Да се убива е лесно

Втора глава Некрологът

Джими Лоримър беше един от най-старите приятели на Люк. Всъщност той отседна при Джими още с пристигането си в Лондон. И пак с Джими се отправи още същата вечер да търси забавления. На следващата сутрин с натежала от болка глава, пиеше кафе, докато приятелят му, без да получи отговор, четеше повторно на глас някакво незначително съобщение в сутрешния вестник.

— Извинявай, Джими — каза той, идвайки на себе си.

— В какво толкова се беше задълбочил — политическа новина ли?

Люк се ухили.

— Няма такава опасност. Не, сетих се за нещо наистина странно. Старицата, с която пътувах във влака вчера, е била прегазена.

— Навярно се е предоверила на тези нови светофари — каза Джими. — Откъде знаеш, че става дума за нея?

— Вярно, че може и да не е тя. Но името е същото — Пинкертон. Била е блъсната и убита на място от лека кола, докато е пресичала Уайтхол. Колата не е спряла.

— Лоша работа!

— Да, бедната старица. Наистина съжалявам. Напомняше ми на леля Милдред.

— Който е карал колата, ще си плати. Това си е непредумишлено убийство. Да ти кажа, направо ме е страх да карам кола напоследък.

— А ти каква кола караш?

— „Форд“ V8. Казвам ти…

По-нататък разговорът премина изцяло на автомобилни теми.

Джими го прекъсна с въпроса:

— Какво, по дяволите, си тананикаш?

Люк си тананикаше следната песничка:

„Хамбъл-бамбъл, бамбъл би, бамбъл-хамбъл, хамбъл би.“

Той се извини:

— О, нещо, което сме си пели като деца. Представа нямам как ми хрумна.

Около седмица по-късно, преглеждайки разсеяно първата страница на „Таймс“, Люк внезапно възкликна:

— Дявол да го вземе!

Джими Лоримър вдигна очи.

— Какво има?

Той не отвърна. Беше се втренчил във вестника.

Приятелят му повтори въпроса си.

Люк вдигна глава и го погледна. Изражението му беше толкова особено, че Джими се слиса.

— Какво става, Люк? Да не си видял призрак?

Люк захвърли вестника, разходи се до прозореца и после се върна. Джими го наблюдаваше с нарастваща изненада.

Люк се отпусна на един стол и се приведе напред.

— Джими, синко, спомняш ли си старата дама, за която ти бях споменал? Тази, с която пътувах във влака до Лондон?

— Тази, за която казваше, че ти напомняла за леля ти Милдред? Дето след това я прегази кола?

— Точно за нея. Слушай, Джими. Тя ми разказа тогава дълга и объркана история, споменавайки, че отива в Скотланд Ярд, за да им съобщи за не знам си колко убийства. Според нея в селцето й живее на свобода убиец, който никак не си поплювал напоследък.

— Не беше ми казал, че е смахната — каза Джими.

— Не съм я помислил за такава.

— О, хайде и ти! Толкова убийства и…

Люк го прекъсна:

— Не съм си мислел, че е смахната. Просто реших, че е с твърде живо въображение, което не е изключено за такива възрастни дами.

— Е, може и така да е било. Но все си мисля, че сигурно й е имало нещо.

— Няма значение какво мислиш ти, Джими! Сега аз говоря на теб, нали така?

— О, добре, добре! Продължавай.

— Обясни ми доста подробно, спомена една-две от жертвите по име, а след това каза, че това, което наистина я е стреснало, бил фактът, че знаела кой ще е следващата жертва.

— Да, и по-нататък? — каза Джими.

— Понякога някое име ти влиза в главата просто ей така. Това име го запомних, защото го свързах с тази глупава песничка, която ми пееха като дете. „Хамбъл-бамбъл, бамбъл би, бамбъл-хамбъл, хамбъл би.“

— Много е популярна без съмнение. Но каква връзка има с всичко това?

— Въпросът е, че името на човека беше Хамбълби, доктор Хамбълби. Старата дама каза, че доктор Хамбълби ще бъде следващата жертва, и беше отчаяна, защото бил „такъв добър човек“. Името му ми влезе в главата заради тази песничка.

— Е, и? — изрече Джими.

— Ами погледни това тук. — Люк му подаде вестника, като продължаваше да държи палеца си върху колонката с известия за починалите.

— Виждаш ли, Джими? Точно тези бяха имената на човека и на градчето, а е и лекар. Какво мислиш за това?

