Да се убива е лесно

Девета глава Госпожа Пиърс говори

От малкото магазинче на главната улица Люк си беше купил кутия цигари и днешния брой на „Гуд Чиър“, местния седмичник, който носеше на лорд Уитфийлд немалка част от неговите значителни доходи. Обръщайки на страницата с футболните мачове, Люк изръмжа, когато научи, че току-що е пропуснал да спечели сто и двайсет лири. Госпожа Пиърс веднага прояви съчувствие и обясни, че мъжът й също имал подобни разочарования. Така на Люк не му беше трудно да продължи разговора.

— Мъжът ми се интересува много от футбола — поясни жената. — Веднага обръща на спортната страница. И както ви казах, много пъти се е разочаровал, но, разбира се, всеки не може да спечели и както казвам, срещу съдбата не може да се върви.

Люк изрази пълно съгласие с тези разсъждения и продължи настъплението си с дълбокомисленото изявление, че една беда никога не идва сама.

— А, да, сър, това наистина го знам по себе си. — Госпожа Пиърс въздъхна. — А когато една жена има съпруг и осем деца — шест живи и две, които е погребала, можете да сте сигурен, че тя знае какво е беда.

— Предполагам, че е така. Несъмнено — съгласи се той. — Вие казахте, че сте погребали две деца?

— Едното само преди месец — отвърна жената с тъжна усмивка.

— Господи, колко тъжно.

— Не ми беше само тъжно, сър. Това беше шок, ето какво беше — истински шок. Почувствах се не на себе си, когато ми го казаха. Никога не съм очаквала нещо подобно да се случи на Томи — когато едно момче непрекъснато прави бели, не е естествено да очакваш, че ще го загубиш. Друго беше с моята Ема-Джейн, тя беше сладко малко дребосъче. Хората казваха: „Няма да можеш да й се нарадваш. Прекалено добра е, за да живее.“ И наистина стана така, сър. Господ рано прибира при себе си добрите.

Люк изказа своите съболезнования и се постара да насочи разговора от непорочната Джейн към по-малко безгрешния Томи.

— Казахте, че сте загубили момчето си съвсем скоро — попита. — Нещастен случай ли?

— Да, сър, беше нещастен случай. Чистил прозорците на старата сграда, дето сега е библиотека. Трябва да е загубил равновесие и е паднал от горните прозорци.

Тя се впусна да описва нещастието в подробности.

— А хората не казаха ли, че са го видели преди това да танцува на перваза на прозореца? — подметна Люк.

Жената отвърна, че момчетата са си луди глави, но допълни, че без съмнение именно това е изплашило майора и го е накарало да го забележи, нищо, че е особняк.

— Майор Хортън ли?

— Да, сър, господинът с булдозите. След нещастието той спомена, че е видял нашия Томи да подскача много невнимателно и, разбира се, това означава, че ако в този момент нещо го е стреснало, той лесно би могъл да падне. Буйна глава, сър, от това идваха бедите на Томи. Много мъка видях с него — довърши тя, — но такъв си беше — беше буен и с твърда глава. Иначе не беше лошо момче.

— Да, да, сигурен съм, че не е вършил нещо лошо, но понякога, знаете ли, госпожо Пиърс, на улегналите, сериозни хора на средна възраст им е трудно да си припомнят, че и те са били деца.

Тя въздъхна:

— Много правилно го казахте, сър. Мога само да се надявам, че някои господа, чиито имена няма да назова, ще поразмислят колко лошо са се държали с момчето ми заради буйния му нрав.

— От време на време правеше някои номера на работодателите си, нали? — запита Люк със снизходителна усмивка.

Госпожа Пиърс реагира веднага:

— Това беше само за майтап, сър, само за майтап. На Томи винаги му се е удавало да имитира хората. Караше ни да умираме от смях, когато се правеше на господин Елсуърти от антикварния магазин, на стария господин Хобс, църковния настоятел, а веднъж в Аш Манър имитирал негово благородие и градинарите се смеели като луди, ама лордът го видял и веднага го уволни. Разбира се, това можеше да се очаква и беше справедливо, а на лорда след това му мина и той даже помогна на Томи да си намери друга работа.

— Но не всички май са били толкова великодушни? — подхвърли той.

— Да, сър, вярно е. Няма да споменавам имена. И кой би помислил за господин Абът, толкова възпитан човек, дето винаги е готов да каже добра дума или шега.

— Томи е имал неприятности с него?

Тя каза:

— Сигурна съм, че момчето не е искало да направи нищо лошо… Ами щом пък някои документи са тайна и не трябва всеки да ги вижда, защо трябва да се търкалят на масата? Ето това ще кажа аз.

— О, разбира се — съгласи се Люк. — Секретните документи в една адвокатска кантора би трябвало да се пазят в сейфа.

— Точно така, сър. Така мисля аз, а и господин Пиърс е съгласен с мен. А Томи дори не е прочел всичко.

— Какво е било това, завещание ли? — попита Люк.

Той се боеше, че един директен въпрос относно естеството на документа би могъл да накара жената да замълчи. Така или иначе, въпросът му получи бърз отговор.

— О, не, сър, нищо подобно. Нищо важно. Било някакво лично писмо от жена, а Томи дори не видял коя е тя. Толкова шум за нищо — това ще кажа аз.

— Господин Абът сигурно е човек, който се засяга лесно? — предположи Люк.

— Ами май така излиза, нали, сър? Макар че, както казах, той е много приятен господин — все ще намери за какво да се пошегува. Ама съм чувала пък, че не бил много лесен и с доктор Хамбълби бяха, така да се каже, на нож, тъкмо преди бедният доктор да умре. Оттогава не мога с добро да си помисля за господин Абът. Защото когато човекът вече е мъртъв, не можеш да си вземеш обратно грубите думи, дето си му наприказвал.

