видя, че Бриджит го наблюдава. Тя бързо сведе поглед. Той си помисли с раздразнение: „Тук има нещо, което не разбирам. Нещо, свързано с това момиче Ейми Гибс.“

Когато се сбогуваха със свещеника и излязоха от къщата, той я попита:

— Всъщност коя и каква беше Ейми Гибс?

Тя забави отговора си една-две минути. Люк усети леко напрежение в гласа й, когато каза:

— Ейми беше една от най-лошите прислужнички, които някога съм виждала.

— Затова ли беше уволнена?

— Не. След работа все изчезваше от къщи, забавляваше се с някакъв младеж. Гордън има много старомодни морални възгледи. Той направи забележка на момичето, а то се държа нахално.

Люк попита:

— Симпатична ли беше на вид?

— Доста.

— Нали тя беше изпила боята за шапки вместо сироп за кашлица?

— Да.

— Доста глупава грешка от нейна страна, нали? — попита Люк.

— Много глупава.

— А самата тя беше ли глупава?

— Не, тя беше доста интелигентно момиче.

Люк я погледна крадешком. Беше озадачен. Отговорите й звучаха спокойно, дори равнодушно, но той чувстваше, че зад думите й остава нещо скрито и недоизказано.

В този момент Бриджит се спря и заговори с висок мъж, който свали шапката си и я поздрави сърдечно.

След като размени с него няколко думи, Бриджит представи Люк:

— Това е моят братовчед, господин Фицуилям. Отседнал е при нас в имението. Дошъл е тук да пише книга. А това е господин Абът.

Люк погледна господин Абът с интерес. Това беше адвокатът, при когото беше работил Томи Пиърс.

По принцип Люк имаше някакво ирационално предубеждение спрямо адвокатите, което вероятно се дължеше на факта, че толкова много политици излизаха от техните редици. Дразнеше го също така и навикът им да не оставят впечатление, че са готови да се ангажират било с думи, било с дела. Абът съвсем не отговаряше на обичайната представа за адвокат — не беше слаб и сух, нито устните му бяха стиснати. Беше едър, червендалест мъж, облечен в костюм от туид, енергичен и весел. В ъгълчетата на очите му имаше малки бръчици, а самите му очи бяха по-проницателни, отколкото изглеждаха на пръв поглед.

— Пишете книга, а? Роман ли?

— За фолклора — каза Бриджит.

— Дошли сте точно където трябва за такава тема — отговори адвокатът. — Това е много интересно място.

— И аз така разбрах — каза Люк. — Смея да кажа, че и вие бихте могли да ми помогнете до известна степен. Сигурно сте се сблъсквали с някои любопитни стари документи или знаете за някои запазени стари обичаи?

— Е, не съм много сигурен, но може би… може би…

— Тукашните хора вярват ли в призраци?

— Вижте, за това не мога нищо да кажа, наистина нищо.

— Да знаете за домове, обитавани от призраци?

— Не, не зная нищо такова.

— Много е разпространено това суеверие за децата. При неестествена смърт на момче то винаги вампирясва. Интересното е, че това не важи за момичетата…

— Много интересно — изрече Абът. — Никога не бях чувал за такова нещо.

В това нямаше нищо чудно, тъй като Люк току-що го беше измислил.

— Чух, че е имало някакво момче тук — май се казвало Томи — което известно време работило при вас. Някои хора, така научих, смятат, че той е вампирясал.

Червендалестото лице на господин Абът стана тъмночервено.

— Томи Пиърс? Нехранимайко, любопитен, натрапчив нахалник.

— Духовете като че ли винаги са склонни да пакостят. Богобоязливите граждани рядко тревожат света, след като го напуснат.

— Кой го е виждал? Какви са тези истории?

— Тези неща не са много лесни за уточняване — каза Люк. — Хората не обичат да говорят открито. Слуховете, така да се каже, се носят във въздуха.

— Да, да, предполагам, че е така.

Люк умело смени темата:

— Може би човекът, към когото трябва да се насоча, е местният лекар. Те чуват много неща, особено когато имат някой по-беден пациент. Какви ли не суеверия и магии, може би любовни еликсири и тем подобни.