Джими помълча, преди да отговори. Гласът му беше сериозен, когато най-сетне изрече колебливо:

— Предполагам, че това е дяволски странно съвпадение.

— Така ли, Джими? И това ли е всичко, което можеш да кажеш?

Люк отново закрачи.

— Че какво друго може да е? — попита приятелят му.

Люк рязко се обърна.

— Ами я си представи, че всяка дума, изречена от онази старица, е била истина! Представи си, че тази невероятна история е вярна!

— О, хайде, стари приятелю! Това е вече малко прекалено. Такива неща не се случват.

— Ами онзи Абъркромби? Нима не отрови доста хора?

— Много повече, отколкото излезе наяве — отвърна Джими. — Местният съдебен лекар се оказа мой приятел и от него чух някои неща. Хванали Абъркромби да подхранва местния ветеринар с арсеник, после изровили жена му и тя се оказала натъпкана с отрова, а е почти сигурно, че и зет му си е заминал по този начин. Но това едва ли е било всичко. Този мой приятел ми каза за неофициалните предположения, според които Абъркромби е умъртвил поне петнайсет души. Петнайсет!

— Точно така. Значи такива неща се случват!

— Да, но не толкова често.

— Откъде знаеш? А може би се случват много по-често, отколкото предполагаме.

— Тук вече чувам да говори полицаят в теб. Време е да забравиш, че си бил полицай — нали вече си се посветил на личния си живот?

— Предполагам, че който е бил полицай, винаги си остава такъв — каза Люк. — И така, Джими. Да предположим, че преди Абъркромби да стане толкова нагъл, че да извършва убийствата под носа на полицията, някоя разговорлива стара дама просто се досеща какво е намислил той и отива да уведоми властите за това. Как мислиш, дали биха я послушали?

Джими се ухили.

— Как ли не!

— Точно така. Ще я помислят за луда — точно както каза и ти! Или ще си кажат: „Прекалено богато въображение.“ Както казах аз. Което означава, драги Джими, че и двамата грешим.

Лоримър се замисли, после попита:

— Според теб каква е ситуацията?

Люк заговори бавно:

— С две думи, случаят е такъв. Разказват ми една история — невероятна, но не невъзможна. Едно доказателство — смъртта на доктор Хамбълби — подкрепя разказаното. А има и още един факт. Госпожица Пинкертон отиваше в Скотланд Ярд, за да разкаже своята невероятна история. Но не е стигнала дотам. Била е прегазена и убита от кола, която не е спряла.

Джими възрази:

— Не си сигурен дали не е стигнала дотам. Може да е била убита, след като е била в Скотланд Ярд, а не преди това.

— Да, може, но не смятам, че е успяла да го стори.

— Това е само предположение. В крайна сметка искаш да кажеш, че ти вярваш в тази… мелодрама.

Люк рязко поклати глава.

— Не, не съм казал това. Просто според мен има случай, който трябва да се разследва.

— С други думи, отиваш в Скотланд Ярд?

— Не, още не се е стигнало дотам. Поне засега. Както казваш, смъртта на този Хамбълби може да е обикновено съвпадение.

— Тогава какви са намеренията ти, ако мога да попитам?

— Намерението ми е да отида в това място и да поогледам.

— Значи така смяташ да постъпиш?

— Ще се съгласиш, че това е единственият разумен начин да се разбере нещо, нали?

Джими го изгледа втренчено, след което попита:

— Сериозно ли гледаш на това, Люк?

— Абсолютно.

— Представи си, че няма никакво престъпление?

— Това би било най-доброто, което може да се случи.

— Да, наистина — намръщи се Джими. — Но ти не вярваш в това, нали?

— Драги приятелю, мъча се да не си създавам предварително мнение.

Джими помълча минута-две. После каза:

— Имаш ли някакъв план? Имам предвид, че за да се появиш в селото, ще трябва да посочиш някаква причина.

— Да, предполагам, че ще трябва.

— Никакво „предполагам“ в такава игра. Даваш ли си сметка какво представлява едно провинциално английско градче? Та всеки новодошъл веднага се набива на очи!

— Ще трябва да си измисля прикритие — каза Люк, като се ухили. — Какво предлагаш? Художник? Едва ли — та аз не мога да рисувам дори с молив, камо ли с бои.

— Можеш да си модерен художник — предложи Джими. — Тогава това няма да има значение.

Люк обаче приемаше нещата сериозно.

