Да се убива е лесно

Деветнайсета глава Развален годеж

Бриджит чу, че Люк пристига. Тя излезе на стълбите да го посрещне и без никакво предисловие му съобщи:

— Казах му.

— Какво? — изненада се той. Смущението му беше толкова очевидно, че Бриджит го забеляза. — Люк, какво има? Изглеждате доста разстроен.

Люк отвърна:

— Мисля, че се бяхме разбрали да изчакаме, докато се върна.

— Зная, но си помислих, че ще е по-добре да свърша с това. Той кроеше планове за женитбата ни, за медения месец — все такива неща! Налагаше се да му кажа! — Тя добави с упрек в гласа: — Това беше единственият почтен начин, по който можех да постъпя.

Той се съгласи:

— От тази гледна точка — да. О, да, разбирам много добре.

— Според мен е правилно от всякаква гледна точка.

Люк изрече бавно:

— Има моменти, когато човек не може да си позволи да постъпва прилично.

— Люк, какво искате да кажете?

Той направи нетърпелив жест.

— Не мога да го кажа сега и тук. Как го прие Уитфийлд?

— Спокойно. Наистина много добре. Почувствах се засрамена. Мисля, Люк, че съм подценявала Гордън просто защото е надут и понякога е лекомислен. Вярвам, че той наистина е… ами, голям малък човек!

Люк кимна.

— Да, възможно е да е велик — по начин, който не сме и подозирали. Вижте, Бриджит, трябва да се изнесете оттук колкото е възможно по-скоро.

— Естествено, ще си опаковам нещата и тръгвам още днес. Бихте могли да ме закарате в града. Предполагам, че ще можем и двамата да отседнем в „Белс и Мотли“, ако хората на Елсуърти са си заминали.

Той поклати глава.

— Не, по-добре да заминете за Лондон. Аз ще обясня всичко. Междувременно предполагам, че е по-добре да се срещна с Уитфийлд.

— Мисля, че трябва да го направите. Доста е неприятно, нали? Чувствам се като долна златотърсачка.

Люк й се усмихна.

— Това беше една доста честна сделка. Играли сте честно с него. Във всеки случай няма смисъл да се оплакваме за неща, които са минали и приключени. Сега ще вляза да видя Уитфийлд.

Намери лорд Уитфийлд да обикаля из гостната. Изглеждаше спокоен, дори на устните му имаше лека усмивка. Люк забеляза обаче, че вената на слепоочието му тупти яростно. Той се обърна, когато другият мъж влезе.

— О, ето ви и вас, Фицуилям.

Люк каза:

— Няма смисъл да казвам, че съжалявам за това, което съм направил. Ще бъде лицемерно. Допускам, че от ваша гледна точка съм постъпил зле и мога да кажа много малко в своя защита. Тези неща се случват.

Лорд Уитфийлд отново закрачи из стаята.

— О, да, о, да! — Той махна с ръка.

Люк продължи:

— С Бриджит се отнесохме зле с вас. Но станалото-станало! Ние се обичаме и не можем да направим друго, освен да ви кажем истината и да си тръгнем.

Лорд Уитфийлд се спря и го погледна с бледите си изпъкнали очи.

— Да — каза, — нищо друго не можете да направите.

В гласа му имаше една много особена нотка. Стоеше и гледаше Люк, леко поклащайки глава, сякаш изразяваше състрадание.

Люк попита остро:

— Какво искате да кажете?

— Нищо не можете да направите — отвърна лорд Уитфийлд. — Много е късно.

Люк пристъпи крачка напред.

— Кажете ми какво означава това?

Лордът неочаквано изрече:

— Попитайте Онория Уейнфлийт. Тя ще разбере. Тя знае какво става. Веднъж ми говори за това.

— Какво разбира тя?

Уитфийлд отговори:

— Злото не остава ненаказано. Трябва да има справедливост! Съжалявам, защото съм привързан към Бриджит. В известен смисъл съжалявам и за двама ви.

— Заплашвате ли ни? — попита Люк.

