Да се убива е лесно

Двайсет и първа глава „О, защо вървиш през нивите с ръкавици?“

Спокойствието в дома на госпожица Уейнфлийт беше в рязък контраст с напрежението в колата.

Възрастната госпожица посрещна приемането на поканата от страна на Бриджит без голямо въодушевление, като, разбира се, побърза да повтори предложението и да покаже, че съмненията й относно неговата правилност се дължат на съвсем друга причина, а не на нежелание да я приеме.

Люк каза:

— Мисля, че това наистина ще е най-добре, щом сте така любезна, госпожица Уейнфлийт. Аз съм отседнал в „Белс и Мотли“. Предпочитам Бриджит да е тук, близо до мен, отколкото в града. В края на краищата, спомнете си какво се случи там преди.

— Имате предвид Лавиния Пинкертон? — рече жената.

— Да. А бихте казали, нали, че всеки по принцип би трябвало да е в безопасност в многолюдния град.

— Искате да кажете — уточни госпожица Уейнфлийт, — че безопасността на човек зависи главно от факта, че никой не желае да го убива?

— Точно така. Стигнали сме дотам да зависим от това, което наричат добрата воля на цивилизацията.

Тя поклати замислено глава. Бриджит каза:

— Откога знаете, че Гордън е убиецът, госпожице Уейнфлийт?

Възрастната жена въздъхна.

— Трудно е да се отговори на този въпрос, мила моя. Предполагам, че съм била доста сигурна вътре в себе си от известно време. Но аз правех всичко, което мога, за да не излезе тази увереност на бял свят. Виждате ли, не исках да го повярвам, затова убеждавах сама себе си, че това е отвратителна и чудовищна идея от моя страна.

Люк попита:

— Никога ли не сте се страхували за самата себе си?

Тя се замисли.

— Искате да кажете, че ако Гордън беше заподозрял, че аз знам, би намерил някакъв начин да се отърве от мен?

— Да.

Госпожица Уейнфлийт каза кротко:

— Разбира се, допусках тази възможност… Разбира се, аз бях нащрек. Но наистина не мисля, че Гордън би ме сметнал за реална заплаха.

— Защо?

Тя се изчерви леко.

— Защото Гордън въобще не би повярвал, че аз мога да направя нещо, което да… да го застраши.

Люк каза рязко:

— Вие стигнахте дотам, че го предупредихте, нали?

— Да. Тоест намекнах му, че е странно всеки, който го разсърди, не след дълго да умре при нещастен случай.

Бриджит запита:

— И какво каза той?

— Той въобще не реагира така, както предполагах. Изглеждаше — наистина, това е изключително! — изглеждаше много доволен. Каза ми: „Значи си го забелязала?“ Той направо се гордееше със себе си, ако мога така да кажа.

— Луд е, разбира се — каза Люк.

Госпожица Уейнфлийт се съгласи с готовност:

— Да, наистина, няма друго възможно обяснение. Той не е отговорен за деянията си. — Тя постави ръка върху ръката на Люк. — Те… те няма да го обесят, нали, господин Фицуилям?

— Не, не. Вероятно ще го пратят в Броудмур.

Госпожица Уейнфлийт въздъхна и се облегна назад.

— Толкова съм доволна. — Очите й се спряха върху Бриджит, която навъсено се взираше в килима.

Люк каза:

— Но дотам има да се извърви още много път. Аз съм уведомил властите за подозренията си. Те са готови да се отнесат сериозно към случая. Но трябва да се съгласите, че имаме прекалено малко доказателства.

— Ще съберем доказателства — заяви Бриджит.

Госпожица Уейнфлийт я погледна. Изражението й напомни на Люк за някого или нещо, което беше видял неотдавна. Опита се да си припомни, но не успя.

Госпожица Уейнфлийт изрече със съмнение:

— Вие сте уверена, мила моя. Е, може и да сте права.

Люк каза:

— Отивам с колата, Бриджит, за да взема нещата ви от Аш Манър.

— И аз ще дойда, — заяви тя.

— Бих предпочел да не идвате.

— Да, но аз предпочитам да дойда.

Люк раздразнено изрече:

— Не се дръжте с мен като майка с детето си, Бриджит! Нямам нужда от закрила.

По-възрастната жена прошепна:

— Наистина мисля, Бриджит, че всичко ще бъде наред. Той е с колата, а и сега е светло.

