Да се убива е лесно

Двайсет и трета глава Ново начало

— Но не мога да разбера — каза лорд Уитфийлд. — Не разбирам.

Той се опитваше да демонстрира достойнство, но беше объркан. Той не можеше да повярва на необикновените неща, които му разказваха.

— Така е, лорд Уитфийлд — отвърна Батъл търпеливо. — Като се започне с това, че са имали известни психични отклонения в семейството. Сега установихме и това. Не е рядкост в старите семейства. Бих казал, че тя е била предразположена в това отношение. И после, била е амбициозна жена, а са й попречили. Първо — кариерата й, а после — любовната й история. — Той се покашля. — Разбирам, че вие сте я напуснали.

Лорд Уитфийлд високомерно изрече:

— Не харесвам думата „напуснал“.

Инспектор Батъл перифразира думите си:

— Вие ли развалихте годежа?

— Е, да.

— Кажи ни защо, Гордън — попита Бриджит.

Лорд Уитфийлд се изчерви силно.

— Добре де, щом трябва. Онория имаше едно канарче и много го обичаше. Беше свикнало да взема захар от устните й. Ала един ден вместо това я клъвна силно. Тя се разгневи, грабна го и му изви врата! Аз… след това не можех да имам същите чувства към нея. Казах й, че според мен и двамата сме направили грешка.

Батъл кимна.

— Това е било началото на всичко. Както каза госпожица Конуей, оттогава е насочила мислите и несъмнените си умствени способности в една посока и с една цел.

Лорд Уитфийлд недоверчиво изрече:

— Да направи така, че да ме осъдят като убиец? Не мога да го повярвам.

Бриджит потвърди:

— Вярно е, Гордън. Знаеш, че сам беше изненадан от необичайното съвпадение — всеки, който те ядосваше, биваше поразен.

— Имаше причини за това.

— Причината беше Онория Уейнфлийт — каза Бриджит. — Опитай се да го проумееш, Гордън, че не Провидението е бутнало Томи Пиърс през прозореца и всички останали. Онория е била.

Лорд Уитфийлд тръсна глава.

— Всичко ми изглежда съвсем невероятно! — каза.

Батъл попита:

— Казахте, че са ви се обадили по телефона тази сутрин?

— Да, около дванайсет часа. Извикаха ме да отида в Шоу Ууд веднага, тъй като ти, Бриджит, си имала нещо да ми кажеш. Само че трябвало да отида пеш.

Батъл кимна.

— Точно така. Това би трябвало да бъде финалът. Госпожица Конуей щеше да бъде намерена с прерязано гърло, а до нея — вашият нож с вашите отпечатъци! А вие щяхте да сте забелязан сам в околностите по това време. Нямаше да имате никакво алиби. Всеки съд в света щеше да ви осъди.

— Мен? — попита лорд Уитфийлд стреснато. — И всички биха повярвали подобно нещо за мен?

Бриджит каза кротко:

— Аз не го повярвах, Гордън. Никога не съм го вярвала!

Той я погледна студено и каза упорито:

— Като имам предвид характера си и моето положение в Уичууд, не вярвам, че някой дори за момент би повярвал в такова чудовищно обвинение.

Той излезе с достойнство и затвори вратата след себе си. Люк каза:

— Той така и няма да разбере, че наистина е бил в опасност. — После продължи: — Хайде, Бриджит. Как заподозря Уейнфлийт?

Тя обясни:

— Беше тогава, когато ти ми обясняваше, че Гордън е убиецът. Не можех да го повярвам! Разбираш ли, толкова добре го познавах! Бях му секретарка две години. Познавах живота му вкъщи и навън. Знаех, че е надут и дребнав, че е погълнат от себе си, но знаех също, че е добър човек и, колкото и да е абсурдно, с почти нежно сърце. Той не би убил дори муха! А тази история с канарчето на госпожица Уейнфлийт! Нищо от това не беше вярно. При това веднъж ми беше казал, че той я е напуснал. А вие настоявахте, че е било обратното. Е, можеше това да е истината! Може гордостта да не му е позволила да признае, че тя го е отхвърлила. Но не и историята с канарчето. Това просто не беше Гордън. Той дори не стреляше, защото от вида на убитото животно му прилошаваше. И така, аз знаех, че тази част от историята не е вярна. Но щом е така, значи госпожица Уейнфлийт лъже. А като се замисли човек, това наистина беше съвсем необикновена лъжа. Изведнъж се зачудих дали не е казала и други лъжи. Тя беше много горда жена — това личеше добре, когато човек я опознаеше. Това, че е била отхвърлена, трябва да е наранило ужасно гордостта й. Сигурно я е разгневило много и я е накарало да замисли отмъщение срещу лорд Уитфийлд — особено, както чувствах аз, когато по-късно е преуспял. Помислих си — да, вероятно би й доставило удоволствие да му припише някакво престъпление. Тогава една мисъл се завъртя в главата ми: „Да предположим, че всичко, което тя казва, е лъжа.“ И изведнъж видях колко лесно такава жена може да измами един мъж. Помислих си: „Да предположим, макар да звучи фантастично, че тя е убила всички тези хора и е внушила на Гордън, че това е Божие възмездие.“ За нея не би представлявало проблем да го накара да повярва в това. Както ти казах веднъж, Гордън може да повярва, в каквото и да е! Аз се замислих: „Възможно ли е тя да е извършила всички тези убийства?“ И разбрах, че е способна на това! Тя може да бутне един пиян мъж, да блъсне едно момче от прозореца, а Ейми Гибс е умряла в нейната къща. Госпожа Хортън — също. Тя я е посещавала и е седяла до нея, когато е била болна. Случаят с доктор Хамбълби е бил по-сложен. Тогава не знаех, че Уанки Пух е имал болно ухо. Смъртта на госпожица Пинкертон още по-трудно можеше да се свърже с нея, защото не можех да си представя госпожица Уейнфлийт, облечена като шофьор, да кара ролс. Тогава внезапно видях, че това е било най-лесният „нещастен случай“! Просто прастарото блъскане отзад, лесноосъществимо в тълпата. Колата не е спряла и виждайки благоприятна възможност, тя е казала на друга жена, че е видяла номера. Дала е, разбира се, номера на ролса на лорд Уитфийлд. Естествено, всичко това мина през главата ми в доста объркан порядък. Но ако Гордън определено не беше извършил убийствата — аз знаех, да, аз знаех, че не е той — тогава кой ги беше извършил? Отговорът изглеждаше доста лесен. Някой, който мрази Гордън! Кой мразеше Гордън? Разбира се — Онория Уейнфлийт. Тогава си спомних, че госпожица Пинкертон беше говорила за убиец-мъж. Това разрушаваше стройната ми теория, защото ако госпожица Пинкертон не е била права, не би трябвало да бъде убита… Затова те накарах, Люк, да повториш точно думите на госпожица Пинкертон и не след дълго открих, че всъщност тя нито веднъж не е говорила за мъж. Тогава окончателно почувствах, че съм на прав път! Реших да приема поканата на мис Уейнфлийт да й гостувам и да се опитам да открия истината.

— Без да ми кажеш нито дума? — попита сърдито Люк.

— Но, мили мой, за разлика от мен ти беше толкова сигурен, а аз — не! Но никога не съм и допускала, че за мен има реална опасност. Мислех си, че разполагам с много време… — Тя потрепери. — О, Люк, беше ужасно! Очите й… И този ужасяващ, учтив, нечовешки смях!

Люк каза, потръпвайки леко:

— Няма да забравя как едва успях да стигна навреме. — Той се обърна към Батъл: — Как се държи тя сега?

— Напълно е сломена. Знаете ли, обикновено така става в подобни случаи. Престъпникът не може да понесе шока, че не е бил толкова интелигентен, за колкото се е смятал.

Люк каза унило:

— Е, излиза, че не съм особено добър полицай! Нито за момент не съм подозирал Онория Уейнфлийт. Вие се справихте по-добре, Батъл.

— Може би, сър, а може би не. Спомняте ли си какво ви казах — че нищо не е невъзможно. Мисля, че споменах и стара мома.

