Да се убива е лесно

Осма глава Доктор Томас

Доктор Томас се облегна стола си и прокара пръсти през гъстата си руса коса. Той беше над трийсетте, но човек едва ли би му дал и двайсет години, русата непокорна коса, леко учуденото изражение и розово-бялото лице му придаваха вид на ученик. Въпреки че изглеждаше незрял, той беше поставил диагноза за коляното на Люк, която съвпадаше с тази, поставена седмица по-рано от прочут специалист от Харли Стрийт.

— Благодаря — каза Люк. — Е, обнадежден съм от мнението ви, че лечението ще помогне. Не искам да се превърна в инвалид на моята възраст.

Доктор Томас се засмя по момчешки.

— О, не мисля, че има такава опасност, господин Фицуилям.

— Е, поне ме успокоихте — каза Люк. — Канех се да отида при някой голям специалист, но сега съм сигурен, че не е необходимо.

Лекарят се засмя отново.

— Защо, вървете, ако това ще ви накара да се чувствате по-спокоен. В края на краищата винаги е полезно да се знае мнението на специалист.

— Не, не, напълно ви се доверявам.

— Откровено казано, проблемът ви не е никак сложен. Ако ме послушате, сигурен съм, че всичко ще се размине.

— Безкрайно много ме успокоихте, докторе. Бях си въобразил, че имам артрит и че няма да мога да се помръдна.

Доктор Томас поклати глава с леко самодоволна усмивка.

Люк каза бързо:

— Хората се влияят доста от думите на лекаря. Надявам се, че ще го потвърдите. Често си мисля, че един лекар трябва да се чувства като племенен магьосник или поне да изглежда такъв на повечето от пациентите си.

— Наистина, доверието играе значителна роля при лечението.

— Знам. „Лекарят каза така“ винаги се произнася със страхопочитание.

Доктор Томас повдигна рамене:

— Ако пациентите ни знаеха… — промърмори насмешливо. После каза: — Вие пишете книга върху магьосничеството, нали, господин Фицуилям?

— А, това пък откъде знаете? — възкликна Люк, може би с малко престорена изненада.

Доктор Томас изглеждаше развеселен.

— Драги господине, в градче като нашето новините се разнасят много бързо. Иначе имаме толкова малко теми за разговор.

— И сигурно фактите са доста преувеличени. Няма да се учудя, ако чуете, че съм викал местните духове и се стремя да надмина Ендорската вещица.

— Доста странно е, че казвате това.

— Защо?

— Ами наоколо се носи слух, че сте извикали духа на Томи Пиърс.

— Пиърс? Пиърс? Не беше ли това момчето, което паднало от прозореца?

— Да.

— Е, чудя се как… Разбира се, споменах нещо на адвоката — как му беше името… Абът.

— Да, той ми разказа за вас.

— Не ми казвайте, че съм успял да накарам един твърдоглав адвокат да повярва в призраци.

— Тогава вие самият вярвате в призраци, така ли?

— Тонът ви подсказва, че вие не вярвате, докторе. Не, не бих казал, че наистина „вярвам в призраци“. Но съм се сблъсквал с любопитни случаи на внезапна насилствена смърт. Повече се интересувам обаче от различни суеверия, свързани със случаите на насилствена смърт, например, че убит човек не намира успокоение в гроба. Или интересното поверие, че кръвта на убит човек потича, ако убиецът го докосне. Чудя се как са възникнали подобни суеверия.

— Много любопитно — съгласи се лекарят. — Все пак не вярвам, че днес много хора си спомнят за тези поверия.

— О, повече, отколкото си мислите. Но, разбира се, тук едва ли имате много убийства, така че е трудно да се съди.

Люк бе придружил думите си с усмивка, а погледът му не се откъсваше от лицето на неговия събеседник. Доктор Томас обаче не показваше никакви признаци на смущение и също се усмихваше.

— Не, не мисля, че тук е имало убийство поне от… о, много отдавна. Поне откакто аз съм тук.

— Да, това е мирно място. Няма случки от подобен род. Освен ако някой е блъснал малкия Томи от прозореца.

Люк се изсмя. Отговорът на доктор Томас отново беше широка усмивка — естествената усмивка на развеселено момче.

— Много хора тук изпитваха желание да извият врата на това момче — каза той. — Но не мисля, че биха стигнали дотам — да го хвърлят от прозореца.