Бриджит се засмя засрамено.

— Държа се като идиот. Тази ситуация ми действа на нервите.

Люк каза:

— Миналата вечер госпожица Уейнфлийт ме изпрати до дома, за да ме закриля… Хайде, госпожице Уейнфлийт, признайте си! Нали така беше?

Тя се съгласи, усмихвайки се:

— Виждате ли, господин Фицуилям, вие нищо не подозирахте. И ако Гордън Уитфийлд беше разбрал, че сте тук единствено за да разследвате него, нямаше да сте в безопасност. А тази алея е много усамотена. Всичко би могло да се случи!

— Е, сега съм запознат с опасността — отвърна той мрачно. — Уверявам ви, няма да ме изненадат.

Госпожица Уейнфлийт каза разтревожено:

— Не забравяйте, че той е много хитър. И много по-изобретателен, отколкото можете да си представите. Наистина, много находчив ум.

— Ето че съм предупреден.

— Мъжете имат кураж, това е известно — каза тя, — но се подлъгват по-лесно от жените.

— Това е вярно — съгласи се Бриджит.

Люк каза:

— Сериозно, госпожице Уейнфлийт, мислите ли, че за мен има някаква опасност? Мислите ли, ако говорим като във филмите, че лорд Уитфийлд е по следите ми?

Тя се поколеба.

— Мисля, че е заплашена най-вече Бриджит. За него е върховна обида, че тя го е отхвърлила. Мисля, че ще ви обърне внимание чак след като си е разчистил сметките с нея. Но несъмнено ще опита най-напред с нея.

Люк изръмжа:

— За Бога, бих искал да заминете в чужбина сега, още в този момент, Бриджит.

Тя стисна устни.

— Никъде няма да замина!

Госпожица Уейнфлийт въздъхна.

— Вие сте храбра, Бриджит. Възхищавам ви се.

— И вие бихте постъпили така на мое място.

— Е, може би.

Младата жена изрече:

— Това засяга двама ни с Люк.

Тя излезе с него до вратата. Той каза:

— Ще ви звънна от „Белс и Мотли“, когато ще съм в безопасност, вън от леговището на звяра.

— Добре, обадете ми се.

— Мила моя, нека да не се плашим толкова! Дори най-съвършените убийци имат нужда от малко време, за да изготвят плановете си. Според мен ще бъдем оставени на спокойствие ден или два. Инспектор Батъл пристига днес от Лондон. Оттук нататък Уитфийлд ще бъде под наблюдение.

— Практически всичко е наред и можем да сложим край на мелодрамата.

Люк постави ръка на рамото й и сериозно рече:

— Бриджит, мила моя, ще ви бъда благодарен, ако не вършите прибързани неща.

— Същото се отнася и до вас, скъпи Люк.

Той стисна рамото й, качи се в колата и замина.

Бриджит се върна в дневната. Госпожица Уейнфлийт се суетеше кротко, както правят обикновено старите моми.

— Мила моя, стаята ви още не е готова. Емили се занимава с това. Знаете ли какво ще направя? Ще ви приготвя чаша хубав чай. Тъкмо от това имате нужда след цялото това напрежение.

— Много мило от ваша страна, госпожице Уейнфлийт, но наистина няма нужда.

В този момент Бриджит би предпочела силен коктейл с много джин, но беше явно, че едва ли можеше да получи подобна освежаваща напитка тук. Тя не обичаше чай и от него обикновено я заболяваше стомах. Госпожица Уейнфлийт обаче беше решила, че младата й гостенка има нужда единствено от чай. Тя излезе от стаята и след около пет минути се появи отново с грейнало лице и с поднос в ръце, на който имаше две фини чаши от дрезденски порцелан, пълни с ароматен чай.

— Истински „Лапсанг Сушонг“ — каза тя гордо.

Бриджит, която мразеше китайския чай още повече, отколкото индийския, се усмихна измъчено.

В този момент Емили — дребно, непохватно момиче се появи на вратата и каза:

— Аго обичате, бис, нали газахте галъфките с воланите?

Госпожица Уейнфлийт бързо изскочи от стаята и Бриджит се възползва от това, за да излее чая през прозореца, като едва не попари Уанки Пух, който се беше разположил сред цветята.

Уанки Пух прие извиненията й, скочи на перваза и започна да се извива около раменете на Бриджит, мъркайки благоразположено.