— Тогава трябва да се обърнете към доктор Томас. Симпатичен човек е Томас, съвременен, а не като бедния, стар Хамбълби.

— А той пък е бил малко консервативен, нали?

— Абсолютен инат, твърдоглавец, при това от най-лошите.

— С него имахте истински скандал около плана за водоснабдяването, нали? — запита Бриджит.

Гъста руменина отново покри лицето на Абът.

— Хамбълби пречеше на прогреса — каза той остро. — Той беше против този план! А и беше доста груб в приказките си. Не се замисляше какво говори. Можех спокойно да го дам под съд за някои от нещата, които ми каза.

Бриджит промърмори:

— Но юристите никога не прибягват до услугите на съда за подобни случаи, нали? Достатъчно са мъдри за това.

Абът се изсмя силно. Гневът му изчезна така внезапно, както се беше и появил.

— Много добре, госпожице Бриджит! Не сте далеч от истината. Ние знаем твърде много за законите и съдилищата, ха-ха-ха! Е, трябва да вървя. Позвънете ми, ако мислите, че мога да ви помогна с нещо, господин…

— Фицуилям — каза Люк. — Благодаря ви, ще се възползвам.

Когато отминаха, Бриджит изрече:

— Май методът ви е да подхвърляте разни неща и да наблюдавате за реакцията на хората?

— Моят метод — отвърна Люк — едва ли може да се нарече особено почтен, ако това е мисълта ви.

— Вече го забелязах.

Той почувства известно неудобство и не знаеше как да продължи разговора. Но преди да реши какво да каже, тя проговори:

— Ако искате да научите нещо повече за Ейми Гибс, мога да ви заведа при човек, който би могъл да помогне.

— Кой е той?

— Госпожица Уейнфлийт. Ейми постъпи при нея, след като напусна Аш Манър. Тя беше на работа при нея, когато умря.

— О, разбирам. — Той беше малко смутен. — Е, добре, много съм ви задължен.

— Тя живее точно тук.

Тъкмо пресичаха градския парк. Кимайки с глава към голямата къща в джорджиански стил, която Люк беше забелязал предния ден, Бриджит каза:

— Това е Уич Хол. Сега е библиотека.

Непосредствено до библиотеката имаше къща, която изглеждаше като куклен дом. Стъпалата й бяха ослепително бели, чукчето на вратата блестеше, а спретнатите перденца на прозорците блестяха от белота.

Бриджит отвори портичката и тръгна по стълбите.

В това време вратата се отвори и се появи възрастна жена. Тя беше, помисли си Люк, типична провинциална стара мома. Тънката й фигура беше спретнато облечена в пола и жакет от туид, носеше сива копринена блуза с брошка от жълто-червен камък. На главата й беше кацнала шапчица от доброкачествен филц. Лицето й беше симпатично, а очите й гледаха интелигентно през пенснето. Тя напомни на Люк за пъргавите черни кози, които могат да се видят в Гърция, най-вече заради изражението на любопитство и изненада в очите й.

— Добро утро, госпожице Уейнфлийт — каза Бриджит. — Това е господин Фицуилям. — Люк се поклони. — Той пише книга за… за селските обичаи при смърт и за разни подобни ужасии.

— Боже мой! — възкликна госпожица Уейнфлийт. — Колко интересно.

И го погледна окуражаващо. Той си спомни за госпожица Пинкертон.

— Помислих си — каза Бриджит и той отново долови онзи странен равен тон в гласа й, — че може да му кажете нещо за Ейми.

— О! — възкликна старицата. — За Ейми? Да. За Ейми Гибс.

Той почувства някаква лека промяна в изражението й — като че ли мислено го преценяваше.

След това, сякаш взела решение, тя се отдръпна назад към антрето.

— Заповядайте, влезте — каза. — Мога да изляза по-късно. Моля ви, моля ви — продължи бързо в отговор на учтивия протест на Люк, — наистина не е нещо важно. Просто няколко дребни покупки.