— Изглежда е бил твърде противно хлапе. Някой може да е сметнал, че по този начин извършва услуга в името на обществото.

— Жалко, че тази теория не може да се прилага достатъчно често.

— Винаги съм си мислел, че някое и друго убийство от време на време би се отразило благотворно на обществото — каза Люк. — Някой досадник от клуба например може да бъде довършен с отровен ликьор. Или пък жените, които те вземат на мушка и са способни да разкъсат и най-близките си приятелки с острите си езици. Злобни стари моми. Твърдоглави консерватори, които пречат на прогреса. Ако можеха да бъдат премахвани без особени проблеми, това би променило обществения живот към по-добро!

Усмивката на доктор Томас стана още по-широка.

— Значи вие сте за едни по-голямомащабни престъпления?

— Елиминиране, поставено на благоразумна основа! Не намирате ли, че това ще донесе полза на обществото?

— О, несъмнено.

— А, вие не се отнасяте сериозно към това — отбеляза Люк. — Докато аз — да. Аз не изпитвам към човешкия живот уважението, което изпитва нормалният англичанин. Всеки, който спъва прогреса, трябва да бъде елиминиран. Така виждам нещата.

Прокарвайки ръка през късата си руса коса, доктор Томас каза:

— Да, но кой може да бъде съдия и да реши дали един човек заслужава да живее или не?

— Да, това е проблемът — призна Люк.

— Католиците биха решили, че един комунистически агитатор няма право да живее, комунистическият агитатор ще осъди на смърт свещеника като пропагандатор на суеверие, лекарят би премахнал болния, пацифистът би осъдил военния и прочие, и прочие.

— Би трябвало ролята на съдия да поеме човек на науката — отбеляза Люк. — Някой с безпристрастен, но високоспециализиран ум, например лекар. Просто си мисля, докторе, че вие самият можете да бъдете добър съдник.

— За това кои не заслужават да живеят?

— Да.

Доктор Томас поклати глава.

— Моята работа е да връщам към живот страдащите. Не крия, че в повечето случаи това е трудна задача.

— Добре, само заради спора — каза Люк, — да вземем човек като покойния Хенри Картър.

Лекарят реагира остро:

— Картър? Имате предвид собственика на „Севън Старс“?

— Да, за него става дума. Аз лично никога не съм го виждал, но братовчедка ми, госпожица Конуей, ми разказа за него. Изглежда е бил истински негодник.

— Е — каза доктор Томас, — той, разбира се, пиеше. Малтретираше жена си, тормозеше дъщеря си. Беше кавгаджия и оскърбяваше хората, беше скаран с повечето жители на градчето.

— Всъщност може да се каже, че светът е по-хубав без него.

— Да допуснем, че човек би могъл да каже нещо подобно.

— Добре, ако някой го е блъснал в реката, вместо да чака той сам да благоволи да падне, този човек би действал в интерес на обществото, нали?

— Методите, които проповядвате, прилагахте ли ги на практика в, мисля, че казахте Меянгския пролив? — сухо попита доктор Томас.

Люк се разсмя:

— О, не, при мен всичко е на теория, не на практика.

— Да, и на мен ми се струва, че нямате вид на убиец.

Люк попита:

— А защо не? Аз съвсем открито изложих възгледите си.

— Точно така. Дори твърде открито.

— Искате да кажете, че ако наистина бях човек, който е склонен към саморазправа, не би трябвало така да тръбя какво мисля?

— Точно това имах предвид.

— Но за мен това може да е като евангелие! Може да съм фанатик на тази тема!

— Дори и да е така, то поне вашето чувство за самосъхранение щеше да се прояви.

— В действителност, когато издирвате убиец, винаги търсете някоя хрисима душа, неспособна да убие и муха.

— Навярно малко преувеличавате — каза доктор Томас, — но не сте далеч от истината.

Люк каза рязко:

— Кажете ми, това ме интересува много, срещали ли сте някога човек, за когото да мислите, че може да е убиец?

Лекарят отвърна остро:

— Що за необичаен въпрос!

— Така ли? В края на краищата един лекар сигурно среща какви ли не хора. Той трябва да умее да открива признаците — например на мания за убийство, преди те да са различими за другите.