— Писател? Писателите не ходят ли в отдалечени странноприемници, за да творят? Сигурно го правят. Или може би рибар — само че трябва да разбера дали там има река. Болен, на когото е препоръчан чист въздух? Нямам такъв вид, а пък и в днешно време всички отиват в почивни домове. Може да оглеждам за къща там. Не, това не е много убедително. По дяволите, Джими, трябва да има някаква причина, заради която един непознат да се появи в някое английско градче!

Джими каза:

— Почакай една секунда. Подай ми пак този вестник.

Поемайки го, Джими му хвърли бегъл поглед и триумфално обяви:

— Така си и мислех! Люк, стари приятелю, накратко казано, смятай всичко за уредено. Съвсем просто е!

Люк се обърна.

— Какво?

Джими продължи със скромна гордост:

— Стори ми се, че ми прозвуча познато. Уичууд-андър-Аш. Разбира се. Същото място.

— Да нямаш случайно приятел, който да познава тамошния съдебен лекар?

— Този път не. Нещо по-добро от това, момчето ми. Както знаеш, природата ме е дарила щедро с лели и братовчеди — баща ми е от семейство с тринайсет деца. Сега слушай: имам братовчедка в Уичууд-андър-Аш.

— Джими, ти си истинско чудо!

— Доста добре е, нали? — отвърна скромно той.

— Кажи ми нещо за нея.

— Името й е Бриджит Конуей. През последните две години беше секретарка на лорд Уитфийлд.

— Онзи, който притежава гадните седмични вестничета?

— Същият. И той е доста гадно човече. Надуто! Родом е от Уичууд-андър-Аш и тъй като е от снобите, които парадират с рождението и произхода си, а, от друга страна, се гордее, че се е издигнал сам, взе, че се върна в родното си градче, купи единствената голяма къща в околността — между другото, преди това тя принадлежеше на семейството на Бриджит — и се старае да създаде образцово имение.

— А братовчедка ти му е секретарка?

— Беше — изрече мрачно Джими. — Сега се издигна с едно стъпало. Сгодена е за него!

— О! — изненада се Люк.

— Разбира се, за нея той е добра партия — каза Джими. — Има много пари. Бриджит преживя разочарование с някакъв друг човек преди време. Това разби романтичните й мечти. Смея да кажа, че бракът сигурно ще е сполучлив. Тя вероятно ще бъде мила, но твърда с него, а той ще се храни от ръката й.

— А как ще обясня появяването си аз?

Джими отговори бързо:

— Ще отидеш там за по-дълго. Най-добре и ти да си й братовчед. Бриджит има толкова много, че един повече или по-малко няма никакво значение. Аз ще уточня всичко. Винаги сме били приятели с нея. Що се отнася до причината да отидеш там — магьосничество, момчето ми.

— Магьосничество?

— Фолклор, поверия, местни суеверия — този род неща. Уичууд е известен с това. Едно от последните места, където е ставало сборище на вещици: преди сто години там още са изгаряли вещици на клада, изобщо имат традиции. Та ти ще събираш материал за книга. Ще сравняваш обичаите в Меянгския пролив със старинния английски фолклор — общи точки и така нататък. Разбираш, нали? Ще се движиш с бележник в ръка и ще разпитваш най-възрастните жители за местните суеверия и обичаи. Там са свикнали с тези неща и ако отседнеш в Аш Манър, имението на лорд Уитфийлд, това ще ти е допълнителна гаранция.

— Ами лорд Уитфийлд?

— Не бери грижа за него. Той е доста необразован и много лековерен — дотам, че вярва на това, което чете в собствените си вестници. Във всеки случай Бриджит ще го подготви. На нея можеш да разчиташ. Гарантирам!

Люк си пое дълбоко дъх.

— Джими, стар разбойник такъв, изглежда, че няма да е много трудно. Ти си истинско чудо. Ако наистина можеш да се договориш с братовчедка си…

— Всичко ще е наред. Остави това на мен.

— Безкрайно съм ти благодарен.

Джими каза:

— Само ми обещай едно — в случай, че преследваш действителен убиец, да ме извикаш в сюблимния момент! — След това внезапно добави: — Какво има?

Люк отвърна:

— О, спомних си нещо, което ми каза старата дама. Бях й казал, че е малко прекалено някой да извърши толкова много убийства и да се изплъзне, а тя ми отговори, че греша — било лесно да се убива. — Той се спря и след това изрече бавно: — Чудя се дали това е вярно, Джими? Питам се дали…

— Какво?

— … да се убива е лесно?