Малката гостна беше чиста и подредена и леко ухаеше на горена лавандула. На поставката над камината имаше няколко овчари и овчарки от дрезденски порцелан, които сладко си шепнеха нещо. По стените висяха акварели в рамки, както и два гоблена. Имаше снимки, явно на племенници, и хубави мебели — писалище Чипъндейл, няколко полирани масички и един доста неудобен викториански диван.

Госпожица Уейнфлийт предложи столове на гостите, след което каза с извинителен тон:

— Боя се, че нямам цигари, тъй като самата аз не пуша, но моля, запалете, ако желаете.

Люк отказа, но Бриджит веднага запали цигара.

Седнала с изправен гръб в кресло с резбовани облегалки за ръцете, госпожица Уейнфлийт огледа госта си в продължение на няколко минути, а после, свеждайки очи, удовлетворено каза:

— Вие желаете да узнаете нещо повече за случая с това нещастно момиче Ейми? Тази история беше много тъжна и ми причини големи страдания. Такава трагична грешка.

— Не е ли имало съмнения за… самоубийство? — попита Люк.

Тя поклати глава.

— Не, не, това не мога да допусна и за момент. Ейми не беше такъв човек.

— А какъв човек беше тя? — безцеремонно попита той. — Бих искал да чуя мнението ви за нея.

Жената отговори:

— О, първо, разбира се, тя изобщо не беше добра прислужница. Но в наши дни човек е благодарен, ако въобще намери прислужница. Беше много небрежна по отношение на работата си и все искаше да излиза. Е, разбира се, тя беше млада, а днешните момичета са такива. Те явно не съзнават, че времето им принадлежи на техния работодател.

Люк се постара да демонстрира съчувствие и госпожица Уейнфлийт продължи да говори:

— Не се покриваше с моята представа за една девойка — беше доста безочлива — макар че, разбира се, не бива да се говори така за мъртвите. Човек чувства, че не постъпва по християнски, макар лично аз да не възприемам това като логична причина да се прикрива истината.

Люк кимна. Той разбра, че тази жена се различава от госпожица Пинкертон по това, че притежава по-логична мисъл и по-изявени умствени способности.

— Обичаше да й се възхищават — продължи тя — и беше склонна да се мисли за голяма хубавица. Господин Елсуърти — той държи новия антикварен магазин — обича да рисува с водни бои, та той й направил няколко рисунки и си мисля, че това й вкара някаква муха в главата. Доста се караше с младежа, за когото беше сгодена — Джим Харви. Той е автомеханик и я обичаше много. — Тя помълча и после продължи: — Никога няма да забравя онази ужасна нощ. Ейми не беше добре, беше настинала, кашляше лошо — тези глупави копринени чорапи, които носят, и обувки с картонени подметки, разбира се, това води до простудяване — та тя беше на лекар онзи следобед.

— При доктор Хамбълби или при доктор Томас?

— При доктор Томас. Той й дал шише със сироп за кашлица, което тя донесе със себе си. Нещо съвсем безвредно — обичайния сироп, доколкото знам. Тя си легна рано, а около един през нощта чух някакъв задавен писък. Станах и отидох до вратата й, но тя беше затворена отвътре. Извиках й, но не получих никакъв отговор. Готвачката беше в къщата и двете се изплашихме ужасно. После изтичахме до входната врата и за щастие там беше Рийд, нашият полицай, който минавал оттук, и ние го извикахме. Той заобиколи откъм задната страна на къщата и успя да се покачи на покрива на пристройката, и тъй като прозорецът й беше отворен, влезе лесно в стаята и отключи вратата. Бедното момиче, гледката беше ужасна. Не можаха да й помогнат с нищо и след няколко часа почина в болницата.

— И какво беше това? Боя за шапки?

— Да. Казаха, че е отравяне с оксалова киселина. Шишето беше с почти същия размер като това на сиропа за кашлица. Шишето със сиропа стоеше на мивката, а това с боята за шапки беше до леглото. В тъмното сигурно е объркала шишето и го е сложила до леглото, за да пие, ако се почувства по-зле. Това беше заключението от разследването.