Лорд Уитфийлд изглеждаше шокиран.

— Не, не, драги приятелю. В случая не изразявам чувства! Когато направих на Бриджит честта да я избера за своя жена, тя пое известни отговорности. Сега тя се отказва от тях, но в този живот връщане назад няма. Щом нарушаваш законите, трябва да понесеш наказанието…

Люк стисна юмруци.

— Искате да кажете, че нещо ще се случи на Бриджит? Вижте какво, Уитфийлд, нищо няма да се случи на Бриджит, нито на мен! Ако опитате нещо от този род, това ще е краят. По-добре внимавайте! Зная доста неща за вас!

— Това няма нищо общо с мен — каза лордът. — Аз съм само оръдието на висша Сила. Каквото нареди Силата, това се случва!

— Виждам, че вярвате в това.

— Защото това е истината! Всеки, който тръгне срещу мен, понася наказанието си. Няма да има изключение за вас и Бриджит.

Люк възрази:

— Ето тук грешите. Колкото и дълго да има някой късмет, накрая той го изоставя. А вашият късмет е на път да ви напусне.

Лорд Уитфийлд спокойно заяви:

— Драги момко, вие не знаете с кого говорите. Мен нищо не може да ме засегне.

— Не може ли? Ще видим. По-добре внимавайте в постъпките си, Уитфийлд!

Леко вълнение се изписа по лицето на лорда. Когато заговори, гласът му беше променен.

— Бях много търпелив. Повече не злоупотребявайте с това. Махайте се оттук.

— Отивам си веднага. Помнете, че съм ви предупредил.

Люк се обърна и бързо излезе от стаята. Изтича нагоре по стълбите. Намери Бриджит в стаята й да наглежда прислужницата, която подреждаше дрехите й.

— Скоро ли ще сте готова?

— След десет минути.

Погледна го въпросително, но присъствието на прислужницата не й позволи да говори. Люк кимна. После отиде в стаята си и бързо нахвърли нещата си в куфарите. След десет минути се върна при Бриджит и я намери готова за заминаване.

— Тръгваме ли?

— Готова съм.

Когато слизаха по стълбите, насреща им се зададе икономът.

— Госпожица Уейнфлийт иска да ви види, сър.

— Госпожица Уейнфлийт? Къде е тя?

— В гостната, с негово благородие.

Бриджит отиде в гостната, последвана от Люк. Лорд Уитфийлд стоеше до прозореца и говореше на старата мома. Държеше нож с дълго, тънко острие.

— Съвършена изработка — тъкмо казваше той. — Един от моите младежи ми го донесе от Мароко, където беше специален кореспондент. Разбира се, марокански е, нож от Риф. — Прокара с възхищение пръста си по острието. — Колко е остър!

Госпожица Уейнфлийт рязко изрече:

— Гордън, оставете ножа, за Бога!

Той се усмихна и го остави сред колекцията от други оръжия върху една масичка.

— Харесва ми да го докосвам — тихо каза той.

Госпожица Уейнфлийт беше загубила част от обичайното си равновесие. Беше бледа и нервна.

— А, ето те, Бриджит, скъпа моя — каза тя.

Лорд Уитфийлд се изкиска.

— А, ето я Бриджит. Оправяйте се с нея, Онория. Тя няма да е дълго между нас.

Жената каза остро:

— Какво искате да кажете?

— Да кажа? Искам да кажа, че заминава за Лондон. Така е, нали? Това е всичко, което искам да кажа.

Той огледа всички.

— Имам някои новини за вас, Онория — изрече той. — Бриджит няма да се омъжи за мен. Предпочете Фицуилям. Странно нещо е животът. Е, аз ще ви оставя да си поговорите.

Той излезе от стаята, подрънквайки с монети в джобовете си.

— Боже мой! — възкликна госпожица Уейнфлийт. — О, Боже мой!

В гласа й прозвуча толкова дълбоко страдание, че Бриджит я погледна с изненада. После изрече с неудобство:

— Съжалявам. Наистина ужасно съжалявам.