— Красавец! — възхити му се тя, прокарвайки ръка по гърба му.

Уанки Пух изви опашка и замърка още по-силно.

— Хубав писан — каза Бриджит.

Госпожица Уейнфлийт се върна в този момент.

— Божичко! — възкликна тя. — Уанки Пух май доста ви е харесал. Толкова е особен! Внимавайте за ухото му, мила. Напоследък ухото го боли.

Предупреждението дойде много късно — ръката на Бриджит докосна до болното място. Уанки Пух изсъска срещу нея и се оттегли с накърнено достойнство.

— О, мила, одраска ли ви? — извика госпожица Уейнфлийт.

— Дребна работа — отвърна Бриджит, смучейки драскотината на дланта си.

— Да сложа ли малко йод?

— О, не, всичко е наред. Не се тревожете.

Госпожица Уейнфлийт изглеждаше малко разочарована. Чувствайки, че проявява неблагодарност, Бриджит бързо каза:

— Чудя се колко ще се бави Люк?

— Е, не се безпокойте, мила. Сигурна съм, че господин Фицуилям е способен да се грижи за себе си.

— О, да, Люк е смел човек!

В този момент звънна телефонът. Бриджит изтича към него. Чу се гласа на Люк:

— Ало? Вие ли сте, Бриджит? Аз съм в „Белс и Мотли“. Можете ли да почакате за дрехите си до следобед? Защото тук пристигна Батъл — знаете за кого говоря.

— Инспекторът от Скотланд Ярд?

— Да. И иска веднага да поговорим.

— Не се безпокойте за мен. Ще ми донесете нещата следобед и ще ми кажете какво сте говорили.

— Добре. До скоро, мила.

Тя затвори телефона и разказа разговора на госпожица Уейнфлийт. После се прозя. Умората замени възбудата. Домакинята го забеляза.

— Вие сте уморена, мила! По-добре да си полегнете. Не, може би няма да е добре точно преди обяда. Канех се да занеса някои стари дрехи на една жена — къщата й не е далеч. Ще направим доста хубава разходка през полето. Може би ще поискате да ме придружите? Тъкмо имаме време до обяд.

Бриджит се съгласи с готовност.

Излязоха през задната врата. Госпожица Уейнфлийт си беше сложила сламена шапка и за учудване на Бриджит — ръкавици. По пътя тя й разказваше разни дребни случки от живота на градчето. Минаха през две ниви, пресякоха един неравен път и тръгнаха по пътека, водеща през редки дървета. Денят беше горещ и Бриджит намери сянката приятна.

Спътничката й предложи да седнат и да си починат малко.

— Ужасно горещо е днес, не мислите ли? Нищо чудно по-късно да има гръмотевици.

Бриджит се съгласи малко сънливо. Облегна се на насипа с полузатворени очи, а в главата й се въртяха няколко стихчета:

„О, защо вървиш през нивите с ръкавици, дебела, бяла жено, която никой не обича?“

Но това не отговаряше на истината! Госпожица Уейнфлийт не беше дебела. Тя промени стиховете така, че се получи:

„О, защо вървиш през нивите с ръкавици, слаба, сива жено, която никой не обича?“

Госпожица Уейнфлийт наруши мислите й:

— Много ви се спи, мила, нали?

Думите бяха произнесени съвсем спокойно, но нещо в тях накара Бриджит рязко да отвори очите си.

Другата жена се навеждаше към нея. Очите й изразяваха нетърпение, тя леко облиза устните. Повтори въпроса си:

— Много ви се спи, нали?

Този път значението на тона й не можеше да бъде сгрешено. Като че светкавица мина през главата на Бриджит — светкавица на просветление, последвана от друга, още по-силна, изпълнена с презрение към собствената й глупост!

Тя беше подозирала истината, но съвсем смътно. Беше си поставила за задача тихо и тайно да се увери в това. Но нито за миг не беше допускала, че нещо може да бъде предприето срещу самата нея. Мислеше, че успешно крие своите подозрения. А и през ум не й беше минавало, че нещо ще бъде предприето толкова скоро. Глупачка!

Изведнъж си помисли:

„Чая, имало е нещо в чая. Тя не знае, че не съм пила от него. В това е моят шанс! Трябва да се преструвам. Чудя се какво ли е сложила в чая? Отрова? Или само приспивателно? Тя очаква да съм сънлива и отпусната. Това е очевидно.“

Отново притвори клепачи. Надявайки се, че гласът й звучи естествено сънливо, отвърна:

— Ужасно ми се спи. Колко странно! Никога не съм се чувствала така сънлива.