Томас каза доста раздразнено:

— Вие имате общата представа на лаика за маниакалния убиец — човек, който тича побеснял с нож в ръка и с пяна на уста. Позволете ми да ви кажа, че не е лесно да се постави диагноза на луд убиец. По външен вид в повечето случаи той е като всеки друг човек, който може би ще се изплаши по-лесно, който може да ви се оплаче, че има неприятели. Нищо повече. Външно той е напълно безобиден човек.

— Наистина ли е така?

— Разбира се, че е така. Лудият често убива, както самият той мисли, за самозащита. Но, разбира се, много от убийците са психически здрави хора, като вас и мен.

— Докторе, вие ме плашите! Представете си, че по-късно откриете, че аз съм извършил пет-шест кротки убийства.

Доктор Томас се засмя:

— Не мисля, че това е много вероятно, господин Фицуилям.

— Не мислите ли? Ще ви върна комплимента. И аз не вярвам вие да сте извършили пет или шест убийства.

Лекарят весело отбеляза:

— Явно не броите професионалните ми провали.

Двамата се разсмяха.

Люк се надигна да си ходи.

— Страхувам се, че ви отнех много време — каза, извинявайки се.

— О, не съм толкова зает. Уичууд е доста здравословно място. За мен беше удоволствие да си поговоря с някого от външния свят.

— Чудех се… — започна Люк и спря.

— Да?

— Госпожица Конуей ми каза, изпращайки ме при вас, че сте високо… ъ-ъ-ъ… добър специалист. Чудех се дали не се чувствате като погребан тук? Полето за изява на таланта ви не е толкова голямо.

— О, общата практика е добро начало. Тя дава ценен опит.

— Но вие няма да се задоволите да вървите по утъпкания път през целия си живот. Покойният ви колега, доктор Хамбълби, както дочух, е бил човек без амбиции — напълно доволен от практиката си. Мисля, че е живял в Уичууд доста години.

— Всъщност през целия си живот.

— Чух, че е бил малко старомоден.

Доктор Томас каза:

— Понякога не беше лесен. Отнасяше се с подозрение към нововъведенията, но беше добър пример за старата лекарска школа.

— Казват, че имал много хубава дъщеря — подхвърли Люк. И изпита удоволствието да види как лицето на доктор Томас става тъмночервено.

— О, ъ-ъ-ъ… да — заекна той.

Люк го погледна доброжелателно. Беше доволен от перспективата да заличи лекаря от списъка на заподозрените.

Лекарят си беше възвърнал нормалния цвят на лицето и каза рязко:

— Като си говорехме за престъпления преди малко, мога да ви заема една доста хубава книга, тъй като темата ви интересува. Превод от немски. „Чувство за малоценност и престъпление“ от Кройцхамер.

— Благодаря — отвърна Люк.

Доктор Томас прокара пръст по лавицата с книги и измъкна въпросното томче.

— Заповядайте. Някои от теориите са доста стряскащи и, разбира се, са само теории, но са интересни. Например за ранните години на Менцхелд, касапина от Франкфурт, както са го наричали, или главата, посветена на Ан Хелм, малката бавачка-убиец — изключително интересен материал.

— Мисля, че беше убила около дузина от децата, за които се е „грижила“, преди властите да я притиснат.

Доктор Томас кимна:

— Да. Тя е изглеждала много симпатична, предана на децата и потресена при смъртта на всяко едно от тях. Психологията е невероятно нещо.

— Невероятното е как такива хора съумяват да се изплъзнат.

Той беше вече на прага. Лекарят го беше съпроводил до вратата.

— Всъщност няма нищо чудно — каза той. — Знаете ли, никак не е трудно.

— Кое не е трудно?

— Да се изплъзнеш. — Той отново се усмихваше с очарователната си момчешка усмивка. — Ако сте внимателен. Човек просто трябва да внимава, това е всичко. А един умен човек е крайно внимателен да не се издаде. Това е цялата работа. — Той се усмихна отново и влезе в къщата.

Люк остана за момент на стълбите.

В усмивката на лекаря имаше нещо снизходително. През целия им разговор Люк се чувстваше като зрял човек, който разговаря с неопитен и наивен младеж. И точно в последния момент му се стори, че ролите се размениха. Усмивката на лекаря беше усмивка на възрастен човек, развеселен от интелигентността на дете.