Люк поклати глава замислено и промърмори:

— Точно така, точно така…

След това продължи:

— Това като че е съвпадение. Груби думи с доктор Хамбълби и той умира, грубо отношение към Томи и момчето умира! Човек би си помислил, че след подобно двойно съвпадение господин Абът би трябвало да бъде по-внимателен с езика си в бъдеще.

— И Хари Картър също, от „Севън Старс“ — добави госпожа Пиърс. — Бяха си разменили много остри думи една седмица преди Картър да се удави, но за това не може да се вини господин Абът. Вината беше изцяло на Картър. Отишъл до къщата на господин Абът в пияно състояние и крещял с пълен глас най-лоши думи. Бедната госпожа Картър, тя много изпати с него и трябва да се признае, че за нея смъртта му беше милостиво избавление.

— Той имаше и дъщеря, нали?

— А — каза госпожа Пиърс, — аз никога не клюкарствам.

Това беше неочаквано, но обещаващо. Люк зачака.

— Само искам да ви кажа, че това бяха просто приказки. Люси Картър е хубаво момиче и ако не беше разликата в положението, смея да кажа, че никой нямаше да обърне внимание. Но хората говореха и не можеше да се отрече, особено след като Картър отиде направо пред къщата му, за да крещи и да ругае.

Люк се опита да извлече същината от тази доста объркана реч:

— Значи господин Абът си пада по симпатичните девойки — подхвърли.

— Джентълмените често са такива. Те нямат предвид нещо сериозно, само подхвърлят дума-две при среща, но на по-обикновените хора това прави впечатление. Друго не може и да се очаква в тихо място като нашето.

— Очарователно градче — каза Люк. — Толкова запазено.

— Художниците винаги казват това, но аз мисля, че сме малко поизостанали. Ами вижте — тук въобще не се строи. Ей къде е Ашвейл например, а там има доста нови къщи, някои от тях със зелени покриви и цветни стъкла на прозорците.

Люк леко потрепери:

— Тук имате чудесен нов институт.

— Разправят, че е много хубава сграда — отвърна жената без особен ентусиазъм. — Разбира се, негово благородие е направил много за града. Той му мисли доброто, всички знаем това.

— Но не смятате, че от усилията му има полза? — попита Люк развеселено.

— Е, вижте, сър, той всъщност не е от знатен произход като госпожица Уейнфлийт например или като госпожица Конуей. Ами бащата на лорд Уитфийлд държеше магазинче за ботуши на две крачки от нас. Майка ми помни Гордън Раг като чираче в работилницата, спомня си го много добре. Разбира се, сега той е богат човек, но никога няма да бъде като тях, нали, сър?

— Очевидно не — потвърди Люк.

— Ще ме извините, че говоря така, сър — изрече госпожа Пиърс. — Знам, че сте отседнали в Аш Манър и пишете книга. Само че сте братовчед на госпожица Бриджит, а това е съвсем друго нещо. Много се радвам, че тя пак ще бъде господарка на Аш Манър.

— Ами да — каза Люк. — Сигурен съм, че ще се радвате.

Плати цигарите и вестника, мислейки си: „Личният елемент. Не бива да го намесвам в тези неща! Дявол да го вземе, аз съм тук, за да издирвам престъпник. Какво значение има за кого ще се омъжи или няма да се омъжи тази чернокоса вещица. Тя не влиза в сметката…“

Той тръгна бавно по улицата. С усилие прогони Бриджит от мислите си.

„А сега да видим — каза си. — Абът. Възможни доказателства срещу него. Свързан е с три от жертвите. Скарал се е с Картър, с Томи Пиърс и с Хамбълби. И тримата умират. А Ейми Гибс? Какво е било личното писмо, което е видяло онова изчадие Томи? Дали е разбрал от кого е писмото? Може и да не е казал истината на майка си. Но да предположим, че е казал. Да предположим, че Абът е сметнал за необходимо да му затвори устата. Възможно е! Това е всичко, което може да се каже — възможно е. Само че не е достатъчно!“

Люк ускори крачка, оглеждайки се наоколо с внезапно раздразнение.

„Това проклето градче започва да ми действа на нервите. Толкова усмихнато и мирно, толкова невинно, а в същото време тази невероятна поредица от убийства. Или побърканият съм аз? Беше ли побъркана Лавиния Пинкертон? В края на краищата цялата работа би могла да бъде съвпадение — смъртта на Хамбълби и всичко останало…“

Хвърли поглед назад и го обзе непреодолимо усещане за нереалност.

Каза си:

„Такива неща не се случват…“

После вдигна очи към продълговатото намръщено чело на надвисналия хълм и изведнъж усещането за нереалност изчезна. Аш Ридж беше реален и този хълм криеше тайни за странни неща — за магьосничество и жестокост, кръвожадност и злокобни ритуали.

Той се сепна. Двама души се движеха по хребета на хълма. Лесно ги разпозна — Бриджит и Елсуърти. Младият мъж размахваше своите странни и неприятни ръце. Главата му беше сведена към Бриджит. Изглеждаха като две фигури, излезли от нечий сън. Движеха се безшумно, като подскачаха с котешка ловкост от туфа на туфа. Черната й коса се развяваше зад нея, опъната от вятъра. Отново се почувствува завладян от странната й магия:

„Омагьосан, ето какво ми е — аз съм омагьосан“ — каза си той.

Застана неподвижно на едно място и го обзе странно вцепенение. Помисли си унило: „Кой ще развали магията? Няма кой.“