Госпожица Уейнфлийт кимна леко. Бриджит наблюдаваше възрастната жена. Тя си помисли: „Най-малко съм равностойна. Мускулите ми са здрави, а тя е мършава, крехка женица. Но трябва да я накарам да говори!“

Госпожица Уейнфлийт се усмихваше. Това не беше сърдечна усмивка. Беше лукава и съвсем нечовешка.

Бриджит си помисли:

„Тя е като коза. Колко прилича на коза! Козата винаги е била символ на злото. Сега виждам защо. Бях права, бях права за тази моя фантастична идея. И адът по-добър е от низвергната жена… Това е било началото на всичко, всичко се крие в това.“

Тя промърмори и този път в гласа й наистина се долавяше нотка на страх:

— Не знам какво става с мен. Чувствам се толкова странно, наистина толкова странно.

Госпожица Уейнфлийт хвърли бърз поглед наоколо. Мястото беше съвсем пусто. Беше толкова отдалечено от градчето, че вик не можеше да се чуе. Наблизо нямаше къщи или вилички. Тя започна да рови в пакета, който носеше и за който се предполагаше, че съдържа стари дрехи. Очевидно беше така. Хартията беше хвърлена встрани, откривайки мека вълнена дреха. А облечените в ръкавици ръце все ровеха и ровеха.

„О, защо вървиш през нивите с ръкавици?“

Да, защо? Защо ръкавици?

Разбира се! Разбира се! Всичко беше толкова добре планирано!

Хартията падна настрана. Госпожица Уейнфлийт внимателно измъкна ножа, държейки го много грижливо, така че да не зацапа отпечатъците от пръсти, които вече бяха върху него — там, където късите месести пръсти на лорд Уитфийлд го бяха държали по-рано същия ден в гостната на Аш Манър.

Мароканският нож, остър като бръснач.

Бриджит почувства, че й прилошава. Трябваше да печели време и трябваше да накара жената да говори. Тази слаба, сива жена, която никой не обича.

Сигурно нямаше да е много трудно. Защото тя сигурно искаше да говори, о, толкова силно, и единственият човек, на когото можеше да говори, беше този, който скоро щеше да замлъкне завинаги. Бриджит изрече със слаб, дрезгав глас:

— Какъв е… този… нож?

И тогава госпожица Уейнфлийт се засмя с глас. Това беше ужасен смях, мек и мелодичен, женствен и същевременно съвсем нечовешки. Тя каза:

— Той е за вас, Бриджит! За вас! Знаете ли, мразя ви от дълго време.

— Защото щях да се омъжа за Гордън Уитфийлд ли?

Другата жена кимна.

— Умна сте. Много сте умна! Това, виждате ли, ще бъде главното доказателство срещу него. Ще ви намерят тук с прерязано гърло заедно с неговия нож и неговите отпечатъци! Колко хитро поисках да го видя тази сутрин! А след това пъхнах ножа в чантата си, завит в носна кърпичка, докато вие бяхте на горния етаж. Толкова е лесно! Изобщо цялата работа беше лесна. Трудно бих повярвала, че ще бъде толкова лесно.

Бриджит изрече със същия дрезгав, глух глас:

— Това е, защото сте толкова дяволски хитра…

Госпожица Уейнфлийт отново се изсмя със своя женствен, тъничък смях. Тя каза с ужасяваща гордост:

— Да, винаги съм се отличавала с остър ум! Но не ми разрешиха да правя нищо. Трябваше да си стоя вкъщи, без да правя нищо. И тогава се появи Гордън — син на простия обущар, но много амбициозен. Аз знаех, знаех, че той ще се издигне. И после той ме отхвърли, заряза мен! Всичко заради този глупав случай с птичката.

Ръцете й направиха странен жест, като че извиват нещо. Бриджит отново почувства, че й прилошава.

— Гордън Раг, който се осмели да зареже мен, дъщерята на полковник Уейнфлийт! Заклех се, че ще му платя! Мислех за това нощ след нощ. След това започнахме да обедняваме. Наложи се да продадем къщата. Той я купи! Дойде и с покровителствен тон ми предложи работа в някогашния ми дом. Как го мразех тогава! Но никога не издадох чувствата си. На това ни учеха като момичета — много ценна черта на възпитанието. Винаги съм мислела, че в това си проличава доброто възпитание.