Госпожица Уейнфлийт млъкна. Интелигентните й очи се спряха на него и той беше сигурен, че в погледа им се крие нещо особено. Имаше чувството, че тя не беше казала всичко; а едно друго, още по-силно чувство го караше да мисли, че по някаква причина тя иска той да разбере това.

Настъпи тишина, дълга и доста мъчителна. Люк се чувстваше като актьор, който не знае ролята си. Той каза с тих глас:

— Та значи вие не мислите, че е било самоубийство?

Възрастната жена отговори веднага:

— В никакъв случай. Ако момичето беше решило да свърши със себе си, навярно щеше да купи нещо друго. А това шише с боя беше от години. Както и да е, аз вече ви казах, че тя не беше такъв човек.

— И какво е вашето мнение? — попита направо Люк.

— Мисля, че всичко това беше нещастен случай. — Тя стисна устни и го погледна сериозно.

Точно когато Люк се чудеше какво да каже, се чу драскане по вратата, последвано от умолително мяукане.

Госпожица Уейнфлийт скочи от креслото и отиде да отвори вратата. Появи се великолепен, риж персийски котарак. Той се спря, погледна неодобрително посетителя и скочи на страничната облегалка на креслото на госпожица Уейнфлийт.

Тя се обърна към него с гукащ глас:

— Е, Уанки Пух! Къде беше моят Уанки Пух цяла сутрин?

Името събуди нещо в паметта на Люк. Къде беше чувал нещо за персийски котарак на име Уанки Пух? Той каза:

— Много красив котарак. Отдавна ли го имате?

Жената поклати глава.

— О, не, той беше на една моя стара приятелка, госпожица Пинкертон. Тя беше прегазена от тези ужасни автомобили и аз, разбира се, не можех да оставя Уанки Пух на чужди хора. Това много би разстроило Лавиния. Тя го обожаваше. Голям красавец е, нали?

Люк погледна котарака с възхищение. Госпожица Уейнфлийт каза:

— Внимавайте с ушите му. Напоследък го болят.

Той внимателно погали животното.

В този момент Бриджит се изправи.

— Трябва да тръгваме.

Госпожица Уейнфлийт стисна ръката на Люк.

— Може би — каза — скоро пак ще ви видя.

Той бодро отвърна:

— Надявам се.

Помисли си, че на сбогуване тя изглеждаше озадачена и малко разочарована. Погледът й се премести върху Бриджит. Люк почувства, че между двете жени съществува взаимно разбиране, от което той е изключен. Това го подразни, но си обеща скоро да изясни това, което остана недоизказано.

Госпожица Уейнфлийт излезе с тях. Люк се задържа за момент на горната площадка на стълбите, поглеждайки недокоснатата прелест на градския парк и езерцето.

— Колко добре е запазено това място — каза той.

Лицето на възрастната жена грейна.

— Да, наистина — каза тя. — Наистина то е такова, каквото съм го запомнила от дете. Ние живеехме в Уич Хол. Но когато имението премина във владение на брат ми, той не пожела да живее в него — всъщност не можеше да си го позволи и сградата беше обявена за продан. Един предприемач беше направил оферта и доколкото помня, искаше „да развие земята“, мисля, че така се казваше. За щастие се намеси лорд Уитфийлд, който купи имението и го спаси. Той превърна дома в библиотека и музей. На практика всичко е недокоснато. Работя там като библиотекар два пъти седмично — без заплащане, разбира се — и не мога да ви кажа какво удоволствие е да бъда отново в старото си жилище и да знам, че то няма да бъде обезобразено. Атмосферата му наистина е прекрасна. Трябва някой ден да посетите нашия малък музей, господин Фицуилям. Разполагаме с някои много интересни местни експонати.

— На всяка цена ще го направя, госпожице Уейнфлийт.

— Лорд Уитфийлд винаги е бил голям благодетел за Уичууд — каза госпожицата. — Огорчава ме, че някои хора са толкова неблагодарни.