— Вие споменахте и архиепископ, и ученичка! Трябва ли да разбирам, че смятате всички тези хора за потенциални престъпници?

Усмивката на Батъл се разшири още повече.

— Исках да кажа, сър, че всеки може да бъде убиец.

— Освен Гордън — обади се Бриджит. — Люк, да идем да го намерим.

Намериха лорд Уитфийлд в кабинета му да пише нещо в бележника си.

— Гордън — каза Бриджит. — Моля те, сега, когато знаеш всичко, да ни простиш.

Лорд Уитфийлд я погледна снизходително:

— Разбира се, мила, разбира се. Съзнавам истината. Бях много зает. Пренебрегвах те. Истината в този случай е като мъдрата мисъл на Киплинг: „Най-бързо пътува този, който пътува сам.“ Писано ми е в живота да пътувам сам. — Той изправи рамене. — Аз нося голяма отговорност. Трябва да я нося сам. За мен не може да има другар в живота, който да сподели част от товара. Ще измина житейския си път сам, докато един ден се строполя край този път.

Бриджит каза:

— Скъпи Гордън! Толкова си мил!

Лорд Уитфийлд се намръщи:

— Въпросът не е в това — човек да е мил. Нека забравим всички тези глупости. Аз съм зает човек.

— Зная, че си.

— Подготвям пускането на серия статии. Престъпления, извършени от жени през вековете.

Бриджит го погледна с възхищение.

— Гордън, мисля, че това е чудесна идея.

Лорд Уитфийлд се изпъчи:

— Така че ще ви моля да ме оставите сега… Никой не трябва да ме безпокои. Чака ме огромна работа.

Люк и Бриджит излязоха на пръсти от стаята.

— Наистина е много мил — каза тя.

— Бриджит, вярвам, че наистина си била привързана към този човек.

— Знаеш ли, Люк, мисля, че си прав.

Той погледна през прозореца.

— Ще се радвам да си замина от Уичууд. Не харесвам това градче. Има много злина тук, както каза госпожа Хамбълби. Не харесвам и начина, по който хълмът е надвиснал над градчето.

— Като говорим за хълма, какво ново за Елсуърти?

Люк се засмя смутено.

— Тази кръв по ръцете му ли?

— Да.

— Очевидно са принесли в жертва бял петел.

— Колко отвратително!

Бриджит каза:

— Бедният майор Хортън никога не се е опитвал да убие жена си. Предполагам, че господин Абът просто е бил получил компрометиращо писмо от дама, а доктор Томас е само един симпатичен и скромен лекар.

— И голямо магаре!

— Говориш така, защото го ревнуваш, тъй като ще се жени за Роуз Хамбълби.

— Тя е прекалено добра за него.

— Винаги съм знаела, че харесваш това момиче повече от мен.

— Мила, говориш абсурдни неща.

— Не, не толкова абсурдни. — Тя помълча, после каза: — Люк, харесваш ли ме и сега?

Той посегна към нея, но тя го отблъсна.

— Аз казах „харесваш“, Люк, не „обичаш“.

— О, разбирам. Да, харесвам те, Бриджит, и те обичам.

Тя каза:

— И аз те харесвам, Люк.

Те се усмихнаха един на друг малко стеснително, като деца, които са се сприятелили на някакъв празник. Бриджит отбеляза:

— Да харесваш някого е по-важно, отколкото да го обичаш. То е нещо трайно. Искам това, което става между нас, да е трайно, Люк. Не желая просто да се обичаме и да се оженим, а после да си омръзнем.

— О, любов моя, знам. Ти искаш нещо истинско. Аз също. Връзката между нас ще трае вечно, защото е на основата на нещо истинско.

— Вярно ли е това, Люк?

— Да, мила. Мисля, че това е причината, поради която се страхувах да се влюбя в теб.

— И аз се страхувах да се влюбя в теб.

— А сега?

— Вече не.

Той каза:

— Доста време и двамата бяхме твърде близо до смъртта. Сега това свърши! Започваме нов живот…