Тя помълча малко. Бриджит я следеше и не смееше да диша от страх да не прекъсне изповедта й. Госпожица Уейнфлийт продължи тихо:

— През цялото време мислех. Отначало мислех да го убия. По това време започнах да чета трудове по криминология в библиотеката. Както по-късно се убедих, това, което прочетох, щеше да ми бъде полезно неведнъж. За вратата на стаята на Ейми например, когато завъртях ключа, който беше в ключалката отвътре, с щипци от външната страна. След като бях сменила шишенцата до леглото й. Как хъркаше това момиче. Беше много противно! — Направи пауза. — Чакай, докъде бях стигнала?

Дарбата, която Бриджит беше развила в себе си и която беше очаровала лорд Уитфийлд, дарбата на идеален слушател, се оказваше много полезна и сега. Онория Уейнфлийт можеше да бъде маниакален убиец, но в същото време беше и човешко същество, което искаше да говори за себе си. А Бриджит беше добре подготвена да се съобразява с този тип човешки същества.

— Отначало мислехте да го убиете… — подкани тя Онория.

— Да, но това не ме задоволяваше — беше прекалено банално. Трябваше да бъде нещо повече от обикновено убийство. И тогава ми хрумна тази идея. Трябва да бъде обвинен в извършване на много убийства, за които всъщност ще е невинен. Да бъде обявен за убиец! Да бъде обесен заради извършените от мен престъпления. Или пък да го признаят за луд и да го затворят до края на живота му. Това може би ще е още по-добре.

Тук тя се закиска. Ужасяващо, тъничко кикотене. Очите й бяха светли и втренчени, със странно разширени зеници.

— Както ви казах, прочетох много книги за престъпления. Избирах жертвите си внимателно, отначало не биваше да се събуждат много подозрения. Виждате ли — гласът й стана по-дълбок, — самото убиване ми доставяше удоволствие. Онази неприятна жена, Лидия Хортън — държеше се покровителствено с мен — веднъж, говорейки за мен, каза „онази стара мома“. Зарадвах се, когато Гордън се скара с нея. Помислих си — с един куршум два заека. Такова удоволствие беше да си седя до леглото й и да капвам арсеник в чая, а след това да изляза и да кажа на болногледачката, че госпожа Хортън се е оплакала от горчивия вкус на изпратеното от лорд Уитфийлд грозде! Глупавата жена не го спомена на никого. Колко жалко! А после и другите! Щом чуех, че Гордън има оплакване срещу някого, толкова лесно ми беше да организирам нещастен случаи. А той беше толкова глупав, така невероятно глупав! Успях да го накарам да повярва, че е изключителен. Че всеки, който се обявява против него, бива наказван. Повярва го съвсем лесно. Нещастният, мил Гордън, той е в състояние да повярва каквото и да е. Толкова е лековерен.

Бриджит си спомни как самата тя казва презрително на Люк:

„Гордън! Би могъл да повярва каквото и да е!“

Лесно? Колко лесно! Бедният надут, доверчив, дребен Гордън!

Но тя трябваше да научи още. Лесно? И това беше лесно. Години го беше правила като секретарка. Спокойно насърчаваше работодателите си да говорят за себе си. А тази жена силно желаеше да говори, да се хвали със своята интелигентност. Бриджит промърмори:

— Но как успяхте да направите всичко това? Просто не виждам как сте могли.

— О, много лесно. Нужна беше единствено организация. Когато Ейми Гибс беше изгонена от имението, аз веднага я наех. Мисля, че идеята с боята за шапки беше много находчива, а заключената отвътре врата ме поставяше вън от всяко подозрение. Но, разбира се, аз винаги бях в безопасност, защото никога нямах никакъв мотив, а не може да подозирате някого в убийство, ако няма мотив. С Картър също беше много лесно — залиташе в мъглата, изравних се с него на мостчето и внезапно го блъснах. Всъщност аз съм доста силна, знаете ли?

Тя помълча и ужасното кискане се чу отново.

— Цялата работа ми достави такова удоволствие! Никога няма да забравя лицето на Томи, когато го блъснах от перваза на прозореца. Изобщо не очакваше. — Тя наведе глава поверително към Бриджит. — Хората наистина са много глупави, знаете ли? Преди никога не бях осъзнавала това.