Тя отново стисна устни. Люк благоразумно не зададе никакви въпроси, само се сбогува още веднъж. Когато се отдалечиха от портата, Бриджит попита:

— Искате ли да продължите с разследванията си или да се прибираме вкъщи покрай реката? Разходката оттам е много приятна.

Люк нямаше настроение за по-нататъшни издирвания, особено с Бриджит Конуей до себе си, която да слуша и да преценява. Затова побърза да отговори:

— О, разбира се, че ще се върнем покрай реката.

Тръгнаха по главната улица. Една от последните къщи имаше табелка със старинни позлатени букви „Антикварни вещи“. Люк се спря и погледна през един от прозорците в магазина.

— Виждам доста хубава керамична чиния — каза. — Много е подходяща за една моя леля. Чудя се колко ли ще искат за нея?

— Да влезем да видим?

— Нали нямате нищо против? Обичам да посещавам антикварни магазини. Понякога човек намира интересни неща на изгодни цени.

— Съмнявам се, че тук ще успеете — сухо отбеляза Бриджит. — Според мен Елсуърти знае съвсем точно стойността на своите предмети.

Вратата беше отворена. В антрето имаше столове, канапета и бюфети, пълни с порцеланови и калаени съдове. От двете страни се намираха две стаи, в които имаше различни предмети.

Люк влезе в стаята отляво и взе керамичната чиния. В този момент от дъното на стаята, иззад орехово бюро в стил Кралица Анна, се надигна един мъж и приближи към тях.

— А, драга госпожице Конуей, какво удоволствие е да ви видя.

— Добър ден, господин Елсуърти.

Елсуърти беше изключително изискан млад човек, облечен в червеникавокафяв костюм. Имаше бледо и продълговато лице с женствена уста, дълга черна коса и наперена походка.

Люк беше представен и господин Елсуърти незабавно прехвърли вниманието си върху него:

— Истинска стара английска керамика. Красива е, нали? Влюбен съм в моите антики и ми е свидно да ги продавам. Винаги съм мечтал да живея в провинцията и да имам малко магазинче. Уичууд е чудесно място — има атмосфера, ако разбирате какво искам да кажа?

— Артистичен темперамент — подшушна Бриджит.

Елсуърти се обърна към нея, размахвайки дългите си бели ръце.

— Не изричайте това ужасно съчетание, госпожице Конуей, умолявам ви. Не ми прикачвайте подобни епитети — не ги понасям. Аз съм търговец и това е всичко.

— Но вие наистина сте художник, нали? — попита Люк. — Искам да кажа, рисувате с водни бои, нали?

— Кой пък може да ви е казал това? — извика Елсуърти, пляскайки с ръце. — О, това място наистина е чудесно — човек не може да запази нищо в тайна! Ето това му харесвам — толкова е различно от безчовечните отношения в големия град! Клюки, злоба и скандали — невероятно приятни неща, ако човек ги възприема в подходяща светлина.

Люк се ограничи само с отговор на въпроса на Елсуърти, като не обърна внимание на словоизлиянията му.

— Госпожица Уейнфлийт ни каза, че сте направили няколко скици на едно момиче — Ейми Гибс.

— А, Ейми — рече Елсуърти. Той направи крачка назад и разклати една халба за бира. Внимателно я закрепи, а после каза: — Наистина ли? О, да, предполагам, че съм правил.

Хладнокръвието му изглеждаше разклатено.

— Тя беше хубаво момиче — каза Бриджит.

Елсуърти беше възстановил състоянието си.

— О, така ли мислите? — попита той. — Винаги съм я намирал много банална. Ако се интересувате от керамика — обърна се към Люк, — имам две прекрасни керамични птици.

Люк се престори, че се интересува от птиците, и после попита за цената на чинията.

Елсуърти каза една цифра.

— Благодаря — каза Люк, — в крайна сметка май няма да ви лиша от нея.

— Знаете ли, винаги въздишам с облекчение — изрече Елсуърти, — когато продажбата не стане. Глупаво от моя страна, нали? Вижте, ще ви го дам с една лира по-евтино. Виждам, че се интересувате от тези неща, а това променя всичко. А и в края на краищата, това е магазин.