По-възрастната жена каза:

— Ядосан е, ужасно е ядосан. О, Господи, това е страшно! Какво да правим?

Бриджит я изгледа.

— Да правим ли? Какво искате да кажете?

Госпожица Уейнфлийт каза, поглеждайки укорително и двамата:

— Въобще не трябваше да му казвате!

— Глупости! Какво друго бихме могли да направим? — отвърна Бриджит.

— Не трябваше да му казвате сега. Трябваше да изчакате до заминаването си.

Бриджит каза след кратка пауза:

— Въпрос на гледна точка. Аз мисля, че е по-добре да се отървеш по-бързо от неприятните моменти.

— О, мила моя, ако ставаше въпрос само за това!

Тя се спря. Очите й отправиха мълчалив въпрос към Люк.

Той поклати глава и изрече:

— Още не.

Госпожица Уейнфлийт прошепна:

— Разбирам.

Бриджит попита с леко раздразнение:

— За нещо специално ли искахте да ме видите, госпожице Уейнфлийт?

— Ами да. Всъщност дойдох да ви предложа да ми погостувате. Помислих си, че… ъ-ъ-ъ… сигурно ще ви е неудобно да останете тук и ще ви трябват няколко дни да, ъ-ъ-ъ… обмислите плановете си.

— Благодаря ви, много мило от ваша страна.

— Вижте, при мен ще бъдете в безопасност и…

Бриджит я прекъсна:

— В безопасност ли?

Малко объркана, госпожица Уейнфлийт побърза да каже:

— Удобно, това исках да кажа, при мен ще ви бъде съвсем удобно. Е, не предлагам такъв лукс като тук, разбира се, но горещата вода си е гореща, а моята прислужница Емили наистина готви много добре.

— О, сигурна съм, че всичко би било прекрасно, госпожице Уейнфлийт — отвърна механично Бриджит.

— Е, разбира се, ако отидете в града, може би ще е много по-добре…

Младата жена бавно изрече:

— Малко е неловко. Леля ми замина днес рано на изложба на цветя. Не съм успяла да й съобщя какво се е случило. Ще й оставя бележка, че съм отишла в апартамента.

— Ще отидете в апартамента на леля си в Лондон?

— Да. Там няма никого. Мога да се храня в ресторант.

— Ще бъдете сама в апартамента? О, мила, по-добре не го правете. Не оставайте там сама.

— Никой няма да ме изяде — нетърпеливо каза Бриджит. — Освен това леля ми ще си дойде утре.

Госпожица Уейнфлийт поклати разтревожено глава.

Люк каза:

— По-добре да отидете на хотел.

Бриджит се обърна към него.

— Защо? Какво става с всички вас? Защо се държите с мен като с глупаво дете?

— В никакъв случай, мила — увери я мис Уейнфлийт.

— Просто искаме да бъдете внимателна, това е всичко!

— Но защо? Защо? За какво става дума?

— Вижте какво, Бриджит — започна Люк. — Искам да поговоря с вас, но не тук. Елате сега с мен в колата и ще отидем някъде на спокойно място. — Той погледна по-възрастната жена. — Можем ли да дойдем у вас след около час? Има някои неща, които искам да ви кажа.

— Моля заповядайте. Ще ви чакам.

Люк постави ръката си на рамото на Бриджит. Като кимна с благодарност на госпожица Уейнфлийт, той каза:

— Ще вземем багажа по-късно. — И се обърна към Бриджит: — Хайде, елате.

Изведе я от стаята, а после през преддверието към външната врата. Отвори вратата на колата. Бриджит влезе в нея. Люк пусна двигателя и потегли по алеята. Въздъхна с облекчение, когато излязоха през железните порти.

— Слава Богу, измъкнах ви оттук без проблеми — каза той.

— Какво ви става, Люк? Защо е цялото това „шушу-мушу“ и това „не мога да ти кажа сега“?

Той отвърна мрачно:

— Знаете ли, има известно неудобство в това да обясниш, че един човек е убиец, когато всъщност все още се намираш под покрива му.