Бриджит каза много тихо:

— Но тогава вие сте необикновено интелигентна.

— Да, да, може би сте права.

Бриджит рече:

— Доктор Хамбълби? Това трябва да е било по-трудно?

— Да, наистина, забавно беше как успях и този път. Разбира се, можеше и да не стане. Но Гордън говореше на всекиго за посещението си в лабораториите „Уелерман Крайц“ и си помислих, че ако успея, хората ще си спомнят за това посещение, а след това ще направят и необходимата връзка. А ухото на Уанки Пух беше наистина много възпалено, с много гной. Изхитрих се да одраскам ръката на лекаря с ножиците, а после бях толкова нещастна и настоявах да го превържа. Естествено, той не знаеше, че превръзката съдържа секрет от ухото на Уанки Пух. Разбира се, можеше и да не се получи; беше само един пробен изстрел. Възхитена бях, когато това успя — най-вече защото Уанки Пух беше котката на Лавиния.

Лицето й помръкна.

— Лавиния Пинкертон! Тя се досети. Тя намери Томи. А после, когато Гордън и старият доктор Хамбълби се караха, тя ме изненада, като гледах Хамбълби. Този път не бях нащрек. Просто се чудех как да го направя този път… И тя разбра! Обърнах се и я видях, че ме наблюдава. Бях се издала. Видях, че е разбрала. Разбира се, тя не можеше нищо да докаже, знаех това. Но все едно, бях уплашена, че някой може да й повярва. Бях уплашена, че може да й повярват в Скотланд Ярд. Сигурна бях, че този ден беше тръгнала към тях. Пътувах в същия влак и я проследих. И този път всичко се оказа много лесно. Пресичайки Уайтхол, тя се беше спряла. Бях съвсем близо зад нея. Тя въобще не ме забеляза. Зададе се голяма кола и аз я блъснах с всички сили. Аз съм много силна. Тя залитна право срещу автомобила. Казах на една жена до мен, че съм видяла всичко, и дадох номера на ролса на Гордън. Надявах се, че ще го повтори пред полицията. Цяло щастие беше, че колата не спря. Подозирам, че е бил някой шофьор, разхождащ се без знанието на господаря си. Да, там имах късмет. Аз винаги имам късмет. Ами сцената онзи ден с Ривърс, на която и Люк Фицуилям стана свидетел? Толкова забавно ми беше с него, как го разигравах! Странно колко трудно ми беше да го накарам да подозира Гордън. Но след смъртта на Ривърс беше сигурно, че се е хванал. Длъжен беше! А сега… е, това тъкмо ще завърши по красив начин цялата работа.

Тя се надигна и се приближи към Бриджит. Каза тихо:

— Гордън ме заряза! Щеше да се жени за вас. През целия си живот съм имала разочарования. Лишена съм била от всичко, от всички…

„Слаба, сива жена, която никой не обича…“

Тя се беше навела над нея, усмихвайки се с налудничави светли очи. Ножът проблесна.

Мобилизирайки цялата си младост и енергия, Бриджит скочи. Като дива котка се хвърли върху другата жена, блъсна я и хвана дясната й ръка.

Изненадана, Онория Уейнфлийт падна назад, но после започна да се бори. По сила не можеше да има и сравнение между тях. Бриджит беше млада и здрава, с мускули, тренирани от спортуване. Онория Уейнфлийт имаше слабо, крехко телосложение.

Но имаше и един фактор, който Бриджит не беше взела под внимание. Онория Уейнфлийт беше луда. Силата й беше силата на безумния. Тя се бореше като дявол и лудостта й даваше предимство пред нормалната сила на Бриджит. Те се олюляваха напред-назад. Бриджит се мъчеше да й отнеме ножа, а Онория Уейнфлийт все още успяваше да го задържи.

После, малко по малко, силата на лудата започна да взема връх. Бриджит се развика:

— Люк! Помощ! Помощ!

Но тя нямаше никаква надежда за помощ. Двете с Онория Уейнфлийт бяха сами. Сами в един мъртъв свят. С върховно усилие тя успя да извие назад ръката на противничката си и най-после чу ножа да пада. В следващата минута Онория Уейнфлийт я сграбчи с маниакална сила за гърлото, изстисквайки живота от нея. Тя нададе последен приглушен вик…