— Не, благодаря — отвърна Люк.

Елсуърти ги придружи до вратата и помаха с ръце. Люк си помисли, че ръцете му са много неприятни — цветът им не беше чисто бял, а като че ли леко зеленикав.

— Странна птица е този господин Елсуърти — забеляза той, когато с Бриджит се отдалечиха достатъчно, за да не могат да бъдат чути.

— И с доста странни навици, бих казала — добави тя.

— Защо му е да се установява на място като това?

— Мисля, че се занимава с черна магия. Не става дума чак за „черни литургии“, но все пак подобни неща. Явно репутацията на градчето го вдъхновява.

Люк неловко изрече:

— Боже мой, предполагам, че точно той е човекът, който ми трябва. Трябваше да подхвана тази тема.

— Така ли мислите? — попита Бриджит. — Той знае много по тези въпроси.

Люк каза смутено:

— Ще му се обадя някой ден.

Бриджит не отговори. Вече бяха излезли от града. Тя се отби настрани по малка пътечка и след малко стигнаха до реката.

Подминаха нисък мъж с гъсти мустаци и изпъкнали очи. Той водеше със себе си три булдога, на които крещеше с дрезгав глас:

— Нерон, ела тук, сър!… Нели, остави го! Пусни го, казвам ти!… Август, Август, слушай! — Той прекъсна виковете си, за да свали шапка на Бриджит, изгледа Люк с нескрито любопитство и отмина, продължавайки словесните си упражнения.

— Майор Хортън и неговите булдози? — опита късмета си Люк.

— Познахте.

— Не видяхме ли тази сутрин практически всички по-известни личности на Уичууд?

— Практически — да.

— Чувствам, че веднага привличам вниманието — каза Люк. — Предполагам, че в едно малко английско градче чужденецът си личи от един километър — добави унило, спомняйки си забележката на Джими Лоримър.

— Майор Хортън не умее да прикрива любопитството си — добави Бриджит. — Доста се втренчи във вас.

— Той явно е от тези хора, при които веднага се вижда, че са били офицери — злобно отбеляза Люк.

Бриджит внезапно предложи:

— Да поседнем ли за малко на пейката? Имаме много време.

Седнаха на едно паднало дърво, което представляваше удобна пейка. Бриджит поде наново:

— Да, майор Хортън е с прекалено военни маниери, направо казармени. Едва ли бихте повярвали, че само допреди една година той беше мъж под чехъл.

— Какво, този тип?

— Да. Имаше за съпруга най-неприятната жена, която съм виждала някога. Парите също бяха нейни и тя не се стесняваше публично да го подчертава.

— Бедното добиче, искам да кажа, Хортън.

— Той се държеше много добре с нея — винаги като офицер и джентълмен. Лично аз се чудя как не й е видял сметката.

— Доколкото схващам, тя не е била много обичана тук.

— Никой не я харесваше. Тя се държеше презрително с Гордън и покровителствено с мен. Обикновено ставаше неприятна навсякъде, където се появеше.

— Но доколкото разбирам, милостивото Провидение я е отстранило?

— Да. Преди около една година. Остър гастрит. Направи живота на мъжа си истински ад, а също на доктор Томас и на двете болногледачки, но все пак умря. Булдозите изведнъж живнаха.

— Интелигентни животни!

Последва мълчание. Бриджит късаше от дългата трева. Люк се беше втренчил в насрещната скамейка. Отново го обзе мисълта за нереалната същност на мисията му. Каква част бяха фактите, каква част — въображението? Не беше ли глупаво да обикаля наоколо и да вижда във всеки срещнат човек потенциален убиец? В тази гледна точка имаше дори нещо унизително.

„Дявол да го вземе — помисли си. — Изглежда, че наистина съм бил полицай прекалено дълго.“

Излизането му от това състояние стана съвсем внезапно. Той чу ясния и хладен глас на Бриджит:

— Господин Фицуилям, защо всъщност сте дошли тук?